Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Разговор между проф. Станислав Памукчиев, проф. Петер Цанев и проф. Георги Каприев

Изложбата „Невидимото. Визуализации отвъд паметта, въображението и симулираната реалност“ в галерия „Райко Алексиев“ (куратори Станислав Памукчиев и Петер Цанев, до 25 ноември 2020 г.) обхваща исторически период от 100 години. Със свои произведения в нея участват 32-ма български художници от различни поколения

Когато „Невидимото“ се превърне в събирателен образ, неизбежно се озоваваме на предела на визуалното. Сещам се за една мисъл на Магрит, че „всяко видимо нещо пречи на нещо друго да бъде видяно“. Какво беше голямото предизвикателство за вас като куратори?

Станислав Памукчиев: Голямото предизвикателство е, че ни бе предоставена възможност да влезем в галерия „Райко Алексиев“. Второто предизвикателство е нашето битие като съвременни художници, нашите вътрешни напрежения и спорове за това какво е съвременното изкуство, което зае територията на социално-политическа виталност. Нещо, което аз и Петер Цанев не споделяме като програма, не ни е такава нагласата. На трето място се опитваме да докажем, че „големите разкази“, далечният хоризонт на Невидимото продължават да ни занимават, доколкото сме духовни и психични създания. Това най-общо са аргументите, които ни насочиха в това поле – да намерим съвременни художници, които се опитват да навлязат на невидими територии. Един път, тематизирайки го и превръщайки невидимото в свой сюжет. И второ, защото онова, което правят, е също някак на ръба на видимото. Образът безкрайно започва да се отдалечава. Ако за Микеланджело допирът до божественото има много видими очертания и визуалната метафора продължава да е много активна, то в тази изложба са много малко работите, които си служат с фигуралния образ като метафора, за да изразят невидими съдържания. Тоест от едната страна са невидимите съдържания, а от другата страна е самата форма, самото концептуално мислене, които извеждат далечно неуловимото и поставят изкуството в критичността на своите граници. Кое е изкуство и кое не е? Стигаме до трудната дефиниция за изкуство.

В изложбата събираме художници в една стогодишна рамка, които по един или друг начин са стигали до този предел. Случаят с Петър Дочев е такъв. Тук виждате последните му картини, в които той стига на предела, на края на изкуството. Обявява сам, със собствената си програма, „края на визуалното“, което го сродява с Пит Мондриан и Малевич, но това е неговият естествен процес на еволюция.

Петер Цанев: Този проект наистина подлага на съмнение и критика идеята за съвременно изкуство. Наскоро прочетох в един текст на Мария Василева, че съвременното изкуство е против статуквото. За мен обаче съвременното изкуство отдавна е част от статуквото. Изобретяването на една такава институция като музеите за съвременно изкуство, донякъде доказа идеята, че само по себе си правенето на съвременно изкуство не е освобождаващо. Преди няколко години имаше много силен дебат в Англия под надслова „Пътища за спасение от съвременното изкуство“. Даже възникна терминът „постсъвременно изкуство“, който, разбира се, не е път към спасението. Така че проектът се опитва да говори с едни по-универсални категории за изкуството, което не означава, че това го прави по-слаб или по-наивен проект. За мен голямото предизвикателство като куратор на тази изложба беше самата идея за визуализация на невидимото, а не толкова самото невидимо. Ернст Гомбрих започва прочутата си книга „Изкуство и илюзия“ с един реторичен въпрос: „Защо толкова различни епохи и различни култури изобразяват видимия свят по толкова различни начини?“. В нашата изложба като че ли успяхме да покажем, че и невидимото може да бъде изобразявано по много различни начини.

Георги Каприев: Най-напред искам да поздравя двамата куратори, защото изложбата е постижение. И не само за българската култура, тъй като казва нещо много важно за европейската култура изобщо. Ще си позволя в разговора едновременно да се съгласявам и да не се съгласявам с някои неща, казани от кураторите. Има такава презумпция, че изобразителните изкуства, които напоследък неслучайно се наричат визуални изкуства, трябва да показват сетивно-възприемаемото, а то е веществено. Всички опити за показване на вещественото няма как да не преминат в конвенция. Но някъде от 60-те години на ХХ в. е видимо, че изкуствата (включително и визуалното) промениха своята дефиниция. Какво имам предвид? Ако тръгнем от барока насам, става ясно, че изкуството има за цел да внушава някакви неща, които не непременно биват изобразени, но това става чрез изображението. Сиреч има обект, пред който субектът застава, съзерцава, разбира, не разбира, вълнува се или не се вълнува. През 60-те отделни творци, ако трябва да цитираме някакви имена за обрата – „Флуксус“, Йозеф Бойс, напълно преформатираха изкуството. Станислав Памукчиев спомена за „социално-политическата функция“. Да, те започват така. Но накъде отива цялата работа, ако излезем от чисто политическото и чисто социалното? Стига се дотам, че произведението на изкуството вече няма за цел да бъде съзерцавано, а има за цел да ни изкара от рутинната ситуация. Когато тези творби са наистина силни, те могат да ни изведат в така наречената от Ясперс „гранична ситуация“ или поне в неин „лабораторен вариант“, където ние да започнем да търсим. Да търсим т.нар. „трансцедентални основания“. В изложбата има някои работи, които успяват да го направят, и други, които не успяват. Тези, които не успяват, се опитват да илюстрират видимостта на невидимото. Ако това, което казвам за новата формула на изкуството, е вярно, тогава съвременното успешно изкуство се завръща към задачите, които си поставя иконографията. Особено както е тълкувана в иконоборческите спорове.

Да си спомним част от дебата. Иконоборците казват: художникът просто рисува едно мъжко тяло. Рисува тялото на човек и твърди, първо, че това е самият човек, и второ, че това е Богочовекът. Тогава иконописецът или заблуждава себе си, казвайки, че рисува човека, докато рисува само човешко тяло, или е тотален измамник, който ни внушава, че може да нарисува божествеността. И в двата случая той подлежи на санкция. Това е една платонистка теза: идеята е непостижима, Бог Слово е невъзприемаем и по тази причина забравете за неговото изобразяване. Иконопочитателите пък формулират други тези, донякъде аристотелистки. Св. Теодор Студит разсъждава така: ако поръчам частен портрет на жената на мой близък, а художникът дойде и изобрази само нейното тяло, без да се види нищо от душата ѝ, ясно е, че няма да платя портрета му. Обратно, тази душа трябва да извира през този образ, за да мога да харесам портрета. Не е ли същото с божественото? Теодор Студит говори за релациите между човешка природа и божествена природа, св. Йоан Дамаскин работи през енергии и „перихоресис“ (взаимно проникване). Но като се замислите, посоката е една и съща. Невидимото е видимо чрез видимото. Видимото трябва да изобразява невидимото, казва, струва ми се, Пол Клее.

В тази изложба има няколко много силни постижения в тази насока. Но има и обратни примери. Много харесвам Жорж Папазов като художник, но намирам, че изложената тук негова работа, представяща едно съновидение, е илюстративна. Докато стоящата до него работа на Йордан Кацамунски повече се приближава към онова, което ми си иска да видя в изкуството. Там вече има промяна на ситуацията.

Как все пак се решава проблемът с това как видимото препраща към невидимото? Или как пространствеността е потопена в трансценденталното? Защото виждаме най-различни решения – от творбата на Николай Райнов до картината с очилата на Красимир Добрев – Доктора?

Станислав Памукчиев: Радвам се, че разговорът стигна до най-трудната област в нашия занаят – как да намерим образ на нещата, които нямат образ? Невидимите съдържания около нас са много повече от видимите съдържания. Те ни определят през цялото време, но ние просто живеем, без да си даваме сметка как. Тази тайна на нашето съществуване, на нашето разполагане в битието, седи в нас като голямо любопитство. И то е родило митологиите, религиите, образа на Бога, родило е и изкуството като желание да се отиде по-надалеч. Да разшири границите и да даде отговор на неща, които само интуицията ни дава възможност да усещаме като присъствие, без да можем да ги дефинираме. Изкуството се намира на тази граница. И това, за което говори проф. Каприев, е драмата на нашето изкуство – че то постоянно се материализира. Че то постоянно, по дефиниция, е обречено на своята веществена определеност. Често опитите ми да погледна по-нависоко са спънати от това, че трябва да ги материализирам. Даже някой път ги приемам едва ли не като грехопадане, като материализиране на нещо, което не подлежи на материализация. Ала се успокоявам с това, че ние създаваме символни актове, а не истински актове. В тази наша тайна, слизайки много надълбоко в себе си, ние живеем с надеждата, че някъде можем да срещнем тайната на Създателя. И да ни се отключат по-високи измерения. Това пътешествие е най-сложното, най-богатото и най-красивото. То е онова, което ни кара да сме в постоянно опиянение и постоянно да сублимираме духовно, емоционално и физически, да преодоляваме границите. Радвам се, че разговорът навлезе във философската дълбочина на проблема – за нашата детерминираност да създаваме визуални следи на нещата.

Петер Цанев: Дълбоко в проекта ни е заложен този проблем – как се конструира образът в различните форми на изкуството? Затова искам да наблегна и на подзаглавието на изложбата, което повечето посетители подминават. А именно: „визуализации отвъд въображението, паметта и симулираната реалност“. Понятието „визуализация“ е изненадващо модерно понятие. То възниква през втората половина на XIX в. и първата му употреба е от ирландския физик Джон Тиндал, който се занимава с магнетизъм и акустика. В едно съчинение за природата на светлината той използва понятието „картинна сила“, позволяваща да видим невидимото. По-късно понятието набира публичност, благодарение на друг учен – Франсис Галтън, който е психолог и антрополог. Той разглежда визуализацията като психична способност, различна от патологичните състояния, пораждащи видения и халюцианции. Много бързо обаче понятието е присвоено от теософията. И тъкмо онова, срещу което Галтън се бори – визуализацията като ненаучно обяснение на психичните феномени – бързо е замъкната към езотеричното. В тази изложба имахме късмет да представим една непоказвана работа на Николай Райнов. Той рисува един пейзаж – видимото, Родопите – през 1919 г., когато е завършил Художествената академия, превел е „Така каза Заратустра“ на Ницше и е вече много силно привлечен от теософските идеи. Ето защо искахме с тази работа да го представим не само като художник, но и като модерен философ и мислител. Накратко, визуализацията като модерно понятие иска да се отграничи от въображението. Защото въображението е донякъде негативен термин, а визуализацията предполага активност на паметта и на нашите ментални образи. Имаме и „активното въображение“, което по-късно ще изобрети Юнг и което ще повлече художниците в друга посока. Напълно съгласен съм с проф. Каприев за работата на Жорж Папазов, аз също предпочитам негови по-ранни работи, които са на границата с абстракцията, конструктивизма и експресионизма.

Георги Каприев: Разбира се, че художникът не бива да шие „новите дрехи на царя“, но пък и не иска да шие старите. Изкуството като всяко човешко действие е свързано с разума и със сетивата. Но то има пред себе си „икономѝята“ - онова, за което човекът или човечеството има опит. Целият проблем, който го има още при отците на Църквата, е как да преминем от „икономѝята“ към „теологѝята“, самоизричането на Бога, но и знанието за божествената Троица. И тук има един много ключов израз на св. Максим Изповедник, който казва: „Синът остава в постоянно богословско единение с Отца. Христос ни учи на теология“. Това става норма на човешкото усилие за познание на Бога. Проблемът се появява дори още по-рано – при Ксенофан през VI в. пр. Хр., който първи атакува това, че изобразяваме антропоморфно боговете. Той казва, че ако конете или биковете имаха ръце, щяха да си рисуват техните богове като коне и бикове. Но ние упорстваме, продължаваме антропоморфно да изобразяваме божественото. И вижте модерната позиция на Франциск от Асизи: той излиза от храма и говори за Сестрата Луна, Брата Вълк, Сестрата Смърт. И тук вече идва въображението. Петер Цанев много точно описа съвременното понятие за въображението. Но първоначално идеята е съвсем различна. При Аристотел phantasia, латинската imaginatio, e особена част от познавателния процес. В началния етап са сетивата, а въображението идва там, където образът се изчиства от материалното, доколкото е възможно, за да се създаде познавателен образ, който провокира интелектуалното познание. Ето защо мисля, че въображението е задължителен елемент от изкуството и съ-творчеството на т.нар. зрител. И няма как художникът да му внуши невидимото, ако го нямаше въображението. През ХХ в. въображението е вече някакво „доизмисляне“. А всъщност то е истинското виждане на образа и ако художникът успее да събуди това въображение, той просто си е свършил работата.

Ако съвременното изкуство изживее дългия си период на иконоборчество, възможно ли е да се стигне и до нова „иконографичност“ или нова видимост?

Станислав Памукчиев: Това е един от тихите ми спорове с апологетите на съвременното изкуство. Смятам, че докато човекът е духовно жив, ще има потреба да излиза в такива пространства. Докато имаме психичност и духовност, ще продължим да им намираме визуална форма. Но под какви форми ще продължи това и с какви нови технологии и средства? Технологията дори на тази изложба подсказва, че има ново бъдеще и нови възможни пътища. В този смисъл и неоекспресионизмът, и неоабстракцията и концептуалната абстракция, и новото концептуално изкуство ще се появяват циклично. Петер Цанев е експерт по „постситуацията“. Самият той преди време публично обяви края на съвременното изкуство. И част от енергията на този проект беше да покажем как в тази ситуация – на постсъвременно и на локално българско – могат да бъдат проследени такива енергии.

Петер Цанев: Интересен въпрос е как изкуството продължава да развива тезите на иконоборството. Много от търсенията на съвременното изкуство наистина са в разкриването на реалност, която непрекъснато си остава скрита. Невротичната параноичност на съвременния човек, дори ситуацията, в която сме в момента, показват, че ние много повече сме обърнати към скритото и невидимото, отколкото към видимото. В изложбата има такива работи, насочващи към съвременната тревожност. Защото ние конструираме образи, търсим идеалния образ, но сме заобиколени от празни места и не смеем да допуснем, че там всъщност няма образ. Някои имат дарбата или са благословени да получат божествения образ, други – не. Тази изложба в някаква степен, без да сме търсили това, е и критика на „екранната култура“, на зрелищната култура и развлечението. Колкото пъти влизах в залата, виждах зрители, които много спокойно гледаха и търсеха контакт с отделните творби в изложбата. И в нея наистина има някакъв елемент на задържане, на спиране на образа, който още не се е родил. Радвам се, че провокирахме интерес в различните поколения, което е и най-хубавото послание на изкуството.

Георги Каприев: Да се говори за „край на изкуството“ сигурно е някаква част от лепенето на всички тези наши етикети, от опитите ни да мислим само в хронологичен план. Пълен абсурд е да се говори за „край на изкуството“, защото изкуството е най-явната част от човешката съпротива срещу ентропията. Свърши ли изкуството, край на всичко. За мен проблемът не е образност и без-образност, а е отвъд това питане. Шелинг дефинира мистиката по западен образец: показване на безкрайното в крайното – тоест чрез образ. А източноправославната традиция гледа „образната визия“ с огромно подозрение. Тук мистиката е без-образна, топлинно-светлинна и т.н. Но и в двата случая говорим за „виждане“ на безкрайното, мислено като божествено, в крайното, което съм аз. Ето защо ми се струва, че онова, от което трябва да се избяга, не е образът, нито без-образното, а е тъкмо тази индустрия на развлечението, към която ни дърпат все повече и повече като към същина на изкуството. А е точно обратното. Още Шопенхауер бие камбаната и в един свой фрагмент, който преведох наскоро, противопоставя красивото на интересното. Красивото е това, което отвежда към идеите, а интересното е онова, което ме ангажира в мен самия. Шопенхауер се противопоставя на „интересното“ и го съзира най-вече във восъчните фигури. Долу восъчните фигури! Нека си стоят там, където хората искат да ги видят, но за бога, да не ни ги препоръчват за изкуство, а само като онагледяване на най-видимото. И от тук насетне хората на изкуството да могат да си гледат работата.

Автори в изложбата: Атанас Парушев, Васил Симитчиев, Вито Валентинов, Галя Благоева, Георги Георгиев-Жоррас, Група 7+1, Даниела Ляхова, Емил Попов, Жорж Папазов, Ивайло Аврамов, Иван Георгиев-Рембранда, Иван Русев, Йордан Кацамунски, Калина Димитрова, Кирил Кузманов, Красимир Добрев – Доктора, Надежда Ляхова, Николай Райнов, Николай Петков, Лика Янко, Петер Цанев, Петър Дочев, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Съпромат, Филип Попов, Христо Антонов, Цветан Кръстев.

Въпросите зададе Тони Николов