Страхът на разума
„Може ли съвременното изкуство да не бъде тревожно?“, попитах наскоро колежка. После трансформирах въпроса си така: „Как съвременното изкуство се тревожи?“. А поводът за тези въпроси са няколко изложби в София – и основно две от тях
Едната е „Отвъд всякакъв разум. В огледалото на сюрреалистичните времена“ (13 април–3 юни 2023) в галерия „Структура“, с куратор Грегор Янсен. Тя е първа в поредицата „Гореща линия“, целта на която е да привлече вниманието на утвърдени международни куратори към съвременното българско изкуство. Проектът „е базиран върху убедеността ни, че местната художествена сцена има огромен потенциал, който обаче остава нереализиран извън пределите на страната“, пише в текста към изложбата. Така кураторът Грегор Янсен – директор на „Кунстхале“ в Дюселдорф – е поканен да пребивава известно време в София, да се запознае с българското изкуство, да се срещне с художници. И в резултат създава тази изложба. Тя е неговият поглед към българското изкуство, а той пък на свой ред предизвика у нас дискусии в различни посоки.
Като начало – на кого и защо е нужен този поглед. За мен той беше важен, защото „оглежда“ българското изкуство отстрани, изважда го от някаква привична и може би закостеняла моя картина за него. Дадох си сметка, че е минал етапът, когато този външен поглед се възприемаше като „потупване по рамото“ и очакване друг да го оцени, за да го оценим и ние. Това може би още е валидно за широката публика, но за замесените в създаването на изкуството той е необходим тъкмо като поглед „отстрани“, като важен външен прочит на арт сцената ни. Тя отдавна участва и „говори“ със съвременни изразни средства. Включва се чрез своите художници в международни форуми, „обсъжда“ чрез изкуството общите ни проблеми и редовното участие на България на Венецианското биенале вече спомага за това. И в този международен арт живот, включително и в България, присъствието само по себе си сякаш вече не е достатъчно. Стремежът е към по-голяма видимост на българската арт сцена именно като сцена – не само като индивидуални постижения, а като обща плътност и специфика. И отново инициативата тръгва от частни фондации и институции, в случая конкретно с проекта „Гореща линия“ на галерия „Структура“.
Изложбата на Грегор Янсен се опира на „психоаналитичната концепция на Жак Лакан за стадия на огледалото, която описва формирането на представата за собствен образ и нейната функция за егото“. Същевременно „разглежда магията на реалността редом с нейната трагичност, върви редом с фактическото, колкото се може по-конкретно и колкото се може по-изобретателно, фантастично, нереално, мечтателно, съноподобно“. И тъкмо този „флуиден“ поглед ми беше важен, за да видя по нов начин дори познатите ми вече произведения в изложбата.
„Времената ни може да са сюрреалистични, но това не значи, че изкуството не може да ги обсъжда спокойно“, казах в дискусия. Защото изложбата прави именно това. Оглежда тревожното ни усещане за реалността или реалностите, в които живеем, и множествеността на времената, които се преплитат в тях – и къде сме ние в този наш свят.
Оглеждаме се в миналото – и то съществува заедно с нас. В премълчаното ни соц минало и травмите от него в инсталацията „Кухнята: скеле на интимност“ (2022) на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова. В личните преживявания и размисли в картините на Недко Солаков от 80-те – „Нощ“ (1982), „Поток“ (1985) и „Прераждане“ (1988), колкото интимни, толкова и присъщи на всеки, струва ми се. В спомените и паметта на „Убежище“ (2020) на Радостин Седевчев – и как чрез тях принадлежим към човечеството и изгубения му рай (по Емил Чоран).
Оглеждаме се в „Детство“ (2014) на Правдолюб Иванов – с прожекционния апарат, превърнат в бормашина, пробиваща стена. В надписа от бодлива тел „Формулата на затвор… (по Йосиф Бродски)“ (2020) на Кирил Прашков – за недостига на пространство, компенсиран от излишък на време, „формула за затвор, много по-различна от тази при пандемията, както някои си въобразиха“, пише в текста си авторът. Оглеждаме „нашенската реалност“ в цветния, весел и мрачен полиптих „Влакът се движи с години закъснение“ (2023) на Мартина Вачева. А също и във видеата „Глобално и дългосрочно ситуацията е положителна“ (2007 и 2008) на Надежда Олег Ляхова.
Оглеждаме се в огледала, разбира се. В инсталацията The Mirror is a Trigger and Your Eye’s a Gun (2023) на София Грънчарова – винаги и в реалността, независимо дали я харесваме, или не. В екрани, които „оглеждат“ нас: в „Монумент на изтеклото време V“ (2020) на Красимир Терзиев, в „Извит екран (слот машина)“ (2023) на Аарон Рот.
Оглеждаме екологичната си тревожност в рисунките Natural Flow (2021) на Димитър Солаков; екзотизацията на маргиналните арт сцени в „Романтични видове“ (2018–2023) на Александра Чаушова; взаимната си обвързаност през преливащата се индивидуалност на Нина Ковачева и Валентин Стефанов в I Am – I Am – We Аre – ninavale (2018). Оглеждаме измамността на форма и съдържание в реално-виртуалния ни свят – в „Има зими, за които никой не е подготвен (пролет)“ (2023) на Красимир Терзиев. Както и приплъзването между тях в „Бизнес, Модел, Скулптура“ (2015) на Стефан Николаев – „акт на национален нихилизъм и отричане на постиженията на напредничавото ни общество“, както пише в текста към произведението.
А всички те са оглеждани и периодично откроявани чрез светлината от кинетичната инсталация „Дърво на зрението“ (2021) на Людмила Миланова…
Тревожна още от названието си е и „Страх и любов“ (26 април–11 юни 2023) в галерия „Васка Емануилова“. Галина Димитрова-Димова – куратор на изложбата – разглежда страха и любовта като „два полюса на човешкото поведение“. Страховете ни са общо взето ясни: „от смъртта, от самотата, от различното и непознатото; страх, че нещо лошо ще се случи на теб и близките ти; социалните страхове…, както и особено интересния феномен в наши дни: страх от любовта (филофобия)“. Поради което и изборът на обичта „като единствен разумен и задоволителен отговор на проблема за смисъла на човешкото съществуване“ става все по-труден.
Така произведенията в изложбата сякаш се колебаят между страха и любовта. Видеото Corpo Morto (2021) на Елена Белантони (Италия) представя акция, в която тя хвърля бетонни плочи (мъртви тела) в морски залив. Те стават основа за надпис от плаващи букви, които тя подрежда, плувайки около лодката си. А в надписа се чете an-courage (смелост) – да скочиш, да се преодолееш, да достигнеш сушата…
„Камъкът осъден да тежи“ (2018) на Деница Милушева (България) е мраморна надгробна плоча с надпис Your body is death given. Приемаме предстоящата си смърт като част от природен цикъл – и това успокоява, предполага се. „Смъртта ни дава повод за съществуване“, пише художничката в поетичен текст.
Смъртта на близките е съвсем друго нещо – били са част от нас в живота. И продължават да живеят в „спомени и фикции, колкото лични, толкова и универсални“, пише Венелин Шурелов (България) за серията си рисунки „Събиране и изваждане“ (2010).
Страховете и грижата за близките виждаме в инсталацията „И всичко, което тя искаше, бе да го върне обратно вкъщи“ (2015) на Ариел Рейхман (Израел/Германия). Представя птичка, която буквално пробива с човката си стената. Трогателно усилие на обичта да даде сигурност на близките в тревожното ни и пълно с опасности съвремие…
Locus of Control (2023) на Викенти Комитски (България/Германия) пита можем ли и как се справяме с живота си – тъй както сме отдалечени от природата и впримчени в техническия прогрес. А Харита Асумани (България) сякаш отговаря с любовта – в картините „Първа целувка“ (2023) и „Последна целувка“ (2023).
Страхът като дълбинно психическо страдание представя в картината „Без заглавие“ (2023) Елена Назърова (България). А с думи то е изразено в изложбата от поета Стефан Иванов със стихотворението „Страх“. Което завършва така: „страх ме е от това / което съм / и се опитвам да се променя / защото отдавна ми омръзна / самодоволната гримаса / на страха“.
Направи ми впечатление, че и в двете изложби се споменава за разума. И когато той е объркан и тревожен, изкуството оглежда страховете му. Спокойно и с любов.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук