Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

„Всеки, който иска да се нарича човек, а не двукрако животно, трябва да е чел Мислите на Паскал.“

Джузепе ди Лампедуза

„Имаше един човек, който на дванадесет години с пръчици и колела създаде математиката; на шестнадесет написа най-учения трактат за конусите от древността до наши дни; на деветнадесет превърна в машина една напълно умозрителна наука; на двадесет и три доказа явленията на тежестта на въздуха и обори едно от най-големите заблуждения на старата физика; човек, който във възрастта, когато другите хора едва започват да се раждат, вече обходил от край до край кръга на човешките науки, осъзна тяхната нищожност и се обърна към религията; от този миг до смъртта му, настъпила в тридесет и деветата му година, непрестанно боледуващ и страдащ, той установи езика, говорен от Расин и Босюе, зададе образеца на най-съвършеното остроумие, както и на най-силното разсъждение; и накрая, в кратките промеждутъци между болестите разреши един от най-трудните проблеми на геометрията и нахвърли на късове хартия мисли, идващи толкова от Бога, колкото от човека: името на този ужасяващ гений беше Блез Паскал.“[1]

Шатобриан подема думите на евангелиста: „Имаше един човек... името му…“ (Иоан. 1:6), за да обобщи лирично и да възпее сублимно „ужасяващия гений“ на Паскал. Гений, поразяващ ни както със своята изобретателност и проницателност, така и с разностранните полета, които обновява и променя: геометрия, апологетика, теория на вероятностите, урбанистика, философия, физика, теология, етика, хазартни игри. Гений, оставил фундаментален принос в познаването на света, овладял съвършено изкуството на писането и мисленето, осъществил удивително взаимодействие между човешката и божествената истина.

Според съвременниците му човешките качества – ясната мисъл, топлото сърце, тънкото красноречие, вярното приятелство, нежната строгост, дискретната щедрост – на Блез са били дори по-запленяващи от изобретенията и съчиненията му. Щом отворим творбите му, изниква и разговаря с нас човекът: „Когато срещнем естествения стил, сме изненадани и въздигнати, защото сме очаквали да видим автор, а откриваме човек“ (§ 29)[2].

Как можем да определим и ситуираме този ужасяващ гений, който надхвърля и своята, и нашата епоха с всичките им научни, интелектуални, духовни трансформации? Бароков писател в класическия век, янсенист сред католиците, песимист сред хуманистите, диалектик сред картезианците, вярващ сред учените, играч сред вярващите, Паскал не може да бъде отъждествен с никоя школа, с никое направление. „Аз съм сам“, Je suyis seul, живее, както пише той.[3]

Как да свържем многото, често противоположни пътища, които се пресичат в него? Строг и последователен ум, той стига до нас разпилян на фрагменти. Превъзходен мислител, възхитителен учен, изключителен християнин, за него не може да се каже, че е философ, „математик, проповедник, нито красноречив, а почтен човек (honnête homme)“, т.е. изградена и завършена личност в изкуството на живота, универсалното качество, което той единствено харесва (§ 35).

Паскал е класик не защото е съвършен, а защото надхвърля забравите и раните на времето и все така ни говори за най-живите и страстни въпроси на нашето съществуване. Той знае, че ако пишещият иска да бъде разбран, трябва така да разсъждава, сякаш разговаря, и неговите мисли са „породени от обикновени житейски събеседвания“ (§ 18). Във водения от него безкраен разговор мисълта му не демонстрира логическо и интелектуално превъзходство, а ангажира събеседника с неуморно подемани теми и мотиви. Ще се опитам да изведа някои от тях, седем стълба на мъдростта и за нашето време:

1) Желязното и изящно аргументиране на Паскал, поставянето на проблемите, силата на въпросите ни карат и ние да мислим, дават ни и точните инструменти за това.

Геометричният метод на Паскал е прост и ясен. Той се състои в две неща: 1) предварително изясняване на смисъла на всяко използвано понятие, т.е. всичко да бъде дефинирано; 2) доказване с вече познати истини на всяко твърдение, т.е. всичко да бъде доказано. Идеалът на геометричния ум е всичко да дефинира, всичко да докаже.

Изследването на човешката – винаги уникална и неповторима – реалност изисква обаче и друг подход, защото нашият ум в действителност не функционира чрез принципи и следствия, нито отива право към единственото заключение чрез стройната верига на доказателствата. Адекватното разсъждение тук е на изящния ум, който интуитивно, с един поглед улавя същността на нещата от живота и прониква в човешките сърца.

Паскал добре познава тъмните бездни на индивидуалните мотивации, наясно е с разнобоя между видимост и действителност в междучовешките отношения. Самият той какво прави? Неговото „мислене отзад” (§ 337) оставя всичко такова, каквото е. Двойните мисли на Паскал не променят хода на света, но дават възможност за преобразуване на собствената форма на живот и мислене. Правят го с много и различни изказвания, защото, „ако не знаем да въртим изказванията във всички посоки и се задоволим само с първия подход, на който сме се спрели, не ще отидем никога много надалеч; различните пътища откриват нови следствия и чрез подходящи твърдения свързват предложения, чиито понятия първоначално са изглеждали без никакво отношение помежду си“[4]. Във виртуозността на тези непрестанни завъртания на мисълта е неповторимостта на Паскал: всяко понятие е само момент от интелектуално и духовно обръщане.

2) Към какво ни обръща мисленето на Паскал? Физик и метафизик, Паскал съсредоточава своята мисъл не върху познаването на природния свят, нито върху изграждането на философска система, а върху изследването на човешката участ. Той ни разтърсва с драматичното представяне на нашия живот: кораб, на който сме embarqués, качени („захвърлени“ ще подеме Хайдегер), без да знаем нито откъде идваме, нито накъде отиваме (§ 194), „в ужас“ от собственото ни нахлуване сред другите същества (§ 693). Този „ужас“ е „екзистенциалът“, от който бягаме чрез развлечението, с което забравяме в наслади и дела смъртната си участ. Какво друго ни тласка към развлечението, ако не страхът от скуката, която за Паскал е усещането за нашето съществуване, оголено в своята нищета? Не е ли най-трудно за всеки от нас да стои спокойно в своята стая, останал сам със самия себе си, със своята вътрешна празнота и нищета (§ 139)? Затова бягаме навън и се развличаме с игри и забавления, с амбициозни и дръзки начинания. Развлечение е всичко, чиято „тръпка“ ни отклонява от мисълта за нашата участ.

Паскал познава и точно оценява развлечението. Добре разбира, че тъкмо то оцветява и украсява дните ни. Показва както искрящия му чар, така и забравянето на дълбоката истина за нашето съществуване, на което то се крепи, и прикриваните от него себични страсти във всяко измерение на нашия живот, дори в любовта. „Не търсим никога самите неща, а търсенето на нещата“ (§ 135). Желаем този, в когото се влюбваме, докато той е недостъпен за нас, въобразявайки си, че едничко жадуваме притежанието. Изпитваме едновременно обаче противоположните нужди на вълнението и спокойствието. Само второто ни е истински потребно, ала пълният покой изключва живота. Опитът на любовта и нейния провал открива трагичната неадекватност между развълнувани копнения и прозаичната ѝ реалност и ни кара болезнено да осъзнаем празнотата в нас, която само друга любов може за кратко да запълни.

Кой изпълва сърцето както празнотата? Заглавието на рисуваната от Паскал картина е: „Всичко е суета“. Суетата е празнотата на съществуването, която запълваме с илюзии и привидности, без те никога истински да ни удовлетворят. Толкова приятно и изкусително е да забравим присъствието на смъртта, ала единствено трезвото ѝ осъзнаване ни връща към реалността.

Паскаловата аналитика на съществуването цели катарзис, изправяйки ни пред острите полярности на нашето битие. Дори в нашето относително мирно и сигурно всекидневие грижата и тревогата, възмущението и огорчението не ни оставят, защото все така се изправяме пред стената на глупостта, самонадеяността, злонамереност, а отвътре ни гризат собствените ни терзания, притеснения, оправдания. Не са ни спестени телесните и душевни страдания и нищо не гарантира, че още днес няма да станем жертва на безсмислено стечение на обстоятелствата. Нещо никога не е, както трябва, в нашия живот: ако не с нас, то с тези, които обичаме. Така или иначе, скоро върху всички нас ще се спусне саванът на вечната нощ. И паметта за всеки един бързо ще избледнее и изчезне. Човешката участ е ужасна за нашия разум и за нашата свобода: Паскал радикално отхвърля всяко рационално и либерално разрешаване на тайната на съществуването.

И при все това в тази нарисувана с толкова тъмни бои върху тъмен фон картина тайнствена сила позволява доброто, истинското, красивото да влязат в живота ни и да срещнем приятелството и любовта, вярата и надеждата, да се докоснем до знанието и мъдростта, да ни озари усмивката на надеждата, защото сме усетили скритото присъствие на обичащия ни Бог.

Пътуването с Паскал изисква трезвост, смелост и отвореност за приемането на божественото в нашия живот. Който иска да разбере Паскал, трябва да види неговия образ на човешкото съществуване: нищета без Бог, величие с Бог. Ако той се отхвърли, няма защо да се продължи да се чете.

3) Нашето съществуване е непрестанно колебание между светлина и сянка, „безкраен кръг“ (§ 416)), който ни върти от величието към нищетата и обратно. „Човекът надхвърля човека.“ Човекът се представя за велик, щастлив, съвършен, но е малък, злочест, несъвършен. Лъжата открива неговата истина. Нищетата и величието карат човека „да се мрази и да се обича“ (§ 424). В какво е величието на човека? То е в осъзнаването на своята нищета. Мисленето прави величието на човека, то е не друго, а нищетата, мислеща се като нищета. Мисленето е велико и истинно, когато се определя чрез това осъзнаване, и ниско и погрешно, когато надхвърля действителния си обхват: крайността и нищетата на conditio humana (човешката участ).

Паскал нито се доверява на човека, нито го презира: „когато се възхвалява, го принизявам, когато се принизява, го възхвалявам и винаги му противореча, докато той разбере, че е неразбираемо чудовище“ (§ 410). Осъзнаването на светлосянката на човешкото кара и читателя на Мислите да внимава за светлините сред сенките, освобождава го от наивността и илюзиите.

3) Три реда изграждат вселената на Паскал: редът на тялото, ума и любовта. Три автономни равнища на реалността.

Природата съдържа ред, който науката изследва чрез експеримента и разума, чрез физиката и математиката, които откриват строежа и взаимоотношенията на телата. Геометричният ум води право и последователно към точните и неопровержими истини във всяка област. Същевременно Паскал ясно съзнава, че природата говори езика на математиката, а не на хората. Те са способни да я познаят, но тя нито се обръща към тях, нито я е грижа за тях. Пред открития от новата наука безкраен и безразличен Космос Паскал възкликва: „Вечното мълчание на тези безкрайни пространства ме ужасява“ (§ 206). Историята има смисъл за правещите я хора, ала няма смисъл от гледната точка на звездите. Човешкият свят съвсем не е цялата реалност, не можем и тук да не се съгласим с Паскал.

Нашият краен разум не може да приближи и обхване безкрайния космос, но редът на телата ни кара да размишляваме за парадоксалната ни участ: точици от необятната природа, като тръстики сме помитани от безмерната ѝ мощ, но с мисълта за това погубване вече изцяло я надхвърляме: човекът е roseau pensant, „мислеща тръстика“ (§ 347-348), гласи прочутото Паскалово определение.

Човекът не е само тяло, защото в него има нематериален принцип: душа, разум, съзнание, както и да го наречем. Цялото негово достойнство е в неговата мисъл, защото без нея той е „камък или скот“ (§ 339).  

Единствено мисленето ни позволява да се освободим от подчинението на безкрайната вселена от тела. Трябва да използваме силата му, „за да познаем себе си, дори да не намерим истината, ще внесем поне ред в собствения си живот. И няма нищо по-правилно от това“ (§ 106). При това не бива да изпадаме в никоя от „двете крайности: изключване на разума, приемане единствено на разума“ (§ 253), защото мисленето не е дело само на разума, но и сърцето. Изобщо не става дума за сантиментализъм, за някаква психология на чувствата, защото сърцето за Паскал е орган на непосредственото възприятие на цялото, сетиво за първоначалата и божественото.

Двойствеността на разума и сърцето изразява двойствеността на човешката природа (§ 344). Разумът е систематичен, методичен, аргументативен и последователен. Сърцето е интуитивно, способно да обхване цялото с един поглед. Паскал съчетава логиката на разума с тази на сърцето: геометричната строгост с изтънчения дух.

Сърцето е едновременно способност за познаване на началата и способност за любов. Любовта е в основата на Паскаловия морал. Същността на любовта е единството: да бъдеш част от цяло, ведно с възлюбения. „Трябва да обичаме само Бог и да мразим само себе си“ (§ 286). Да обичаме Бог, означава да обичаме и нас самите, но като част от цялото, отхвърлили дяволската гордост на самодостатъчността, вземаща себе си за цялото.

Трите реда – на телата, разума и любовта – изграждат света и човека. Трябва винаги ясно да ги разграничаваме: науката е валидна в реда на телата, философията в този на разума, но е сляпа за по-висшия ред на любовта. Човекът може да се движи и в трите реда, но не бива да се опитва да налага законите от по-ниския ред в по-висшия.

Учудващо е, че простият и верен възглед на Паскал среща и днес такава съпротива, а той съвсем ясно и естествено разграничава, без да противопоставя, това, което продължаваме да смесваме: природни и хуманитарни науки, разум и сърце.

4) Скритият Бог е в средоточието на мисленето на Паскал. Бог обитава всички светлосенки на света: Той е скрит в космоса, в историята, в Библията, в Исус Христос, в сърцето и в жизнения път на всеки човек.

Бог се скрива и открива на недостойния, но способен за Него човек. Теологията не може да бъде метафизика, задачата ѝ е да релативизира всяко метафизично твърдение, рационалното познание на Бог като абсолютна сигурност. Призвана е от Паскал да изкаже скрития Бог по друг начин: като очертае фигурата на Неговото скриване и откриване, като бъде херменевтика на светлосянката и двусмислието, изкуство на търпеливо разгадаване на знаците.

Оттук и редът на Мислите: нито очевиден, нито отсъстващ, забулен за едни, разбулен за други, при всички случаи невъзможен за рационално преподреждане.

Въплъщението на Исус Христос е основата и ключът на християнската диалектика на Паскал. Със Своите две имена – човешкото: Исус, и божественото: Христос – Богочовекът изразява непостижимата за философията истина. Истината не е притежаването на дадено учение и философия: тя е онази божествена личност, която не говори истини, а казва: „Аз съм истината“ (Иоан. 14:6). Двусмислието на Бог отговаря на противоречието на човека. Познанието на Божието величие без Неговата нищета води до възгордяването на деистите, докато познанието на човешката нищета без това на Божието съществуване води до отчаянието на атеистите. Истината е двойна, заблуждението, от което произтича ереста, е в изключването на едната от двете страни.

Истината е постижима като осъзнаване и съчетаване на две противоположности. Откритият от Паскал закон на мисленето гласи, че „трябва да изповядваме двете противоположности“ (§ 865): на разума и на вярата. Противоположността е загадка, чието решение е скритият зад нея Бог, към Когото обръщаме взор, без да Го видим, ала знаем, че Той ни вижда, съди и обича както в нашето злочестие и безсилие, така и в нашето крехко достойнство на „мислеща тръстика“. Логиката на „двойните мисли“ изисква вярност към противоположностите, без да ги разрешава и помирява с диалектически синтези, а като ги улови в тяхното случващо се на Разпятието кръстосване. Мисленето на противоположностите е мислене в „словото на кръста”. Паскал, следвайки ритъма на скриването и откриването, на борбата на противоположностите, постига тайната на отношението между Бога и човека.

5) Паскал, гениалният учен изобретател, виртуозът на словото, дръзкият играч, който жъне успех след успех в полето на науката и при завъртанията на рулетката в парижките салони, вечерта на 23 ноември 1654 г. остава сам вкъщи. Изведнъж тайнствен „огън“ изгаря душата му, опит, който той с рефлекса си на изследовател записва на къс хартия, после преписва на пергамент и носи зашит до сърцето си в подплатата на дрехата си. Скритият Бог променя своите пътища, досега е мълчал, сега се открива. Не знаем как точно. Паскал не говори за това, но Бог става „осезаем за сърцето” (§ 278), запалва душата му.

ОГЪН, FEU. Паскал изписва думата с главни букви, сама, посред първия ред, тя озарява и възпламенява целия пергамент. Божията слава и любов озаряват и разгарят сърцето му. Ако няма огън, няма сигурност, ако няма сигурност, няма радост. Сигурност не просто, че Бог съществува, но че съществува „за него“, човека Паскал, че действа в неговия ум и сърце. Радостта на Блез е дискретната стаена радост на оцелелия от корабокрушението, в което почти всички са загинали. „Сълзи на радост.“ Водата на очите не угася огъня на Любовта, а завършва движението на благодатта. Осъзнаващ своята слабост и зависимост от Божията благодат, шепти: „Боже мой, ще ме оставиш ли?… Нека никога не се разделям с Него“.

Паскал преживява мистично откровение на „скрития Бог“, което разрешава неговата духовна криза и го дарява със сигурност и радост. „Забрава на света и всичко освен Бог“ ще бъде от тук насетне пътят на живота му. Той не става монах, отшелник. Няма призвание за това. Неговият живот е този на ума, работещ върху решаването на математически и физически, философски и теологически проблеми. „Забрава“ означава усилието да не принадлежи на света, да не бъде обвързан с неговите блага: успех, влияние, слава. Огънят бушува само два часа през една есенна нощ в сърцето на Паскал, но в Съчиненията за благодатта, Писмата, Мислите, този „ужасяващ гений“ ще търси да изрази и разбере онова, което изцяло го надхвърля.

6) Паскал до края на дните си се бори да осмисли своята родена от „огнената нощ“ вяра. Ключът към преживяното, към написаното след този изключителен опит е в думите на Мемориала: „Бог на Исус Христос. Мой Бог и ваш Бог“, възклицание на открилия тайната на скрития Бог, явил се посред тъмнината на съществуването в Исус Христос, Който единява полюсите на съществуването – величието и нищетата, Който съгласува диспропорцията между човек и Бог, между крайно и безкрайно, греховно и свято (§ 684), без да ги снема и премахва, а като ги съхранява и възнася. В какво се състои духовният опит на Паскал? Той отхвърля всяко възможно утешение, защото „Исус ще бъде в агония до края на света: не трябва да се спи през това време“; и Паскал влиза на свой ред в агонията, в духовната борба.

Опитът на „огнената нощ“ освобождава Паскал от „Бога на философите“, от рационалната сигурност на cogito, отваря го за благодатната несигурност на събитието, за присъствието на живия Бог в неговия живот. Сигурността, до която той стига, е твърде особена, тя е „несигурната сигурност“ на вярата между съмнението и екстаза. Несигурна сигурност, родена от Огъня, който Паскал изписва с главни букви като самия Бог, тя е следствие на този огън.

Вярата в Бог надхвърля разума. Вярваме, защото Бог не може да бъде видян, емпирично доказан, рационално познат. Емпирично установеният или рационално доказан бог не е живият Бог. Вярата не е знание, каквито и аналогии да правим, каквито и връзки да прокарваме, между тях винаги зее пропаст, която нито доказателствата, нито волята могат да прекрачат. Тя е „друго състояние“, усет на сърцето за онова, което разумът не владее и не може да овладее, израз на изначалното чувство, на вродения усет за божественото, благодарение на Когото животът намира своя смисъл и опора. Единственото основание на вярата е, че божественото тайнство надхвърля и разстройва навиците и обхвата на мисленето, че окото на разума ослепява от божествената слава, както очите на тялото са заслепени от слънцето.

Затова разум и вяра не могат да бъдат нито напълно противопоставени, нито органично единени. Отношението между тях не е на лесна хармония на безвъпросно „и-и“, нито на радикално изключване, на категорично „или-или“, а на сложно и напрегнато взаимодействие. Колкото и да е различно съдържанието на вярата у всеки човек, винаги е налице съчетаване на светлина и тъмнина, на мотивите на разума с изискванията на волята и повиците на желанието. Всяка мисъл повече или по-малко предпоставя вяра и обратно – сърцето задвижва разума. Никога не е дадена само едната страна, но винаги целият кръг.

Не е достатъчно две твърдения да ни се струват противоречиви, за да изключим едното или другото: антитетични за разума, те, показва блестящо Паскал, могат взаимно да се допълват и осветляват. Вярата не иска разумът да капитулира, а търси да го катапултира на едно по-високо равнище на мисленето и живота.

Несигурна сигурност. Изобщо не е сигурно, че вярата може да устои на сблъсъка с реалността. Изглежда съвсем разумно да не се вярва в отвъдния живот, по-малко здравомислещо и не съвсем достоверно се струва за Паскал твърдението на някои, че от значение за тях е само случващото се в този живот, в който единственото сигурно нещо всъщност е смъртта. Каквото и да правите, качени сте на кораба, казва Паскал в прочутия си „облог“, въвлечени сте в играта на живота и смъртта (§ 233). Облогът не доказва рационална истина, а създава ситуация, в която незнанието на човека за Бог не става безразличие, а напротив, желание за истина, за живеене с вярата, че Бог съществува. Разсъждението върху рационалния характер не предшества екзистенциалния избор, а го следва. Едва когато разумът се подчини на вярата, той открива своето величие.

Паскал се обръща към истинската любов, която поражда в сърцето му щастието, което винаги е търсил. Бог става непобедимата страст на душата, която изцяло Го желае. „Никой не е щастлив като истинския християнин... Така че не трябва да мислим, че животът на християните е живот в тъга. Напускаме насладите единствено за други, по-големи.“[5]

7) Мислите на Паскал са архипелаг от фрагменти. Смъртта разпилява оставените от него 900 записки, нахвърляни на парчета хартия със ситен почерк, без пунктуация, със съкращения и зачерквания – гъста мрежа от шифри, дешифриращи Божиите знаци, подканващи читателя на свой ред да дешифрира Паскаловите знаци.

За разлика от Декарт, който излага своите аргументи в последователна и завършена дискурсивна проза, Паскал е наясно, че „последователното красноречие отегчава“ (§ 355), и отхвърля стройния дедуктивен стил на трактата за сметка на диалектическия афоризъм. Дебелите и сложни книги ни учат колко трудоемко е знанието, а афоризмите на Паскал ни показват от колко малко знание в действителност се нуждаем, за да постигнем същността. Неговите кратки слова са светкавици на мисълта, които виждат и казват онова, което системата не може.

Паскал записва проблясъците на своите мисли така, както идват. В тях той заема най-различни пози: на наблюдателя, описващ фактите и случките от живота, на учения, излагащ законите на нашето поведение, на финия анализатор, разбулващ и най-упоритите ни илюзии, на „търсещия, стенейки“, истината на вярата.

От една страна, всяка мисъл ни поразява сама по себе си. От друга, възприемаме Мислите като едно цяло и се стремим да запълним празнотите между фрагментите с връзки, които те непрестанно оборват. Всеки отделен фрагмент е като остров, който изглежда близък, но откъснат от останалите острови в този своеобразен, непрестанно озадачаващ ни текстов архипелаг. Как да преминем от един остров към друг и в какъв порядък?

Четем Мислите според изборите на посмъртните им издатели, всеки от които подрежда по един или друг начин запазените фрагменти. Ала не можем да приемем, че текстът е несвързан само защото смъртта го е оставила незавършен. Паскал владее съвършено изкуството на аргументацията и методичния ход на мисълта, на съвършената точност и наситения лиризъм на изказа, на съчетаващата противоположностите алхимия. Кара ни да четем отново и отново Мислите, кара ни да мислим.

Паскал ни завладява със сдържания трагизъм, с който изразява присъствието на смъртта, провала на човешките копнежи, невъзможността на щастието. Прави ни чувствителни за прелъстителната сила на света, за искрящите забави на висшето общество, за вълнуващия свят на любовта, но разобличава същевременно техните измамни привидности, показва скритата в тях суета: контраст, който поражда меланхолична атмосфера на Мислите. Много от най-прочутите и обсебващи фрагменти разкриват господството на навиците и привичките над нашето поведение, непоносимостта на скуката и постоянната нужда от развлечение и себеналагане, от които се раждат позите и ролите в театъра на света. Наблюденията на Паскал върху човека са най-ярък израз на изкуството на френските моралисти. Те са истини, казани с малко думи, които изумяват повече от една лъжа и провокират заключението: „Животът щеше да бъде поносим, ако ги нямаше развлеченията“.

Паскал е несравним майстор на афоризма, на изненадваща и запомняща се мисъл, често не по-дълга от хайку или туит. Афоризмът е съставен от остроумие и съждение, успехът му се дължи на дръзкия завой, който прави, запазвайки същевременно формалната си цялост, строгост, точност. Той изхожда от конкретния житейски опит, за да открие неговото универсално значение, което преобръща нашето мислене и възприятие.

Да вземем вече използвания фрагмент: „Цялото нещастие на хората се дължи само на едно: на неспособността им да останат спокойно в една стая“ (§ 139). Мисълта ни сепва и заставя да спрем. Това изречение на пръв поглед има толкова общо с щастието или нещастието, колкото редовното миене на зъбите с говоренето на японски. Сепване, което като дзен коан ни насочва с нов поглед към нашето нещастие. Какво общо има изказаното от Паскал твърдение с нашето нещастие? И тъй като отговорът съвсем не е очевиден, той изисква от нас по-дълга пауза и търсене на отговор от мисълта, която задава нови и нови въпроси: каква е връзката между това как стоим в стаята си с нашето щастие или нещастие? Какво е да останем спокойно и какво – да правим нещо друго? Какво общо има това друго – да излезем на улицата, да се шляем, да работим, да се развличаме – с нещастието? Как да се научим да останем спокойно в стаята си и какво да мислим или да не мислим тогава...

Паскал разглежда силата на страстите, неустоимата и фатална мощ на себелюбието и амбицията без образи и без цветове, за да не позволи на въображението ни да остане при тях, а да го подтикне да премине към размишлението. Всяка картина на нравите завършва на ръба на метафизиката. Парадоксално, езикът на Паскал, в който прозата става за първи път лирична, е език на размишлението, на абстракцията и обобщението, които изглеждат напълно чужди на поетичния израз. Афоризмът на Паскал изисква употребата на разума, за да покаже границите на разума. Неговата поезия се ражда от търсенето на невидимото, в което въображението отива отвъд образа. Изключителната яснота и остроумие се съюзяват с величието на темата и силата на мисълта в неповторима тоналност: Мислите са върховен успех на красноречието, триумф на стила.

Четенето на Паскал, мисленето с Паскал не е нито удобно, нито успокояващо, то е възпламеняващо, изгаря нашата защитна броня, кара ни да мислим. Той се обръща към нас, хората, изгубили полярната звезда, дрейфуващи в необятно и бурно море, обръща се, за да ни предложи истината на християнството, в която нищетата и величието на човека и намират своето обяснение и разрешение. Паскал ни показва с рядко постигана проницателност и интензивност колко странни сме ние хората, колко странна религия е християнството и колко взаимна е тази тяхна странност. Затова можем да отбележим с удивление, възхищение и благодарност годишнината от рождението на този „ужасяващ гений“ като странен и истински дар за сърцето, за ума ни, за света ни.

Проф. Владимир Градев преподава теория на религията в специалност „Културология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и „Философия на религията“ в НБУ. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко“ (1999), „Прекъсването на пътя“ (2000), „Политика и спасение“ (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото“ (2007), „Това не е религия“ (2013), „Излизания“ (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата“ (2017), „Приближавания“ (2019).