Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Композиторът Петер Ружичка пише на Лудвиг ван Бетовен. Неговото писмо е едно от многото послания на хора на изкуството, излъчени по германското обществено радио „Дойчландфунк“ в годината на юбилея. 

Високоуважаеми, скъпи колега!

Независимо кога и на каква възраст човек се докосва до Вашата музика – не е в състояние да се откъсне през годините, със или без юбилей. Моите първи „срещи“ с Вас дължа на грамофонните плочи от колекцията на баща ми, доста издраскани поради постоянната употреба. В концертната зала на „Музикхале“ в Хамбург слушах Вашите симфонии с големия, за съжаление, почти забравен диригент Ханс Шмид-Есерщед.

По-късно Николаус Арнонкур, с когото водех дълги разговори не само върху Вашата музика, се превърна за мен в инстанция в опитите ми да търся истината в музиката. Но когато сам започнах да дирижирам някои от симфониите Ви, всички въпроси отново се появиха: темпо, фразиране, динамична артикулация и задължително – „исторически информираното изпълнение“ (едва ли ще желаете да използвате този термин).

За мен, като млад композитор от 70-те години, Вие бяхте образец, недостижим и немислим. Много по-късно, в моя Седми струнен квартет от 2017 г., който носи заглавието Possible-A-Chaque-Instant, се изправих пред Вашата естетика. И пред една мисъл на Пол Валери относно творческия процес в изкуството: „Вероятно би било любопитно някога да се създаде произведение, което във всеки от своите възли да показва как разнообразието се явява пред духа, за да избере той от него една последица, която после откриваме в текста. Това би означавало: да заместим илюзията на едно-единствено предопределение, имитиращо действителността, с „възможното във всеки момент“.

Подобно рефлексивно наблюдение отключва за мен Вашият грандиозен Струнен квартет №14 в до диез минор, опус 131, единично произведение, което непрекъснато препраща към „хоризонта на възможностите“. В моя Седми струнен квартет аз избягвам еднозначните непрекъснатости и говоря, може би в условно наклонение, за „фрагменти от бъдещето“.

Виждате ли – не само бащините грамофонни плочи, но и моята представа с времето е получила драскотини, пукнатини, прескоци, неподозирани възможности. Може би в бъдеще ще разбираме всичко по-добре, например за Вашия следващ юбилей през 2027 г.!

Моето най-ново откритие е Вашият Шести концерт за пиано. Вие не сте го завършили, изоставили сте го в края на първата част. Може би е неуспех? Може би сте искали да надскочите мащаба на първите пет клавирни концерта?

Оставили сте невероятно много скици и чернови. Човек усеща Вашата битка за музикалната форма, която очевидно е трябвало да тръгне по нови пътища. Музика, която докато звучи, непрестанно навежда на мисълта колко далеч би могла да стигне. И после отново се предава, вероятно там, където е налице твърде малко потенциал. С оглед на Вашата музика философи като Теодор Адорно говорят за „последователна логика“. Това е перифраза на израза „така, а не другояче“. И всъщност изключва провал…

Зная, че такъв поглед във Вашата работилница ще Ви е по-скоро неприятен, ала тъкмо докато се занимавах с фрагмента от вашия Шести концерт за пиано, аз научих много. И от провала – една нова гледна точка към музиката Ви, към музикалната Ви поетика.

Вие самият сте се оплаквали, че Вашата Соната за пиано във фа диез мажор, оп.78 не е била изобщо забелязана, докато целият свят броди под лунната светлина на Sonata quasi una fantasia, оп. 27, № 2. „През цялото време говорят за Сонатата в до диез минор! Ала аз съм написал нещо наистина по-добро. Сонатата във фа диез мажор е съвсем друго нещо!“, сте казали Вие. Днес ние слушаме и двете произведения с еднакво огромно възхищение и наистина не можем да усетим йерархията.

Тъкмо затова заниманието с подобни фрагменти като Шестия концерт за пиано е несравним опит в историята на музиката. Моля, простете моята нетактичност. Тя не намалява огромното ми преклонение пред Вас, напротив!

Ваш Петер Ружичка

Превод от немски Людмила Димова