Владимир Градев

Проф. Владимир Градев преподава теория на религията в специалност „Културология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и „Философия на религията“ в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко“ (1999), „Прекъсването на пътя“ (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото“ (2007), „Това не е религия“ (2013), „Излизания“ (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата“ (2017), „Приближавания“ (2019).

Свободата на Рафаело

Свободата на Рафаело

През 1520 г. Рафаело е на върха на своята слава: постигнал е богатство, влияние, известност, на които не се е радвал преди него, а и след него никой художник. Съвременниците му го наричат il pittore divino, божествения художник, и благоговеят пред боговдъхновеното му дарование. Притежава дворец. Има не само голямо ателие, но и своя свита, цял двор. Живее не като художник, а като принц. В разцвета на силите си, на 37 години и вече свършил работа за три живота, Рафаело внезапно ляга болен на 28 март 1520 г. и след седмица си отива от този свят. Причината за смъртта му е неясна. Рафаело умира на 6 април 1520 г, Велики петък, деня, в който се е родил през 1483 г. Раждането и умирането се вливат едно в друго, като това „забележително съвпадение“ е схванато като ясно знамение, че последният ден от земния му живот е първият от небесния му. Датата припомня и за друга прочута смърт – тази на Лаура, която Петрарка среща на Велики петък, 6 април 1327 г., и която е покосена от черната чума на 6 април 1348 г. [...]

Митът Леонардо

Митът Леонардо

„Да съставяш много книги, то няма край.“ За личността и творчеството на никой художник не се е писало толкова много, колкото за Леонардо. Писането за човека от Винчи не ще има край, поне докато я има нашата цивилизация, защото той е не само фигурата, която олицетворява Ренесанса или изкуството, но творецът, който въплъщава нейния гений. Не се заблуждавам, че разбирам Леонардо, но се опитвам да разбера поне неразбирането, което неговата личност и творчество пораждат. Всичко започва с Джорджо Вазари, който разказва, че преди смъртта си на 2 май 1519 г. Леонардо да Винчи „дълги месеци бил болен и виждайки близкия си край, се обърнал с любов към нашата света католическа вяра. [...]

Гласът на музите

„Ауратично и театрично“ е взискателна книга. Изключителната и рядка за нашата университетска философия е грижата, с която Андрей Лешков търси езиковия израз, понятията, които изковава, мисловните експерименти, които разиграва, енигматичните на пръв поглед формули, към които прибягва, изненадващите обрати на мисълта, в които се впуска, изискват от четящия внимателно вникване в текста и интензивно размишление. [...]