Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

Оля Стоянова разговаря с Асен Шопов за работата му като оператор в Чехия и за свободата, която му дава фотографията

Асен Шопов е кинооператор и фотограф, който от години живее и твори в Прага. Преди няколко месеца той представи в Чешкия център в София самостоятелната си изложба с художествени фотографии „Нашият Созопол“ и фотокнига с част от снимките, включени в експозицията. Асен Шопов е доцент по филмово, телевизионно и фотографско изкуство и нови медии, завършил е Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография в София (1978–80), а по-късно и Академията за филмово изкуство FAMU в Прага. Член е на Асоциацията на чешките оператори A.Č.K. и на Чешката филмова и телевизионна академия ČFTA. Той е оператор на филма „Желари“ (2003) с режисьор Ондржей Троян, който получава редица чешки и международни награди.

Как така Созопол се превърна в главен герой в тази изложба? И защо Созопол? При това – „Нашият Созопол“, който всички си мислим, че познаваме достатъчно добре?

Да, така е – всички познаваме този град. И аз, и брат ми ходим там още от деца. Познаваме това място, откакто се помним. И може би съм малко романтичен в това отношение, защото Созопол много се промени, но аз все още имам по-специална, носталгична тръпка към него. Вероятно и затова се опитвам да намеря в този град неща, които са ми близки и които по някакъв начин не са се променили. Или ако са се променили, то да е така, че да добавят нов смисъл, но без да обидят и разрушат същността.

Откога снимате Созопол?

Снимам Созопол още от момента, в който започнах да снимам. А това стана, когато бях още на 12–13 години. Но в интерес на истината никога не съм успявал да намеря правилния ключ към този град, може би това стана едва през 2020 г. Заради пандемията Созопол беше почти празен. Тогава просто реших – или сега, или никога, както се казва. Както пише и в увода към фотокнижката, „за съжаление, аз не се различавам много от обикновените туристи и летовници“. Обикновено съм там през лятото, когато е почти невъзможно да се снима спокойно, свободно. И изведнъж всичко напълно се промени през 2020 г. и аз реших, че това е шанс да направя снимките, за които дълго съм мечтал.

Включили сте и по-ранни снимки обаче.

Да, има една серия сцени, които са снимани през 2018 г., улових моменти точно преди градът да бъде връхлетян от страхотна буря. Бях с приятели в едно от кафенетата над южната стена и просто снимах новия град през залива. Беше много интересно и динамично, защото атмосферата преди и след бурята се променяше непрекъснато, с всяка секунда

Имате богат опит като оператор, дали обаче този интерес към снимането, въобще към визуалното идва от фотографията? Дали всичко не започва от нея, дори заради това, че е по-достъпна?

Да, давам си сметка, че още от дете се бях запътил към операторската работа, но някак подсъзнателно разбирах, че трябва да мина през фотографията. Такъв е пътят. И след това, през тийнейджърските ми години, баща ми ме запозна с един много добър фотограф, който стана мой учител – Константин Марков. Той, за съжаление, вече не е между нас, но още помня как ми обясняваше, че динамиката на снимането с камера заличава много недостатъци и дефекти. И помня думите му, че ако човек иска да се научи добре да снима с камера, първо трябва да овладее снимането с фотоапарат. Това са негови думи, които са ми останали в главата до ден днешен. Така че, аз просто минах през фотографията. Изкарах след гимназията и двегодишния курс на Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“ и в този смисъл може да се каже, че съм и професионален фотограф. След това, когато успях да стана и оператор, изпитах необходимостта да разгранича тези две любими занимания.

Къде сложихте границата?

Операторската работа е свързана с огромен екип, с много хора, техника, логистика, актьори и т.н., докато фотографията е нещо интимно, поне за мен. Това е първото различие. Чрез фотографията се опитвам да си почина. И втората разлика е в това, че операторската работа, особено в игралното кино или телевизията, е свързана с фигуративни и конкретни композиции, които трябва поне отчасти да бъдат на фокуси, дето се казва. Дори в много случаи с колегите се оплакваме, че всъщност нашата работа се свежда до снимане на „говорещи глави“. Точно от това аз се стремя да се абстрахирам при снимането. Когато имам фигури или лица, те не са конкретни, а се стремя да направя някакво обобщение. Опитвам се да бъдат по-стилизирани и в някакъв смисъл искам фотографията да въздейства по-импресионистично, търся тази стилистика.

А имали ли сте желание някога да рисувате? Още повече че казвате, че при вас визуалното винаги ли е било водещо?

Да, винаги е било водещо. Като всяко дете се опитвах да драскам нещо, да рисувам или да пиша, но бързо ми стана ясно, че не ставам за това. Така че всъщност откритието на фотоапарата, на камерата беше за мен нещо като освобождение от този недъг да боравя с ръцете си по друг начин.

А как се озовахте в Прага? Академията за филмово изкуство FAMU е емблематично място за всеки, който се занимава с кино.

Озовах се случайно там. Когато кандидатствах след казармата, изведнъж се оказа, че затварят ВИТИЗ за три години. Казаха, че държавата е прекалено малка, за да има толкова много артисти. И тогава пред мен стояха две възможности – режисура в Москва, обаче аз не исках да уча режисура, или да уча монтаж в Прага. И така заминах за Прага. Учих една година монтаж и след това се прехвърлих в специалността „Операторско майсторство“.

Успявате ли да следите какво се случва в полето на фотографията? Има нови процеси, нови техники…

Не, да си призная, не. Приемам моята фотография като удоволствие. И дори идеята за книга ми хрумна, когато правех подбор на снимките с брат ми, графичния дизайнер Николай Киров, който много ми помогна и за книжката, и за избора на отделните кадри. Но иначе аз нямам поглед върху цялата гилдия и не се стремя да имам такъв поглед върху развитието на фотографията.

Значи фотографията е изцяло лична територия?

Точно така. А що се касае до относително новата технология за фотоувеличение ChromaLux, която използвам, има я и в България. При нея се извършва трансфер на картината върху специален алуминиев панел, а не върху хартия или платно. В случая говорим за отпечатък върху плоча, която е сплав от алуминий и никел, като върху нея под висока температура и налягане се изпича картинката на фотографията. Ефектът, който се получава, е много интересен. Първо, увеличението е много устойчиво, продължително във времето, и второ, не се нуждае от рамка. Стои страшно елегантно, модерно, минималистично дори. И ми е много интересен този процес.

А как стигнахте до него?

Просто го намерих в интернет, когато търсех с каква технология да бъде изпълнено всичко. Защото има голяма разлика, ако фотографията е отпечатана на хартия – тогава стои по друг начин. Или на платно, или на тениска, или на какъвто и да е друг носител. Тази технология ми се стори толкова елегантна и красива, въпреки че е много скъпа, че реших да се обърна към нея.

През какви периоди сте преминавали във фотографията?

Наистина откакто станах оператор, се стремя да се разгранича във фотографията. Имах един доста дълъг период, благодарение на мой приятел, който ми даде възможността да боравя с пулверизирана светлина. Занимавах се със съвсем абстрактна фотография на базата на пулверизирана светлина и това ми доставяше много голямо удоволствие. Дори подредих една изложба в Амстердам. Но това не е мое постоянно занимание и не то ме храни. Работата на оператор понякога е много трудоемка, отнема много време и усилия и затова се обръщам към фотографията само от време на време.

Така обяснено, излиза, че фотографията ви дава свобода – да снимате, точно когато ви се снима, точно каквото ви се снима.

Наистина е така. Фотографията за мен не е нещо задължително. И знам каква е причината – аз съм си забранил да снимам, когато работя на терен като оператор. Много мои колеги по време на работата с камера носят и фотоапарати на снимачните площадки. Аз това просто не го умея. Защото в главата ми, в моите представи, това са две различни дисциплини и не мога, а и не искам да ги смесвам. В моята представа това е различен начин на мислене, на отразяване на действителността, която е пред обектива. Операторската работа, въпреки че е авторска, тя е така или иначе репродукционна. Това значи, че вие служите на някакъв сценарий, на режисьора, на актьорите, на мизансцена, просто на декора или на натурата, в която снимате.

Преподавателската работа може ли да бъде вдъхновяваща?

Аз съм преподавател по операторско майсторство, но в момента съм в междинно положение. Един приятел, колега, който е наполовина чех, наполовина македонец, беше основал филмова академия в Охрид. За съжаление когато се смени правителството, новото просто зачеркна всички проекти на бившето, така че нашата работа там свърши след няколко години, което е много болезнено за мен. Точно в момента не преподавам, но обичам преподаването. В Чехия се появиха няколко нови частни висши учебни заведения по филмово изкуство, така че съм в процес на търсене и сигурно ситуацията ще се промени.

Значи имате поглед върху младите хора, които днес се занимават с кино – колко са запалени, какво гледат, какво ги вълнува, дали ги води същата мотивация да работят, подобно на вашето поколение?

Срещата с младите хора е много интересна и много поучителна. Изведнъж човек си дава сметка, че не са минали две или три години, откакто е бил студент, а много повече. И в този смисъл, смятам, че трябва да се движим в крачка с младите. Но от друга страна, трябва и те да не се поддават на грешните представи, че дигитализацията всичко ще спаси и ще го направи абсолютно лесно и безпроблемно. Ако човек не е запознат поне основно със старите технологии, от които всъщност всичко е произлязло, мисля, че няма да е достатъчно подготвен за операторското майсторство и за фотографията.

Как си избирате проектите като оператор?

В рамките на възможното. Сега повече ме интересуват игралното кино и телевизия, документалното не е съвсем моята платформа. Обичам по-стилизираните неща, обичам да си играя със светлината, с композициите, с мизансцена. А не да практикувам т.нар. фишинг, в който се стремиш да уловиш някакъв момент. Да, наистина понякога има уникални моменти, но това не ме интересува толкова. В последно време нещата наистина вървят повече в посока към телевизия и това е в резултат на платформи като HBO, Amazon, Netflix и т.н. Снимах за HBO преди няколко години, а сега – за две различни чешки телевизии някакви кратки серии. Но като говорим за кино, за мен е страшно важен и екипът, с който работя. В нашия бранш някаква бумага, диплома – това няма почти никакво значение, всичко зависи от личните контакти и способностите. И досега снимам с хора, които са много по-млади от мене, но сме завършили едно училище, вече се познаваме, защото работата ни е срещнала. И това е обяснението защо останах в Чехия. Моите професионални контакти са изцяло в Чехия и отчасти в Словакия.

Ако трябва да сравните фотографията и операторската работа, по-бурни ли бяха процесите, които се случиха в киноиндустрията?

Да, бурно време беше. Днес вече е почти рядкост, да не кажа – дори лукс, да се снима на филм. В последно време дигиталната технология навлиза и в кинопроизводството, но на мен всички тези технически аспекти също са ми много интересни.

От колко време живеете в Чехия?

Дадох си сметка миналата есен, че вече четиридесет години съм в Чехия, но много неща ме свързват с България. Тази изложба, от която започна разговорът, бих искал да подчертая, че е посветена и на деветдесетата годишнина на моя баща. Така че семейството ми, приятелите ми са тук.

Работили ли сте по български кинопроект?

Не, за съжаление. Бях в подготвителна работа с един български режисьор, дори бяхме на оглед за две седмици из Рила, Пирин и Родопите, но за съжаление, след това той снима филма с друг оператор. Просто не се получи.

Какво пропускаме от чешкото кино?

По моето скромно мнение всички сме в очакване на новата чешка вълна, но вече не от шейсетте години на ХХ век, а от XXI век. Имам чувството, че това ще се случи благодарение на дигитализацията, която прави все пак нещата малко по-евтини. В Чехия се снимат много филми, но малко от тях са стойностни. Прекалено много комерсиални проекти има, повърхностни комедии и други подобни жанрове, които всъщност дори не си поставят за цел да бъдат рефлексия на това, което се случва пред очите ни. Но фактът, че вече трийсет години имаме свобода и демокрация – всички тези важни неща, означава, че предстоят да бъдат направени още хубави филми.