Катерина Гаджева

Катерина Гаджева е изкуствовед, главен асистент в Института за изследване на изкуствата към Българската академия на науките. Защитава дисертация на тема Между желаното и действителното. Фотография и нагледна агитация в България - 1948-1956. Занимава се с история и теория на фотографията. Автор е на редица статии, посветени на световната и на българската фотография. Участва в организацията и реализирането на различни фотографски проекти в страната и чужбина. Преподавател е в магистърските програми Сравнително изкуствознание и Фотографско изкуство в Нов български университет.

В сянката на предметите

„Кръговрат“ поставя въпроси, свързани с настоящето и бъдещето на човечеството, но отделните истории се разгръщат чрез обектите, зад които се крием всекидневно – материални и метафорични прегради, прозорци, клишета, екрани и телефони. Човешкото тяло изчезва зад различни по вид „паравани“, а накрая влиза в диалог със собствения си филмиран образ. Не е учудващо, че подобна идея е реализирана именно от кукленици (при това още студенти) – актьори, които по презумпция остават в сянката на предметите. [...]

Случаят „Вивиан Майер“

За всеки, който някога се е питал защо талантът често се оказва недостатъчен, за да предизвика световен интерес, случаят „Вивиан Майер“ вероятно би бил особено интересен. Той е своеобразен „учебник“, предлагащ ред поуки за това какво освен добри изображения трябва да съдържа една история, за да се превърне в сензация. Фотографията привлича зрителите с видимото, но не по-малко важното – онова, което се крие във вътрешността ѝ, остава скрито за тях. [...]

Арнолд Нюман и фотографският „инстинкт”

В своя известен разказ, посветен на фотографията, Мишел Турние описва злочестата съдба на младия и привлекателен Ектор, ограбен от Вероник, „извлякла” от тялото му хиляди „обвивки”, попаднали в капана за образи, оставяйки го „тънък”, „прозрачен”, „невидим”. Някога хората вярвали, че фотографското изображение си присвоява част от самия първообраз и един материален слой, отделен от него, бива изгубен завинаги. [...]

Фотография без суета

Някога наричали фотографията „огледало, което помни“. Тя ни показва едновременно какво имаме, но и какво ни се изплъзва и настоява да не забравяме, че животът ни неумолимо тече и онова, което виждаме, вече не „е“, а е „било“. Но има и друго. В същото това огледало неминуемо се отразява и личността на самия фотограф. Както и да са се накланяли везните през годините от историята на медията във вечния спор между „проводниците“ и „тълкувателите“ на реалността, фотографският процес винаги е предполагал и ще предполага участие. [...]