Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

С писателя Димитър Кенаров разговаря Тони Николов
 

За Георги Марков се говори и пише все по-трудно. Посмъртното му битие не е никак безпроблемно, убийството му отново е обект на жълти сензации. Преди да навлезем в прочитите на неговото творчество, нека обговорим този проблем. Като негов биограф какво е обяснението ви?

Активните мероприятия на Държавна сигурност започват още когато Марков се мести в Лондон през 1970 г., с идеята да бъде компрометиран пред съмишлениците и приятелите си, както и пред английските власти. Целта – както и в днешния свят на хибридни войни и фалшиви новини – е не да се представят ясни доказателства в подкрепа на една или друга теза, а да се вкара червеят на съмнението в масовото съзнание, да се подкопае авторитетът на неудобния човек. Не е случайно, че жаргонът на службите за активни мероприятия е „минижуп“: дезинформацията трябва да загатне, без да показва. Стократното повторение на една лъжа не се превръща задължително в истина, но подкопава вярата, че истината е достижима величина. Тази стратегия е изключително перфидна и внася епистемологичен смут. А всъщност историческите факти могат да бъде открити с повечко усилие и желание от страна на изследователя, особено когато говорим за близкото минало. Разбира се, тяхната интерпретация е съвсем различен въпрос и носи субективна гледна точка. Но проблемът при Марков е, че много хора в България са склонни да вярват автоматично на слухове и внушения около неговата смърт: че е бил агент на МИ-5 и ЦРУ, че западните служби са искали да компрометират комунистическия режим в България. В този смисъл Държавна сигурност си е свършила добре работата. Дори интелигентни хора ми казват: „Да де, ама май англичаните са го убили“. Не, Георги Марков е убит от българската Държавна сигурност и за това има страшно много доказателства, въпреки че разработката му е унищожена през 1990 г.

Непрекъснато се повтаря и друго – че е бил двоен агент. Кажете: има ли и сянка от доказателство за обвързаност на Георги Марков с ДС?

Нека кажа, че след толкова много прегледани архиви и проведени интервюта – работя по темата усилено от две години и половина – не съм попаднал на никакво доказателство, че Георги Марков е бил нечий агент. Има само спекулации. Истина е, че през 60-те години той се среща с Тодор Живков на няколко пъти, води се за сравнително привилегирован от властта писател, допуснат е до архивите на МВР с още двама автори и често открито парадира с връзките си с хора от ДС. Но желанието да покажеш колко си специален и хората да говорят за теб е част от суетния и игрови характер на Марков и не бива да се взима за чиста монета. Той е имал контакти в средите на ДС, но никога не е бил „техен“, а винаги е бил само и единствено „свой“. Себеосъществяването – това е неговата висша цел. В архивите на Марков в Лондон попаднах на бележка за един от романите му, която смятам за показателна. „На моя герой – пише той, – предлагат да стане агент но той отказва, защото намира, че е твърде слаба роля за него да бъде доносчик“. Смятам, че това, което спасява Марков от сътрудничество с ДС, не е някаква правоверна идеологическа позиция – той е често непоследователен в живота си – а високото му самочувствие. Да пишеш доносчета за приятелите си и да служиш на полуобразовани офицери е наистина твърде слаба и срамна роля. В този смисъл суетата се оказва може би спасителна за него.

Можем ли по повод на тази игра да отнесем към самия него фразата, произнесена от журналиста в „Портретът на моя двойник“: „Въодушевявах се от процеса на фалшифициране…“?

„Портретът на моя двойник“ е крайна версия на Георги Марков, негова абсолютизирана версия. Могат да се направят немалко паралели между главния герой и Марков, но трябва винаги да помним, че автор и герой – дори и герой на автофикционална творба – никога не се припокриват напълно. Все пак това е част от свободата на литературата – възможността авторът да живее различни животи, да измисля себе си в паралелни светове. Главният герой в „Портретът“ е журналист покерджия, който пише идеологически очерци и блъфира с действителността. От една страна, той лъже публиката, а от друга – лъже властите, че вярва в собствените си лъжи. Чеслав Милош описва много точно този тип поведение в книгата си „Поробеният разум“ – способността да фалшифицираш, без да вярваш във фалшификациите. Това създава чувство за превъзходство у фалшификатора. Разбира се, идва момент, в който лице и маска започват да се срастват и човек губи границата между тях. Можем да кажем, че една от личните причини на Марков да напусне България е страхът, че започва да прилича прекалено много на собствения си герой.

Тук ли се крие обяснението за големия обрат в живота му – със скока отвъд, когато през 1969 г. заминава на Запад и скъсва с режима?

Заминаването на Запад е основният вододел за Марков, но то е също така част от множество подобни обрати в живота му, макар в крайна сметка те да не се оказват така съдбоносни. Липсата на постоянство, възможността спонтанно да промениш позицията си, да зарежеш всичко отведнъж с драматичен жест са присъщи на неговия характер. Интересуват го рискът, хазартните и крайни състояния. Преди да бъде убит, Марков е на ръба на нова промяна – да напусне Англия и да замине за Западна Германия. За някои подобно непостоянство може да е слабост и обект на критика, за него е неизменна част от чувството да си свободен – свободен от обществото, от идеологиите, от собствения образ. Той е като герой на Достоевски, човек от подземието. По един леко перверзен начин държи винаги да е „анти“ на онова, което другите правят послушно и по задължение, да стори обратното на това, което се изисква или очаква от него. Винаги иска да е различен с нещо, дори с риск да загуби всичко.

Но той заминава също така, защото смята, че България е прекалено тясна за него и за изкуството, което има амбицията да прави?

Така е. Голямата мечта на Георги Марков е да пробие на западния пазар, да бъде част от една по-космополитна култура и новите тенденции в изкуството, да плува, както би се изразил той, заедно с китовете и делфините в океана, а не с хамсията и цацата в родния гьол. Всъщност това е чисто професионалната причина да напусне България: желанието да седне на една маса с големите играчи, да изпита собствения си талант на едно по-широко поле. Да стисне този талант между зъбите си и да провери дали е направен от истинско злато. Онова, което плаши Георги Марков най-много, не е тоталитарната действителност в България – все пак той има доста добър стандарт на живот и ползва немалко привилегии – а посредствеността на битието и по-специално творческата посредственост в изкуството, която е до голяма степен функция на охолния начин на живот и силно идеологизираната среда. Както пише самият той: „На нас ни плащаха, за да не пишем“. Така че тръгва на Запад с една-едничка цел: да пише.

Западният свят обаче се оказва не особено гостоприемен. Без да знае езика в началото, без почти никакви връзки и парични средства, в една напълно нова страна с различен манталитет и култура, Марков започва от нулата. От признат писател в България, харесван от жените и обсипан със слава, внезапно се превръща – по собствените си думи в едно писмо – в „господин Никой“. Живее в стаичка под наем в беден квартал в южен Лондон, готви си сам, учи бавно езика, заедно с английската си приятелка превежда изречение по изречение от книгите си. Самотата и отчаянието му в този начален период понякога са убийствени. И въпреки всичко не се отказва. Когато говорим за Георги Марков, обикновено свързваме името му с големите теми на епохата: Студената война, тоталитарната система, методите на Държавна сигурност. За мен обаче личната човешка драма е много по-интересна. Какво означава да си бил известен човек и да станеш господин Никой, да започнеш живота си отначало, без подкрепата на родители, приятели и всякакъв род партийни покровители? Да работиш здравата, за да преживяваш, да проговориш и пропишеш на нов език, тотално да промениш света си, за да продължиш напред. Малцина са, които имат подобна смелост. За мен това е голямото, скрито геройство на Георги Марков.

Защо тогава се обръща „назад“ в „Задочните репортажи“, към комунистическа България?

Това е доста сложен въпрос. Едната причина е чисто финансова и в това няма нищо срамно: Радио „Свободна Европа“, където се излъчват „Репортажите”, плаща доста добри хонорари, а през втората половина на 70-те Марков вече има семейство, дъщеря, дом, който трябва да изплаща. Заплатата му в Би Би Си в Англия не е особено голяма, а новата му литературна кариера въпреки епизодичните успехи – прекрасната му абсурдистка пиеса „Архангел Михаил“ печели една от фриндж наградите на театралния фестивал в Единбург през 1974 г. – не носи никакви допълнителни доходи.

Друга причина Марков да се обърне назад – нещо дълбоко непривично за него – е съзнанието, че е носител на много ценно знание за същността на тоталитарния свят. В крайна сметка той е бил за известно време в сърцевината на машината. Колкото и да се опитва да стане западен писател от космополитен тип, който твори чисто изкуство без географски граници, в крайна сметка животът му в България се оказва неговият най-автентичен творчески материал, който той не може да пренебрегне. В това „завръщане“ има и определен психоаналитичен момент: за да продължи напред, човек трябва да се върна назад и да погледне честно и открито травмите на миналото. Да се изприкаже, както самият Марков пише в увода на „Репортажите”.

Третата причина е, че всеки писател – особено в ситуацията на Марков – има нужда от публика. Чрез „Задочните репортажи“ Марков успява „задочно“, чрез радиоефира, да си върне публиката и публичността, която е загубил при напускането на страната. Успява да си върне и самочувствието. А това не е никак малко за един писател. Показателно е, че когато започват предупрежденията в началото на 1978 г., че ДС има планове да го ликвидира, Марков е дълбоко уплашен, но и донякъде горд. Това е знак, че творчеството му има широк отзвук в България и фактическо признание, че е написал изключително важна книга.

Какво е обяснението на успеха му? Може би то е в самия жанр на „Задочните репортажи“, в тази особена сплав между художественост и документалност?

Тук също има няколко аспекта. В същността си „Репортажите“ са популярна история, написана на популярен език. Тук чудесно се вплитат личният, субективен опит и един по-широк, обективен поглед към епохата. „Репортажите“ са като пъзел: тук има политически есета, анекдоти, портрети, мемоарни съчинения. Те наистина са най-пълната панорама на тоталитарната действителност от епохата на сталинизма до края на 60-те. Изключително произведение, по мое скромно мнение. Тук наистина няма някаква тайна информация, архиви за някакви скрити светове като при Солженицин. На практика Марков казва това, което мнозина знаят. Но се изисква немалко смелост и талант да извикаш на всеослушание, че царят е гол.

Интересно е да се отбележи, че „Репортажите” са вариант на до болка познатия социалистически очерк. Те не са нов жанр. Но докато социалистическият очерк е тотално идеологизиран, в „Задочните репортажи“ Марков се опитва да е честен докрай. Така се получава модерна и разчупена документална проза, доста близка до американската „нова журналистика“ на Том Улф, Труман Капоти и Джоан Дидион.

Не е маловажен и фактът, че „Репортажите” се излъчват в радиоефира. Ако режимът в България все пак успява до някаква степен да контролира отпечатването, вноса и дистрибуцията на нелегални книги и самиздат, радиото е съвсем друга работа. Правителството дава огромни пари за заглушаване, но резултатите са незадоволителни. Радиото не признава граници; то е, така да се каже, интернетът на ХХ век и присъства във всеки дом. Затова и режимът го счита за толкова опасна медия – може би най-опасната. Оттук идва и популярността на Марков, която той не би могъл да постигне единствено чрез печатната книга.

Как „Задочните репортажи“ се вписват в дисидентската литература от епохата? Спрямо текстовете на Солженицин, Хавел, Чеслав Милош? Те са разрез на комунизма не през лагерния свят, а през всекидневието?

За мен „Задочните репортажи“ са съпоставими с „Новата класа“ на Милован Джилас. Все пак Джилас е имал този поглед „отвътре“ – бил е част от „номенклатурата“, а после изобличава „новата класа“. В този смисъл Марков е по-близко до Джилас, отколкото до Солженицин. Ако Солженицин описва ада на тоталитарната система – лагерите, убийствата, Георги Марков описва сивата посредственост на системата, затъпяващото всекидневие на тоталитаризма, по-познато на хората, отколкото крайната ситуация на репресията. Репортажите имат и някои паралели с „Поробеният разум“ на Милош, особено описанията на писателските среди, привилегиите и компромисите.

Така стигаме до ключовия въпрос, който все терзае съвременниците: герой ли е Георги Марков? Българската култура изисква категоричен отговор: ако някой не бъде героизиран, той бива низвергнат.

Той е един от героите на нашето време, но без патоса, с който обикновено си служим, когато говорим за герои. Той е изключително сложна и вътрешно противоречива личност, със своите силни и слаби страни, а не някакво чучело или паметник, пред който трябва да коленичим. Което го прави далеч по-интересен. Впрочем самият Марков има едно есе за героизма, в което се отнася доста резервирано към героичното, макар същевременно да е привлечен от него. Има го този двойствен момент. Солженицин е за него герой, но и идеологически фанатик, който вижда света в черно и бяло и в този смисъл не е много по-различен от режима, срещу който сам се бори. Марков, както вече отбелязах, също има склонност към героизъм, към себеизтъкване, към драматични жестове, които да демонстрират неговата различност от другите, в същото време обаче героичното го отвращава, защото вижда и неговата егоистична същност. Това е причината да не желае да влезе приживе в традиционната дисидентска роля, така както Западът и медиите обичат да я дефинират. Марков е дори в някаква степен антидисидентстващ дисидент – което, разбира се, отново идва от неговото желание да бъде различен. Различен герой.

Като биограф на Георги Марков как бихте отговорили на въпроса кой всъщност е Георги Марков?

Един добър човек, който осъзнава своите лоши страни. Тъкмо затова ми е много симпатичен. Обикновено се казва, че Георги Марков води битка за политическа свобода и политически идеи. Това е така. Но той се бори най-вече за своята индивидуална свобода. Политическото при него е производно на личното, а не е обратното. Той не се води по някакви абстрактни идеи за свобода. Той е краен индивидуалист, дори анархист. Но никой не би могъл да се бори за свободата на другите, ако сам не е свободен. Това е заветът на Георги Марков.

Димитър Кенаров (род. 1981 г.) е писател, поет и журналист на свободна практика. Завършва Американския колеж в София и следва в Университета „Бъркли“, Калифорния. Дипломната му работа върху поезията на У. Х. Одън и Йосиф Бродски е удостоена с три академични награди. Работил е за издания като Esquire, The Nation, Foreign Policy, New York Times, International Herald Tribune и др. Негови пътеписи са селектирани три пъти за годишната антология „Най-добрите американски пътеписи“. Автор на българските стихосбирки „Пътуване към кухнята“ (2001 г., специална награда в Националния конкурс за литературен дебют „Южна пролет“) и „Апокрифни животни“ (2010 г.). Носител е на годишната награда за публицистика на сп. „Вирджиния куотърли ривю“. В момента работи над първата англоезична биография на Георги Марков, която предстои да излезе в американското издателство „Гроув/Атлантик“.