Георги Кожухаров: Търся истории, не кадрите
С фотографа Георги Кожухаров разговаря Оля Стоянова
Георги Кожухаров е роден в София през 1986 г. На 17 години започва като стажант-фоторепортер във в. „Дневник“, работи в изданията на „Икономедиа“ и до днес. Освен фотоизложби зад гърба си има и документални филми – „Войната на изток“ – за войната в Украйна през 2015 г., „Дневници от Роджава“ (2017 г.) – за бившата столица на ИДИЛ, град Ракка в Сирия, и „Сокотра, невидимият остров“ (2019 г.)
Спомням си, че когато дойде във вестник „Дневник“ преди близо петнайсет години, беше още ученик. Днес още работиш на същото място, което означава, че тази работа продължава да ти е все така важна. Как се запазва този интерес?
Вече май минаха петнайсет години, но пък нещата, които правя като фрилансър, също са свързани с фотографията и главно те разнообразяват щатната ми работата като фотожурналист. От друга страна – работата за медия те учи на голяма дисциплина. Всекидневните събития не са толкова вълнуващи, но ние, фоторепортерите, винаги гледаме да намерим по-интересен ъгъл към всяка история.
Как бягаш от рутината?
Като търся истории. Аз не търся кадри, аз търся истории. Намирам история, която на мен да ми е любопитна, а след това и начин да я разкажа. Много рядко се е случвало да няма начин да отида някъде и да отразя дадена история. Последното по-интересно нещо, което снимах, беше остров Сокотра в Йемен, който се смята за едно от най-изолираните и недостъпни места на Земята. Достъпът за журналисти там е абсолютно забранен, но с Румяна Христова успяхме да стигнем нелегално с товарен кораб и се представихме за студенти по антропология. Въпреки трудностите успяхме да разкажем за това място – да направим снимки, да заснемем филм. От дълги години обаче се опитваме с друг мой колега, с когото често работим заедно – Георги Тотев, да разкажем за хуманитарната криза в Йемен. Две години се опитваме да вземем разрешение да отидем там, но все още не сме успели.
Още преди да отида на такова място, за което дълго съм кроил планове, аз си представям кадрите, които ще направя. Наистина ги виждам. Интересното е, че когато отида там, много често кадрите се получават по-добре, отколкото съм си ги представял. И си давам сметка, че за мен най-важното са историите, не кадрите.
Фотографията е само един от инструментите за разказване на истории, наред с видеото, думите?
В днешно време последното нещо, което трябва да си, за да бъдеш фотожурналист, е да си фоторепортер. Просто вече е необходимо да правиш и много, много други неща, освен да снимаш. Ако допреди десет години, а даже и по-малко, е било достатъчно един фоторепортер да отиде и да направи снимки от дадено събитие, да се върне и да ги публикува, днес вече не е достатъчно. Затова, когато си избирам тема, мисля какъв да бъде разказът – снимки, видео или някакъв тип мултимедия. Днес под фотожурналист вече се разбира човек, който по някакъв начин е режисьор – измисля предварително историята, казва на човека, който го чака на мястото: „Искам да ме закараш еди-къде си, за да мога да вържа темата по този или по друг начин“. Този човек трябва да бъде и видео оператор, пилот на дрон, след това монтажист и какво ли още не, за да може не само да разкаже историята, но и да я продаде после добре. Защото тези по-трудни истории изискват и по-солидни средства, които човек след това трябва да успее да си върне, дори да излезе на печалба, за да разкаже следващата история.
А колкото по-богат е арсеналът на един фотожурналист, толкова повече възможности има той за разказване на истории. Да, човек винаги може да разкаже една история само чрез снимки и това е прекрасно, но ако прецени, че към фотографиите може да добави и някой момент, който да е заснет на видео, или да се направи мултимедийна карта, това обогатява фотожурналистиката. И вече е част от нея. „Фото“ в думата фотожурналистиката означава поне още пет-шест неща.
А думите, текстовете под снимките?
Когато съм някъде абсолютно сам на терен, аз пиша текстовете под снимките. Защото няма кой друг.
Кой написа например текстовете под снимките от фотогалериите, които направи от сблъсъците с бежанци на турско-гръцката граница през март тази година?
Кадрите с бежанците на турско-гръцката граница направих много късно вечерта – вече имах трето, последно предупреждение от полицията да напусна и трябваше много бързо да се изнеса, да сваля кадрите и видеото. Затова разказах на моята редакторка какво се случва. В този случай тя оформи текстовете под снимките и ми ги изпрати. За мен обаче беше шанс да направя тези снимки, защото, когато се стигна до сблъсъците, на това място бях само аз и още двама турски фотографи. Имаше стотици журналисти и фотожурналисти, но те стояха на километър, километър и половина по-натам, защото турските власти просто не позволяваха медиите да се приближат. Затова пък прекарахме около пет или шест часа на следващия ден в турски арест. За мен обаче тази цена си заслужаваше – аз съм снимал доста протести – и в Турция, и в Гърция, и в Косово. Но ми направи голямо впечатление, че при сблъсъците гръцката полиция беше доста разярена. Не се държеше така, както се държи сред гръцки протестиращи, когато има улични размирици. Изстрелваха сълзотворните гранати ниско сред хората и още в началото раниха един от протестиращите в главата. Изстрелваха доста ниско и гумени патрони срещу бежанците, беше доста напечено. Само трима фотожурналисти успяхме да преминем и да заснемем това.
Как успяхте да минете? Сред бежанците ли?
Да, скриваш си цялата техника в раницата, слагаш си качулка и когато някоя група бежанци тръгне да влиза, влизаш заедно с нея. Естествено, вадиш фотоапарата едва когато наистина стане нещо важно за снимане. С тези двама турски фотографи се движехме общо взето заедно, изчакахме да започнат размириците и тогава започнахме да снимаме. За жалост един час по-късно дойдоха турските жандармеристи с противогази и бронежилетки, за да ни изведат.
Тогава ли ви арестуваха?
Не, арестът беше на следващия ден. Тогава пак чух, че се гърми, и отидох само да видя какво става, без да имам намерение да вадя фотоапарата. И тогава видях, че бежанците вече премахват оградата, която е по границата, и започнах да снимам. Тогава вече ме арестуваха.
Колко пъти си бил в арест?
В арест съм бил само веднъж, но са ме задържали много пъти. Докато пътувахме с моя колега Георги Тотев към град Ракка в Сирия например. Тогава трябваше да минем през един регион на Турция, който се казва Шърнак, за да пресечем сухопътно границата с Ирак и от Ирак да влезем в Сирия. Та в Шърнак ни задържаха – може би два или три пъти, за по три-четири часа, но не в арест, а на контролно-пропускателни пунктове по пътя. И в Украйна, разбира се, са ни задържали. Може да има и други случаи, но са били незначителни и не си спомням за тях.
Винаги ли си струва усилията да се стигне до такова трудно място?
Знам, че щом достъпът до едно място е толкова труден и дори понякога невъзможен, там се случва нещо, което хората, от които зависи, не искат да бъде показано. Защото, когато се случва нещо хубаво, те ще направят всичко възможно, за да могат да го покажат. За мен тези неща са съвсем нормални и най-важното е рискът, който поемаме, все пак да бъде в някакви рамки. Защото едно е да бъдеш арестуван в Турция, а съвсем друго в Донбас, където с Георги Тотев ни се е случвало маскирани военни с тежки картечници да ни свалят от пътнически автобус. Когато тези хора насочат автоматите си към теб, претърсят те и ти кажат – това и това няма да снимаш, значи наистина не трябва да се правят експерименти. Онова, което най-много можеш да постигнеш, е да ти изпочупят техниката и бързо да се прибереш обратно.
Спомням си обаче коментарите на колеги, че с първото пътуване до Сирия си поел много голям риск. Така ли беше?
В Сирия съм бил два пъти. Първия път отидох по време на най-ожесточените сражения в град Алепо. И това беше една от първите самостоятелни истории, които съм се захващал да разкажа. Тя се оказа нещо чудовищно. Слава богу, досега не съм бил в толкова опасна за живота ми ситуация. На други места, където сме били, за да отразяваме военни конфликти, винаги е имало предварителна информация за някакъв вид save place, където, ако нещо се обърка, можеш да отидеш и да се спасиш. Докато в Алепо нямахме такова място. Бях с един шведски колега, Олаф Ярлбро, и шест дни прекарахме на фронтовата линия, където във всеки един момент, както си стоиш, можеш да попаднеш под обстрел или до теб да се взриви нещо. Това се случва там постоянно и за жалост видяхме камиони, пълни с трупове на малки деца и на хора, които са загинали точно по този начин.
Как се променя начинът на разказване за тези места?
Ако отида сега отново там, може би ще бъде с видео проект, не само с фотографии. Видеото е много важно, защото войната е звук – в нея има много звуци, дори самата тишина е много силна. И много страшна, защото всички са притаили дъх и чакат.
Проектите показват ли и твоята гражданска позиция? Активен гражданин ли си?
Не съм много активен граждански. Може би защото така или иначе снимам всички протести, аз съм все по протестите. Но обикновено ходя там по работа. Разбира се, никой не ме кара да ходя и да снимам военни зони и зони на конфликт, където хората страдат. Това сме го обсъждали много пъти с колеги –много често отиваме на тези места и заради нас самите, за да можем да покажем и да разкажем тези истории. В повечето случаи отиваме главно заради това. Но когато си там, няма как да не станеш съпричастен към съдбата на хората, които виждаш. И така постепенно тя става и твоя кауза. Разбира се, винаги ще се намери някой, който ще каже, че си получил безкрайно много пари отнякъде, за да представиш ситуацията точно по този начин. Затова се налага да спориш с тези хора и постепенно се получава така, че историята, която си отишъл просто да разкажеш, се е превърнала и в твоя история. Е, разбира се, заради твоя материал войната не спира. Ако заради филм или фотографии дадена война спре, това ще бъде супер. Но май досега не се е случило.
Но пък всички знаем, че някъде има конфликт, именно заради тези снимки и журналистически материали...
Да, хората знаят, че някъде се случва нещо лошо, но за жалост много рядко тези снимки и материали успяват генерално да прекратят даден конфликт. Толкова сме свикнали, че някъде по света други хора умират от глад или във война…
Вече от доста години работиш като фотожурналист, как се промени фотожурналистиката през тези години?
За повечето събития в България вече няма нужда от толкова професионална фотографска работа – повечето журналисти отиват на събитието, вадят телефон, правят снимка на едни хора, седнали пред една маса, и това е напълно достатъчно. Няма какво толкова да се разкаже от това събитие. Но фотожурналистиката в България се променя, както се променя и в целия свят –използва много повече инструменти – видео, снимки, звук, live излъчване. Понякога е достатъчно само чрез телефона да пуснеш излъчване на живо от някоя много експресивна ситуация, за да знаеш, че си си свършил работата като фотожурналист. Още преди десетина години един от най-известните преподаватели в света по визуална журналистика – американецът проф. Кенет Кобре, който направи майсторски клас тук, ни каза, че в Щатите вече никой не наема фотограф, който не може да снима видео. Каза, че скоро това ще се случи и в Европа, и то наистина се случи. За щастие много от фотожурналистите вече бяха започнали да се подготвят. В световен мащаб, откакто фотографските камери могат да снимат професионално видео, се появиха невероятни документални филми на фотографи. Защото погледът на фотографа е много различен.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук