Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

„Когато гледаме другите, това ни помага да определим собственото си място в света. Очакваме. Искаме да знаем какво правят и защо го правят.“ Разговор с един от признатите майстори на документалната фотография в България.

Каква беше срещата ви с фотографията и кога си дадохте сметка, че искате да се занимавате точно с това – да снимате?

Започнах да снимам още докато бях в училище – през 1975 г. Учителят по физика Тимонов експериментираше и проявяваше филмите пред нас, а ние го гледахме и бяхме невероятно удивени от това, което се случва. Фотоклубът разполагаше с три „Смени“ и една „Практика“, която, разбира се, беше на ръководителя, а на трима души се даваше само по един филм. Всеки можеше да снима по дванайсет кадъра на филм. И така ходехме на групички по трима, за да използваме един фотоапарат и един филм. Но всеки си имаше набелязани задачи и точки за снимане.

Как се променят през годините онези теми, които ви интересуват? Със социална фотография ли започнахте?

Социална фотография е термин, който навлезе през последните двайсет години. Преди това се наричаше репортажно-документална фотография. А иначе темите се променят от опита, който се натрупва, но аз снимам предимно улична, документална фотография.

Как успявате да видите улицата като сцена, където нещо интересно се случва пред очите ни, но често не го забелязваме?

Може би ми помага опитът на ловец на фотомоменти.

Били ли сте някога разочарован от фотографията – от това, което тя не може? Или от факта, че тя в много малка степен може да влияе върху света, в който живеем?

Разочарован от фотографията... не! По-скоро съм бил разочарован от творческото си безсилие пред неземната красота на някой сюжет.

Кои са вашите герои?

Мисля, че снимките на хора са най-интересното нещо за гледане. Не съм сигурен защо. Може би това е така, защото да гледаме хората в реалния живот не е социално приемливо. Но това е единственият начин, по който хората могат да се учат един от друг. Ние сме привлечени не само от красиви хора. Мисля, че има нещо повече. Снимки или дефектни изображения, дори неразличими и размазани образи на хора също привличат вниманието ни. Така че, когато гледаме човешки изображения, това не е просто в резултат на хормоните и сексуалното желание.

Когато гледаме другите, това ни помага да определим собственото си място в света. Очакваме. Искаме да знаем какво правят и защо го правят. Като социално животно човек инстинктивно се нуждае да наблюдава какво правят другите – да бъде наясно с хищниците, с новите източници на храна, да знае как другите се нареждат в йерархията на групата. Наблюдаването вероятно е отчасти свързано с миналото на пещерния човек и неговите инстинкти.

Мисля също, че хората гледат на другите, за да почувстват емоционална връзка. Поради тези причини хората са най-важните обекти, които мога да снимам.

Имате дългогодишен опит и виждате как се променя фотографията днес. Или по-скоро – как се променят естетиката, темите, качеството…

Фотографията през последните двайсет години наистина се промени драстично. Преди, когато се върнеш от фотопленер със 70–80 филма, предстоеше огромно количество работа. Трябваше да се проявят, след това да се селектират кадрите, да се изкопират на работни копия, въобще минават поне три-четири седмици работа в лабораторията. А сега всичко се преточва от картата на компютъра за минути. И ако преди на филма си снимал 36 кадъра, то сега са 3000. А филмът възпитава в мислене и потиска емоцията.

Какво снимате сега? Какво ви е интересно?

От осем години започнах да експериментирам с един нов начин на снимане, а именно да се експонира един и същи сюжет няколко пъти на един и същи кадър с леко отместване на оптичната ос, или така наречената мултиекспонация. Тройната експонация, повтаряща се в една увеличаваща се градация и игра на светлини и сенки, съдържа в себе си по-добрия изказ от това, което се вижда доста често. Това ми дава възможност да се опитвам да сътворя образи, които предизвикват усещане за размиване на границите между минало и настояще, създавайки една извънреална визуалност. Така може да се предизвика дежа вю ефектът във фотографията.

Какво ви се струва важно днес?

Струва ми се, че днес най-важното предизвикателство е да успееш да предизвикваш себе си.

Въпросите зададе Оля Стоянова

Милан Христев е роден през 1963 г. в Пловдив. С фотография започва да се занимава още като ученик през 1975 г. След казармата през 1985 г. завършва Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“. Представял е авторски колекции в Австрия, България, Гърция, Италия, Македония, САЩ, Швейцария, Унгария. През годините има участия и награди в повече от 60 български и международни общи изложби. Негова снимка е включена в алманаха „История на европейската фотография“. През 2016 г. в рамките на Месеца на фотографията, организиран от Фотографската академия „Янка Кюркчиева“, Милан Христев показа изложбата „Улична фотография, 1977–1990 г.“. През 2016 г. той получава и статуетката на Академия „Янка Кюркчиева“ за цялостно творчество и принос. В края на миналата година Милан Христев представи в Пловдив новата си изложба „Очите на улицата“, а през март 2020 г. изложбата гостува в Ямбол.