Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

По случай осемдесетгодишнината от рождението на Любен Стоев, който си отиде от този свят през 2016 г., след дълго отлагане в градската галерия на Дрезден на 15 октомври се откри негова самостоятелна изложба, която може да бъде разгледана в продължение на три месеца.
 

Изложбата е своеобразна „представителна извадка“ на авторовото творчество и съдържа едни от най-добрите негови рисунки и картини. Особен акцент представляват оригиналните „инсталации“, които трудно могат да бъдат уподобени на стандартните решения в тази сфера.

Дрезден е избран неслучайно за дом на експозицията. През 1963 г. Любен Стоев завършва висшето си образование в местната художествена академия, специалност „Графика“, при Леа Грундиг. Солидната подготовка при професионалното му изграждане се комбинира с усвояването и интегрирането на опита на немския експресионизъм (къде другаде, ако не в Дрезден, родното място на групата „Мост“!). Той е пленен и от забележителното творчество на Борис Ангелушев – един от най-ярките художници на България, сам следовник на традициите на политическата графика, немски възпитаник, известен в Германия под псевдонима „Бруно Фук“, където се изявява до идването на нацистите на власт. Смея да заявя, че Любен Стоев е един от последните, ако не и последният „мохикан“ на онзи тип изобразително изкуство, който свързваме с особеностите на софистицирания социален критицизъм в кавалетната графика.

След завръщането си в България той разгръща впечатляващо като обем и тематичен обхват творчество, състоящо се от многобройни рисунки, графични отпечатъци, колажи, пастели, за да завърши през последните години с изключително оригинални пространствени композиции, които в някаква степен синтезират както стиловите му особености, така и острата обществена проблематика, характерна за него. Авторът много пътуваше и обогати своето творчество с теми и мотиви от Африка, Азия, Южна Америка.

Любен Стоев заема уникално място в нашето изкуство. Във време, когато идеалите за социална справедливост, за съжаление, бяха дискредитирани и художествено обезличени от убогата естетика на социалистическия реализъм, той убедително показа, че каквито и да са политическите системи, социалният рефлекс има място в изкуството. Обществените недъзи, особеностите на ежедневния бит, въздигнат до степен на определена житейска философия, политическите сътресения, несправедливостта, тъпоумието на новите „герои“ на политическия преход с техния провинциален манталитет се явяват – парадоксално на пръв поглед – живителна храна за създаването на силно експресивни образи, ситуации и сюжетни конфликти.

Несъмнено немският зрител е завладян от горчивата ирония, от понякога жестокия сарказъм, от абсурдизмите, изпълващи образните послания на автора, особено в триизмерните фигури в експозиционното пространство. Тяхната общодостъпна поетика по никакъв начин не отнема от високото професионално равнище на пластическата трактовка, отличаваща се със силно раздвижен щрих, с драстична гротеска, с отчетливи тонални и цветови контрасти, неочаквани композиционни решения и ясна символика.

Персонажите на прехода, превъплътили се за 24 часа от „борчета“ в мутри и новобогаташи, изпълват галерията и предизвикват любопитството на публиката. Макар че образният смисъл може да бъде „прочетен“ от най-различни възрастови групи – от децата до най-улегналите – експозицията се нуждае от определен дискурсивен и визуален контекст (тестове, снимки, видео), който по-пълно и цялостно да разкрие някои от спецификите на българския преход, превъплътени в пластични форми.

Творчеството на автора със сигурност ще запази и в бъдеще както своята духовна и художествена актуалност, така и съкровената си обрана насока, своя автентичен хуманен характер. Колкото и банално да звучи, ще ми се да заключа, че изкуството на Любен Стоев е пронизано едновременно и от обич, и от болка за днешния човек.