Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

С режисьорката на филма „Диада“ (2023) Яна Титова разговаря Деян Статулов

Как възникна идеята за „Диада“? Имаше ли конкретна реална личност или случка, която да провокира създаването на историята?

Като малка имах директен сблъсък с агресията. Бях на 15 и ходех на детска дискотека. Един ден без никаква причина едно момиче дойде, каза, че съм я зяпала, и си изгаси цигарата в ръката ми. После беше организирала приятелките си да ме бият. Не знаех как ще се прибера. Барманът обаче видя всичко това, извика ми такси и ме качи на него. Когато се прибрах, споделих с майка ми, защото бях наистина уплашена. Най-много ме притесни това, че с нищо не бях провокирала такова поведение от страна на момичето – то просто ме беше нарочило. На следващия ден с майка ми се върнахме в заведението. Момичето беше там, майка ми я викна на нашата маса и вместо да ѝ държи сметка или да ѝ повиши тон, я почерпи с някакво безалкохолно и започна супермило да говори с нея. Аз бях в пълен шок – защо, след като това момиче така се беше държало с мен, майка ми вместо да ме защити, говори с нея, все едно са първи приятелки. Но по-шокирано от мен беше самото момиче. Не можеше да осмисли как така една майка седи срещу нея и казва, че може би дъщеря ѝ е направила нещо, за да я провокира, защото няма начин толкова красиво и нежно момиче да прави такива неща. Момичето беше съсипано и напълно объркано от този жест на внимание. Извини се тихо и съм сигурна, че този разговор е останал много по-дълбоко в съзнанието ѝ от всяка караница или укор, който е получавала. Аз спрях да ходя в тази дискотека, не знам какво стана с момичето, но в мен се зароди много странно усещане за двойственост. За това как нещата имат две страни. Когато се роди образът на Дида, първото нещо, което исках, е не да я осъждам, а да я разбера.

Заедно с филма излезе и романът „Диада“. Кое възникна първо – сценарият за филма или историята в книгата?

Това е интересен въпрос, на който няма еднозначен отговор. Като че ли възникваха паралелно и в същото време едното водеше към другото. Идеята за романа дойде, след като филмът вече беше монтиран, но пък книгата сама по себе си включва цялостната работа върху „Диада“ през последните десет години – всички истории, които съм събирала за главната героиня Дида, всички дневници, които съм ѝ водила, всички нейни мисли, които във филма ги няма.

Двете творби допълват ли се, или книгата точно следва филма?

Книгата следва идеята на филма за действие, което се развива в един-единствен ден, но същевременно се връщат спомени от миналото на Дида – нещо, което във филма го няма. Освен това книгата изцяло се фокусира във вътрешния свят на Дида и дава още по-богата представа за това през какво минава това дете, какво чувства и как вижда света около себе си.

Може ли да се каже, че филмът е екранизация по романа?

Не. Филмът вече беше завършен, когато започнах книгата. Това е роман, базиран на историята, която стои зад филма. Но филмът не е базиран на романа. Противоречиво звучи, но всъщност е логично. Явно имах нужда да разкажа още веднъж тази история, но с много повече подробности и детайли. Романът се оказа финалната точка. Щастлива съм, че го написах. Сега вече мога да продължа към следващия проект.

Вече във втори ваш филм разказвате за болезнени проблеми в нашето общество, но сякаш тези теми все още нямат достатъчна публичност, а разговорът трябваше да започне отдавна. Защо се забавихме?

Защото хората имаме тази невероятна способност да искаме да забравим. Да искаме никога да не сме знаели. Това със сигурност не са единствените теми, за които избираме да си затворим очите. Но пък това са важните теми за мен. Като човек, който се занимава с изкуство, вярвам, че то трябва да провокира въпроси. Вярвам, че трябва да има способността да ни изважда от зоната на комфорта и да ни удря там, където боли. Защото само чрез емоцията можем да стигнем до сърцата на хората. А това е начинът те да се почувстват въвлечени в този толкова наложителен диалог.

Вече измина време от премиерата на филма. Как реагират младите зрители и техните родители след прожекцията? За какво си говорите на срещите с тях?

За всичко. Има всякакви мнения и различни възприятия на филма. И това е чудесно. Не съм си и представяла, че ще е само харесван или отричан. Най-голямото признание идва от младите, които казват, че за първи път някой ги разбира и показва техния свят не повърхностно, а изцяло реалистично. Имаше родители, които не можеха да повярват, че децата им живеят в това. Имаше и други, които след прожекциите се прибираха просто за да прегърнат децата си. „Диада“ е една от онези истории, за които искаме да си мислим, че не са истина и че не могат да се случат на нас. Това постоянно отричане ни е станало нещо като „мантра“. Като суеверието – ако видиш нещо, което не искаш да ти се случи, просто се заключваш с пръсти. Прекалено дълго време сме се заключили и стискаме очи. Всички носим вина история като тази да съществува. И всички трябва да се обединим, за да направим някаква промяна.

Бяхте на фестивалите във Варшава, Котбус и Талин. Как реагира чуждестранната публика и критика на филма? Разпознават ли проблемите като хора от бивши социалистически страни?

Абсолютно се припознават с историята. Може би затова филмът беше отличен с тези награди. Обосновката и на двете журита беше идентична – за неподправената истина, с която е разказан, и за важните социални послания и теми, които засяга. За силната актьорска игра и автентично разказаната история, граничеща с документализъм.

Възможно ли е киното и другите изкуства все още да въздействат и да лекуват травмите в нас и около нас?

Това е силата на киното. Ако не е възможно, значи то е умряло. Това е силата на изкуството като цяло. Или поне според мен трябва да бъде. Най-малкото, изкуството трябва да бъде мост между емоциите и чувствата на хората, които го възприемат, въображението на авторите и институциите, от които зависи да тръгне промяната.

Откривате нови таланти. Почти натуршчици, но заедно с тях и утвърдени и любими актьори. Как успявате да ги мотивирате да работят в синхрон?

С любов и много разбиране. За мен актьорът е на пиедестал. Обичам всичките си актьори и много им се възхищавам. Искам всеки един от тях да се чувства обгрижен и специален, защото те са такива – специални. И никога не бих ги оставила да вървят в посока, различна от това, от което имат нужда техните герои. Доверието е в основата на всичко.

Не се ли изкушавате да се върнете на големия екран като актриса?

Не. Аз преживявам всеки образ, всеки герой в мой филм и имам чувството, че съм изиграла всички наведнъж! В момента се чувствам много по-силна и уверена да разказвам истории (било то чрез романа, или филма), отколкото да участвам в тях.

Идеята за „Диада“ е възникнала преди „Доза щастие“. Ще има ли и още една филмова идея, за да направите своеобразна трилогия?

Идеи имам много, някои пропадат, други се раждат. В момента работя по нов проект, но той по различен начин ще надгражда това, което съм работила до този момент. Сега е най-вълнуващият период – в който се ражда историята. И търся ключ към нея, който за всеки филм е различен. Моментът, в който го откривам, е момент, който винаги помня. Нямам търпение да открия новия.

Яна Титова е завършила актьорско майсторство в НАТФИЗ. Когато се озовава от другата страна на камерата, тя се насочва към режисурата и получава магистърска степен. През 2008 г. е отличена с Аскеер за изгряваща звезда за ролята си в „Три сестри“, постановка на Крикор Азарян в Младежкия театър. Късометражните ѝ филми „Мостът“, „Солвейг“ и „Къщата“ печелят много награди, между които за млад режисьор, Cinewomen 2015 и за късометражен филм на Европейския фестивал на късометражното кино. Участвала е в програмата за развитие на таланти на кинофестивала Берлинале. Филмът ѝ „Доза щастие“ (2019) получава Награда за дебют на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ 2019, а новият, „Диада“ – Голямата награда Златна роза 2023 за най-добър филм (поделена с „Уроците на Блага“), както и Наградите за режисура и на критиката, а Маргарита Стойкова – Наградата на град Варна за най-добра актриса. Неотдавна „Диада“ получи и Grand Prix от фестивала за младежко и детско кино Just Film на Международния филмов фестивал „Черни нощи“ в Талин.