Гневът в нас. Разговор с актрисата Мария Стефанова
„Цялата съм контрапункт на тази роля.“ С актрисата Мария Стефанова за участието ѝ в „Кралицата майка“, постановка на Театър „Българска армия“, разговаря Мария Митева
Сред новите заглавия в репертоара на Театър „Българска армия“ е „Кралицата майка“ на Манлио Сантанели, постановка на Стефан Спасов, превод Аве Иванова. Пиесата представя взаимоотношенията между властна майка и петдесетгодишния ѝ син. Заглавието е игра на думи, може да се преведе и като „Реджина, майката“.
Госпожо Стефанова, последните ви роли са все на властни, деспотични майки. И вашата героиня – Реджина от „Кралицата майка“, не е изключение. Вие как приехте този объркващ образ на майката?
Авторът на тази пиеса ми е връстник. На моята възраст да участвам в толкова интересен проект със сложни нюанси във взаимоотношенията е рядка актьорска възможност. Това е картина на семейство, което е контрапункт на представата ни за такова. Прекрасната Нина Пашова е направила изискан декор, сценография, подсказваща семеен уют и топлина, а в нея се разиграват крайни страсти, яростни сблъсъци между майка и син, отношения, които унищожават не само сина, но както се разбира от контекста, и дъщерята е потърпевша. Драмата не е в това, че майката е лош човек. Тя се чувства нереализирана и си отмъщава. Произнася ключовата реплика: „Трябва да ме извиниш, Алфредо. Понякога в мен има гняв, гняв, гняв!“.
Да, помня тази реплика.
Този гняв е натъпкан в душата на тази жена заради всичко, с което тя се е разминала в живота – представите ѝ, мечтите, възможностите. Разочарованието пада като тежка прокоба върху съдбата на нейните деца.
Но за мен е неоправдано да родиш дете и да го унищожиш по такъв начин.
Не предполагате колко ми е неоправдано. Цялата съм контрапункт на тази роля. Това се отнася и за моя прекрасен партньор Георги Къркеланов. Той е противоположност на своя герой. Талантлив, енергичен актьор с широк замах и с великолепно импровизационно чувство. Създава прекрасни взаимоотношения с колегите. Обаче Георги играе един съкрушен човек, който вече отдавна няма полет – нито на душата, нито на мисълта, нито има мечта. Душата му е била смачкана много рано, преди изобщо да усети какво може и какво не. От този човек би могло да излезе прекрасен писател или поет, или просто грижовен съпруг и баща.
Да, героят казва, че е провалил живота си. Заради майката ли, която му е дала живот, а отнема съдбата му?
Така е, казано в едно кратко изречение – майката дава живот и след това го наказва. Защо го наказва? Заради своя нереализиран живот. Вероятно Реджина е била енергична, красива жена, неуспешно борила се с тази действителност, в която социалните правила разделят мъжете и жените. Но тя е различна, чупи обществените норми и предразсъдъците на своето време.
Още на първата репетиция от четенето на текста на маса сте дошли с подготвен текст.
Аз много сериозно подготвям текста си.
Преди се държеше много на словото, сега имате ли усещането, че някак в театъра то се занемарява.
Това отдавна вече е тенденция. Младите хора като че ли ги учат в НАТФИЗ, че колкото по-неглижирано говорят, толкова е по-естествено, толкова е по-близо до живота. Не е така. Ако един човек, седнал в салона, не чуе това, което се казва, той вече е наполовина изгубен като зрител. А нали въпросът е да радваш хората със своята работа.
Андрей Тарковски смята, че „словото е постъпка“. Вие споделяте ли това виждане?
Естествено, неговият филм „Огледалото“ ми е любим. От това, че словото е постъпка, следва, че то има енергия. И ако вие произнесете правилно и смислено една дума, тя трябва да се различава и да се знае защо се произнася така, а не иначе. Когато се влага мисъл, има енергия. А когато има енергия, не може да има празно чувство.
Вие как преценявате от позицията и на актриса, и на майка дали е необходимо да се поддържат по-топли взаимоотношения с децата? Или те трябва да бъдат оставени на своите дигитални устройства?
Децата естествено ще усетят своето време. То е различно от това на майките им, да не говорим за това на бабите им, които в повечето случаи ги отглеждат. Толкова са различни вече сетивата и чувствителността на нашите деца. Наблюдавам внуците на моя племенничка, те сякаш овладяват техниката светкавично. Обаче на тези деца, преди да им сложите луксозните телефони в ръцете, купете им една книга с приказки – на Ангел Каралийчев, на Ран Босилек… Четете им вечер, колкото и да сте уморени. Дъщеря ни израсна с приказки. Моят мъж вечер ѝ ги четеше. Момиченцето ни започна да чете на четири години и половина. Наследила силната памет на баща си, в началото се мъчеше да запамети изреченията от приказката. И след това чак проумя отделните буквички. Съвременните деца са непрекъснато с телефоните и детските предавания по телевизията. Живият контакт с някого от семейството е по-важен според мен.
„Мишката“ изяде ли книжката?
Няма да успее „мишката“, ако тези деца имат свои любими приказки, те ще ги търсят. Те ще имат интерес да влязат в книжарницата. Много редовно слушам по радиото в събота сутрин едно предаване, в което ученици от началните класове четат стихотворения.
Когато аз бях ученичка, имаше дневни представления за учениците в различните театри. Според вас дали тази традиция би могла да се възстанови?
Самата аз се увлякох по театъра и бях като омагьосана от Младежкия. Учех в училище „Васил Априлов“ в София. Моята учителка, г-жа Велева, ни водеше от втори клас на представления. Майка ми е литераторка, но тя не ме е водила като малка, учителката ни водеше. Когато влязох в гимназията, майка ми ме заведе в Народния театър. Тя много добре усещаше, че моят свят е театърът. Вкъщи след „Ян Бибиян“ в Младежкия театър цяла нощ им разказвах представлението и го разигравах. Аз и досега помня Георги Костов, Янка Влахова, Цонка Митева, Милчо Червенков…
В пиесата „Кралицата майка“ и психическото „убийство“ е важно.
Как не? Ако разстрелят душата ти е по-тежко, отколкото ако те разстрелят физически. И какво остава – една физика, която живурка някак.
Как духовното да вземе превес, как да бъдем по-човечни?
То е нормално да бъдем такива. След като имаме такива празници като Бъдни вечер, Благовещение, Великден – за доброта, за извисен дух, за красота. Редно е да пазим живота, да го обичаме. Много често родителите пренасят върху децата своите наранявания или напреженията, които съпровождат живота им. Викат им, крещят им. Какво са виновни децата? И после същите тези деца в училище викат, бият се, защото знаят, че така се постъпва. Ако се прави у дома, се прави и в училище. Ако се прави в училище, ще се прави и в бъдещия дом. Насилието така се ражда.
Как може да бъде прекъсната тази линия на насилието?
Тя може да бъде прекъсната само тогава, когато се раждат и отглеждат образовани деца. Аз много години работех за фондация за деца. Десет години отделих от времето си за тях, и то в най-активната си възраст. Спомням си един сливенски учител по музика. Той имаше мото: „Музиката вместо улицата“. Измъкваше едно по едно деца от гетото и ги учеше да свирят на инструмент. Сега тези деца са цял филхармоничен оркестър и изнасят концерти извън страната ни.
Според вас изкуството облагородява?
Изкуството е висша проява на човечност. За да те промени, трябва самият ти да имаш нагласата, че ще възприемеш видяното и чутото.
Актрисата Мария Стефанова завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1960 г. в класа на проф. Моис Бениеш. Работи в Драматично-кукления театър във Враца, в театър „Сава Огнянов“, Русе, „Н. О. Масалитинов“, Пловдив (1966–1972) и Народния театър „Иван Вазов“ от 1972 г. След принудително пенсиониране тя играе в театър „Барбуков“, „Галерия“ и на сцената на Театър 199, на чиято Стена на славата могат да бъдат видени нейните отпечатъци. Завърна се на сцената на Народния театър през 2018 г. с „Три високи жени“ от Едуард Олби, режисьор Стефан Спасов. Последваха „Моята скъпа лейди“ от Израел Хоровиц, режисьор Стилиян Петров (2019 г.), „Облог“ от Дейвид Линдзи-Абер, режисьор Стефан Спасов (2019 г.), „Нова земя“, Иван Вазов, драматизация на Юрий Дачев, режисьор Бина Харалампиева (2021 г.).
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук