Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Режисьорът Стайко Мурджев в разговор с Мария Панайотова. За силата на настоящето, за странния сезон и новите форми

Понякога театърът е бягане на дълги разстояния, през различни времена, пространства, състояния... А понякога е бягане навътре, в себе си, съпроводено с дълбоко дишане. И двете пътувания са еднакво трудни и еднакво важни за всеки, посветил битието и търсенията си на това изкуство. И колкото повече потъваш в него, толкова повече портали успяваш да отвориш. За да разбереш накрая, че различните пътища и посоки всъщност водят до една и съща точка – към самия теб.

В йога практиките има момент, който постигаш, ако си изпълнил правилно всички упражнения. Наричат го „момент на бездиханност“, толкова ти е леко, че не усещаш, че дишаш, и сякаш времето е спряло. А всъщност точно в този момент дишаш по най-правилния начин. Някаква форма на дълбоко дишане, в която клетките получават по-голямо количество кислород. Вие имате ли такива моменти в театъра?

Да правиш театър е нещо много трудно – ужасно сложно и болезнено занимание, което понякога те поставя в центъра на невъобразими кризи и битки, през които трябва да преминеш в името на собственото си психическо и душевно оцеляване. Катартично изкуство е театърът – жертвите, с които е осеяно бойното му поле, са неизброими – актьорското его, персоналният живот, материалните компромиси, инвалидизираните идеи. И когато съумееш да се издигнеш над всичко това, когато някак прозреш, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, и именно в това се крие красотата на цялото това проклятие, наречено театър – силата на настоящето, и когато се отдадеш на тази сила безрезервно, тогава настъпва „дълбокото дишане“, тогава си целият в театъра и неговото чудно пътуване из света на архетипите.

Това ли е да бягаш навътре в себе си, да влизаш в дълбокото? Някъде във ваше интервю прочетох, че такова бягане навътре в себе си е поставило началото на вашето театрално пътешествие.

Театърът е моето спасение – затваряш очи, потъваш в тъмното под клепачите, наблюдаваш раждането на образите, които са бременни с други образи, оставяш се да те водят или ти да водиш тях. Потапяш се, гмуркаш се до дъното и когато изплуваш и се върнеш тук и сега, срещаш спомена за преживяното с разума, и от тая среща сътворяваш театър. Има много други практики, работещи със същия заряд и смисъл: картите Таро, метода на активното въображение на Юнг, хипнозата – различни портали към една и съща точка, а именно към самия себе си.

Как избирате пиесите, към които насочвате режисьорските си търсения в театъра? Или те ви намират?

За мен пиесата не е от особено значение в началото. В началото е важна темата, проблемът, който в дадения момент е вързал душата ми на възел. Чак когато формулирам ясно и точно този проблем, започвам да търся текста. Разсъждавам за текста като за трамплин, повод за интерпретация на теми и проблеми, не робувам на ремарки и дословни реплики, но в същото време подхождам с уважение към света на автора.

Направихте запомнящ се „Крал Лир“ в Пловдивския театър преди повече от девет години. От дистанцията на времето като се връщате към тази постановка, какво пази съзнанието ви и какъв емоционален отпечатък е оставила тя в него?

И тук бих продължил разговора за темата – преди девет години, когато започвах да правя този спектакъл, разбира се, с изключителната подкрепа на Пловдивския театър и неговия директор, аз осъзнавах опасността, разбирах обема и тежестта на задачата. Все още нямах достатъчно опит, екипът беше огромен, а рискът – убийствен, но нито за миг не се разколебах, защото текстът носи в себе си рани, травми и учения, през които беше жизненоважно да мина тогава. Аз вярвам, че когато сме се раждали, звездите са се подредили в карта, карта на пътя, по който да поемем – да преминем през различни аспекти на собственото си живеене. И в театъра, точно както и в съня, ние преминаваме през тези аспекти безопасно, през сцената. Но само в театъра, прекарвайки живота си в него, можеш да минеш през всички нива, да изживееш всички опасни аспекти, предначертани от звездите, да устискаш всички трагични метаморфози и загуби, които те чакат и връхлитат от упор, да се разпадаш на части, да губиш светлина, да губиш себе си, да губиш непрестанно и винаги да оставаш непокътнат. Само в съня и в театъра. Всеки спектакъл, през който преминаваме, е свързан с аспекта, който изживяваме, затова понякога ни се струва, че животът преповтаря изкуството, а истината е, че няма разлика между двете.

И как младостта ви тогава четеше този текст? Сега как бихте го „прочели“, ако се върнете към него в театъра?

Тогава посветих спектакъла на баща ми и брат ми и на всички, които са играли тези архетипни роли в живота ми. Чрез него аз проведох онзи личен разговор между мен и тях. След спектакъла този разговор е затворен и изчерпан, така че нямам нужда от „Крал Лир“ в момента, може би някога, но със сигурност не сега и не скоро.

През лятото в Пловдивския театър започна инициативата „Сцена за идеи и спорове“. Как реагира публиката на такива разговори? А актьорите?

Публиката е зажадняла за театър. Тези срещи за мен са изключително интересни, защото те бележат новото начало след кризата. Усещам хората някак по-притихнали, по-внимателни, по-стаени в себе си. Когато започвахме, си представях, че след самия драматургичен спор, който представяме чрез актьорите, ще успеем да поговорим с публиката, да прехвърлим сблъсъка на тези идеи и в салона. Но впоследствие усетих, че хората в момента повече искат да слушат и гледат, да се любуват на енергията, извираща от рампата. Пандемията изразходва енергията ни, страхът беше голям, мисля си, че ще е нужно доста време да се активираме отново, сега е време за живеене навътре и просто наблюдаване навън. А актьорите са щастливи, разбира се! Щастлив съм и аз. Да отнемеш на твореца творчеството му е винаги болезнено, затова след травматичния период на изолация сега дишаме свободно театралния кислород, чрез който живеем истински.

Като заговорихме за публиката... С инициативата „Нощ на театрите“ правим едно международно проучване на публиката (проект, в който участват пет европейски столици. Първите резултати показват, че преобладаващата публика в София е между 25 и 35 години и ходи на театър за „интелектуална среща с изкуството“, заради живото общуване и високото ниво на продукциите. В същото време обаче се оказа, че театрите разчитат на сравнително малък брой публика и голямото предизвикателство, за което пазарът има потенциал, е да влязат нови зрители, да се ангажират нови аудитории. Как ще коментирате това?

Пътят на театъра до зрителя в условията, в които сме поставени да работим, е доста особен и сложен като логика – от една страна, имаме интелектуална публика, която търси високата драматургия и сложните жанрове, която не би се примирила с пиеси еднодневки и лековати водевили за разтуха. На другия фланг са хората, които искат да срещнат звездите от екрана – актьори и публични личности, които, за добро или лошо, задават модели и кодове за живеене, на които въпросната публика робува. И за да може театърът като институция да срещне тези две публики, той трябва да измайстори хибрид между висока драматургия и популярни лица, трябва да успее да срещне елитарното с популизма, което се оказва нелека, но интересна задача.

Театралният сезон (2019/2020) беше доста странна смесица от еуфория, смирение, страх, пандемия, но пък за вас, струва ми се, е запомнящ се заради многото силни проекти, които направихте – в Благоевград („Портретът на Дориан Грей“), Пловдив („Слава“) и София („Най-бързият часовник във вселената“). Дали ще погледнем на тези спектакли, когато се завърнат на сцената, с „други очи“?

Ако се позовем на думите на един велик мислител, то изкуството е повече в очите на зрителя, отколкото пред самите тях. Разбира се, че очите ще бъдат „други“, защото вече ще бъдат заредени с друго минало, друга история. Нищо не може да съществува без контекста си, а тези спектакли, както и всички останали, ще съществуват в контекста на постепидемичната обстановка. Ще влизаме в салоните не просто като зрители, а като оцелели, опазили се или преборили се. И това, че можем да бъдем отново заедно, ще бъде награда, а не поредното ходене на театър. Театралното изкуство е изкуство на времето и мястото, то е спътник на настоящата реалност, затова ми се струва, че проблемите в спектаклите ще придобият друга светлина и плътност, процеждайки се през призмата на живеенето в криза.

Вие самият как ще се завърнете към тях?

Времето няма минусово измерение, то върви само напред. Опитвам се да се настроя не за „връщане към“, а за продължаване напред заедно със спектаклите, това вече няма да бъдат онези стари представления, а съвсем нови, защото перцепцията на публиката ще бъде нова. Театърът, за разлика от други сценични изкуства, не търпи заседяване на едно място, той е мимолетен и именно в това негово бързо умиране и възкръсване се състои смисълът му.

И изкуството, и животът ни може би все още преживяват нещо като фундаментален шок, който не ни се е случвал преди. Специалистите дори говорят за „шокова доктрина“ в смисъла, който влага Наоми Клайн, само че в настоящата реалност темповете му са изключително бързи. Очаквате ли да се променят нагласите на публиката?

Публиката е интуитивно същество, тя невинаги знае с разума си какво иска, за сметка на интуицията, която се влияе от духа на времето, от пулса на живеенето. За мен една публика трудно може да изрече конкретно желанията си, това е работа на театъра – да бъде в крак с времето, да усеща ритъма на модерността и да предлага на публиката преживявания, изградени именно на тях, но без да прави компромиси с вкуса, разбира се.

Ще се появят ли нови театрални форми?

Разбира се! Откривателският заряд на театъра е неизчерпаем, в основата на действената му природа стоят конфликтът, кризата, катастрофата. Театърът не може да съществува без криза, само чрез нея той се обновява и намира нови и нови смисли.

Какви са хоризонтите пред театъра от тук нататък?

Събитията на световната политическа сцена рязко ескалираха и се взривиха като бомби със закъснители, които тиктакаха отдавна. Светът и неговите цивилизационни устои сега приличат на магическа кутия с безброй смислови дъна, на зала с криви огледала, оглеждащи се едно в друго. И именно в тези огледала, там някъде се провиждат и новите хоризонти на съвременния театър.

Стайко Мурджев е роден на 9 май 1984 г. Възпитаник е на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян в школата към Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян. През 2009 г. завършва НАТФИЗ, специалност „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Пламен Марков. Режисьор в трупите на Драматичния театър в Пловдив, Театър „Българска армия“ и Драматичен театър „Стефан Киров“ в Сливен. Поставял е спектакли и в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, Драматичен театър – Хасково, ТР „Сфумато“, Сатиричния театър, Театър „София“, Театър 199, както и в рамките на театралната лаборатория „Леон Кац“. Отличен е с Икар за дебют за режисурата на представлението „Пухеният“ от М. Макдона; има награда от Фестивала на камерните форми във Враца за представлението „Железният светилник. Любовта на Катерина“ по Димитър Талев. През 2020 г. е номиниран в 9 категории за наградите Икар, чието връчване беше отложено заради пандемията.