Оля Стоянова

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.

Ян Паул Хинрихс – За София като литературен град

И до днес не знам защо избрах българския език. Може би защото другите студенти не правеха така и това беше един много непопулярен избор. Сега се интересувам от поезията на автори, които са били млади, когато комунистическият режим е паднал, а част от тях дори още не са били родени. За този политически свят не знаех почти нищо, защото не съм следил процесите в българската литература през последните две-три десетилетия. И когато в началото на годината започнах работа, се оказах на една съвсем непозната територия. [...]

Фотография на душите. Разговор с Денис Бучел

Само секунди имаме – това е времето, с което разполагаме. Не можеш да видиш жена, която минава с някакво кученце, да отидеш при нея и да ѝ кажеш: „Извинявайте, можете ли да минете пак, защото не успях да снимам“. Тънкостите са в това да уловиш момента. Аз гледам на това като на калейдоскоп и избирам да хвана най-красивите за мен моменти. Уличната фотография е като пауза – една пауза в града, в която ти създаваш история. Вече от всеки фотограф зависи каква история създава – повърхностна, дълбока, смешна… [...]

Истории, които остават

Когато говорим за литературна журналистика, акцентът пада не толкова върху фактите, а върху историите. Димитър Кенаров обяснява пристрастията си към този жанр така: „Може би най-съществената черта на литературната журналистика, това, което я отличава от художественото писане, е не строгото придържане към фактите (езикът винаги конструира света ни независимо от жанра), а безсилието на автора да контролира сюжета. Чувството е, като да се возиш в автомобил, докато някой друг е зад волана“... [...]

Забравеният Тодор Кемилев. Разговор с Йоанна Кемилева

При връщането на Добруджа в пределите на България през 1940 г. баща ми заснема идването на българските войски, парадите и тържествата, а също така обикаля с колата си по селата, за да прави паспортни снимки на хората. Прави индивидуални и групови снимки в ателието, снима и на места. За товa свидетелстват многото портрети, запазени в архива на Добрич. Намерихме в местния вестник от 1932 г. реклама на „Фото Кемилев“, че е закупило специални осветителни тела, с които може да снима и вечер. [...]

Списание Култура - месечник за изкуство, култура и публицистика

404

Възникна вътрешна грешка в сървъра.

Ооопс ...

Страницата, която търсите не беше намерена!