Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Няколко дни след обезглавяването на учителя Самюел Пати ислямизмът взе три нови жертви в църквата „Нотр Дам“ в Ница. Какви мисли предизвиква у вас този атентат?

Същите, каквито и у повечето хора, с изключение на лъжците, леещи крокодилски сълзи, както и на онези, за които убиецът е „мъченик“: скръб и съчувствие към жертвите и техните близки, гняв срещу убийците и манипулаторите им, и най-вече срещу онези, които намират извинения, срам поради подлостта на войнствените речи, от които няма никакви последици.

Във всеки случай, никаква изненада. Причините са налице, как тогава да се изненадваме от техните следствия? Сред причините са и безконтролната имиграция, социалните мрежи, проповедниците, насаждащи омраза. А сега виждаме как чуждестранни държавни ръководители оставят поданиците си да се нахвърлят срещу мишени, без какъвто и да е риск за тях.

Атаката, извършена в църква, напомня за атентата в Сен Етиен дю Рувре през 2016 г. За пореден път Франция става мишена като християнска нация?

Да, разбира се, как да не видим очевидното? За тези хора Франция е изначално християнска нация, без значение, че мнозина сред нас отхвърлят корените си с отвращение. Както и ние наричаме „мюсюлмани“ всички, които живеят или водят произхода си от ислямизирани страни, така и те възприемат като „християни“ онези, които живеят на християнска или бивша християнска земя.

Ала християнството още от самото начало е обект на омраза от страна на исляма, примесена с ненавист. За него то е свършена религия, сторила предателство с посланието на Иса (Иисус), като фалшифицира Евангелието (в единствено число), за да заличи вестта за идването на Мохамед, и обвърза единния Бог с две човешки същества – Иисус и Мария.

В някогашната мюсюлманска държава християнството, както и юдаизмът са били толерирани, когато това е било в интереса на господстващия ислям. Християните там са плащали специален налог, трябвало е да се подчиняват на правила, въведени, за да ги унизят (Коран, IX, 29), та да проумеят най-сетне, че в техен интерес е да преминат към „истинската“ религия.

Това, че мюсюлманите в днешна Франция в мнозинството си, обективно погледнато, са на дъното на социалната стълбица, се преживява не само като нещо мъчително (каквото е наистина), но и като противоестествена ситуация, която при всички случаи противоречи на Божията воля. За повечето мюсюлмани Републиката е само форма на управление, засягащо отгоре-отгоре страната, в която то е установено. Франция е страната на кръстоносците, страната на колонизаторите. Тук се натъкваме на множество исторически лъжи: за трайния спомен за кръстоносните походи в арабския свят, който ги е бил напълно забравил до XIX век; за континуитета между кръстоносните походи и колонизацията, въпреки че техните цели са били съвършено различни; за сговора между колонизатори и мисионери, въпреки че първите са гледали на вторите с много лошо око и периодично са ги прогонвали.

В този контекст какво да мислим за затварянето на църквите по време на карантината?

Показателно е, че днес решават да затворят местата на вярата, и най-вече църквите, до ново нареждане. Можем да разберем причините, ако те произтичат от общественото здраве. Ала това временно затваряне по някаква ирония напълно съответства на дългосрочното желание на „ислямистите“. Дори решението да не е продиктувано от желанието да им се понравим, те едва ли биха могли да мечтаят за нещо по-хубаво…

Тоест не само светският модел и свободата на изразяването поставят проблем, но и нашата история, култура, нрави? Бихте ли на свой ред възприели идеята за сблъсък на цивилизациите?

Тези две „свещени крави“, светският модел и свободата на изразяването, а заедно с тях и така възхваляваните „ценности на Републиката“, са или по-стари понятия, или понятия, възникнали през модерността. И те обозначават нещо още по-старо, направило възможно едно основополагащо разделение в християнството. Не между религиозното и политическото, както често ни убеждават. А нещо още по-основополагащо и по-мащабно – между религиозното и правилата за добро и зло. Защото в християнския, както и в постхристиянския свят окончателният критерий за добро и зло е съвестта. Трябва да можем да приемем, че Бог говори чрез посредник, че Русо е възприемал сериозно своя божествен инстинкт, своя безсмъртен и небесен глас, а не е бил воден от чисто безразличие.

Понятието „сблъсък на цивилизации“ е на гребена на вълната след книгата на Самюъл Хънтингтън, която си признавам, че не съм чел… Но то във всеки случай е двойствено. По-скоро съм склонен да говоря за сблъсък между две системи от норми, между два божествени закона: единият, търсен от разума и съвестта, създадени от Бога, другият – диктуван от Книгата, от Корана, и от поведението на Мохамед, който го получава, без нищо да добавя или отнема.

Как обаче да отделим тероризма от ислямизма и ислямизма от исляма?

Трябва да установим необходимите разграничения. И още – да режем според предшестващите възли. Тероризмът е тактика, която не се практикува само от ислямистите, изобщо не е така. Нека си спомним за 80-те години и бандата на Баадер в Германия или за „Червените бригади“ в Италия. Палестинците, които убиха израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен, също бяха мюсюлмани, но те действаха преди всичко водени от националистически мотиви.

Тероризмът не е особено интелигентна тактика. Неговият зрелищен характер пробужда противника и рискува да провокира ответна реакция. За разлика от кучето котката е добре гледана в исляма. Ала далеч по-опасна от ноктите е кадифената лапа. Така че тероризмът може да има сплашващ ефект. Вгледайте се в благоразумието, с което нашите медии вече се самоцензурират. Няма нужда от закон срещу светотатството, забраната вече вътрешно е приета. Тероризмът косвено извлича по-големи предимства за исляма от онова, което някои други се опитват да постигнат любезно.

Искат от нас да не смесваме ислямизма с исляма. Държавни ръководители, начело с г-н Ердоган, в момента насочват омразата си срещу г-н Макрон и срещу Франция, защото той се бил изправил срещу ислямизма. Според тях в това се криело атака срещу исляма и дори срещу мюсюлманите. С което показват, че отказът от подобно смесване е само наша интелектуална и морална грижа, докато самите те го практикуват, и то в особено големи размери.

Ислямизмът и ислямът наистина се различават, но според мен разликата е по-скоро в степента, отколкото в естеството. Ислямизмът е забързан, шумен, разпилян ислям; ислямът е спокоен, дискретен, методичен ислямизъм. Ислямът си поставя за цел още от самото начало не толкова обръщането във вярата на целия свят, а неговото завоюване – не задължително по военен начин. Той търси да установи режими, при които да бъде в сила една или друга форма на ислямския закон, и то по такъв начин, че по-нататък поданиците сами да имат интерес в дългосрочен план да сменят вярата си.

В източниците на исляма, като се тръгне от Корана, от заявеното от Мохамед (Хадисите) или от официалната му биография (Сира), има по малко от всичко, включително и доста захаросани неща. Но има и много солени неща – всичко, което е необходимо, за да легитимира употребата на най-лошото насилие. Мохамед е умеел да прощава на онези, които, след като са се сражавали срещу него, са приемали статута му на „Божи пратеник“. Но той е карал да избиват, без разлика от възраст, пол или каквото и да е било друго, всеки, дръзнал да го отрече или надсмял се над него. А пък Коранът казва за Пророка, че той е „добрият пример“ (XXXIII, 21). Така, редом до множеството мирни мюсюлмани, винаги ще се намерят хора с бради, които да се вдъхновяват от другото.

Ето защо истинската разлика е между исляма, под различните му форми, и човешки същества от плът и кръв, които се позовават на един ислям, който може би не познават или пък познават добре, залепвайки си етикета „мюсюлмани“…

Как да се противопоставим на този континуум, без да намесваме мюсюлманите, интегрирани в европейската цивилизация?

Проблемът е преди всичко да знаем с кого искаме да влезем в диалог. През повечето време се смята, че това трябва да става с асоциациите, твърдящи, че са обвързани с исляма. Въобразяваме си ги като част от една „религия“ или едно „изповедание“ – понятия, близки до онова, което разбираме под тези думи в нашите географски ширини, тоест мислени по модела на християнството. Обаче ислямът е преди всичко Закон. Той е задължителен, докато допълнителните дела на благочестието, примерно, суфийната мистика, са общо взето факултативни. Шариатът е този, който определя ритъма на молитвата, уточнява празниците и приношенията. Да бъдеш мюсюлманин, а не просто да принадлежиш към „мюсюлманската култура“, означава да признаваш този Закон като суверенна власт и да му се подчиняваш.

Хората, произлизащи от ислямски страни и дошли в Европа, могат да се интегрират в икономическата система, да си намерят жилище, да научат езика на страната, която ги е приела. Те трябва да се научат обаче да споделят принципите на управление в тази страна и да приемат тези правила. Илюзия е, че могат да се използват западните науки и технологии, без да се възприемат духът и „менталността“, които са ги направили възможни. Вярно е, че можеш да живееш в някоя страна, без да споделяш нейните култура и нрави. Но тогава прословутото „общо живеене“ ще се окаже „живеене редом“.

За да могат „мюсюлманите“ да имат желанието по-добре да се интегрират в европейската цивилизация, тогава първата стъпка е самата тази цивилизация да прояви желанието да се чувстват по-уютно. Тук топката е в нашето поле. Мнозина от новодошлите са склонни да приемат правилата на играта на едно немюсюлманско общество или най-малкото да зачитат някаква морална коректност, която не е нито мюсюлманска, нито християнска, нито подвластна на какъвто и да било епитет.

Обаче аз виждам как някои новоприети „обществени закони“ плашат мюсюлманите. Разбира се, не е редно нашето законодателство да зависи от каквато и да е друга инстанция, освен от волята на народа, представена в парламента. А той не би трябвало да се пита дали френските закони са съвместими с шариата. Въпросът е доколко тези разпоредби все пак съответстват на онова, което е общо между нас и хората от всяка религия. В противен случай всеки диалог става невъзможен и се стига до едно общество, в което всички общности, бидейки зависими от собствените си интереси, се пренебрегват или дори мразят в претенцията за един „мултикултурализъм“, който всъщност е „безкултурен“.

Което означава да хвърлим „умерените“ в ръцете на онези, които вече хихикат в брадите си, заявявайки им, че няма какво да извлекат от Запада, който е безвъзвратно омърсен. Можем в зависимост от темперамента си да изберем стратегията: да брулим дървото, за да вземем плода, или търпеливо да изчакаме сам да падне. Но в момента трябва да избегнем чрез всички възможни средства (забрана на забрадките, битка в кварталите и училищата) разпространението на заразата.

Превод от френски Тони Николов