„В душата на Теофил има много светлина, но не само – има и много съмнение. Силната вяра преборва това съмнение. Докато в душата на Еньо има много мрак, породен от разочарованието и изгубването на смисъла.“ С Владимир Карамазов за ролята му като Теофил/Еньо в „Антихрист. Глави VIII, X, XI“, постановка на Стилиян Петров на Камерната сцена в Народния театър, няколко дни след премиерата разговаря Мария Панайотова

В „Антихрист. Глави VIII, X, XI“ режисьорът Стилиян Петров се спира на три глави от романа на Емилиян Станев, редуцира много от сюжетните линии, за да насочи вниманието си към фундаментални въпроси за променящата се човешка природа, към бунтуващия се човек и неговите съмнения, стремежи, изпитания. Работата по постановката е предшествана от сериозно проучване, включително и в музея „Емилиян Станев“ във Велико Търново, както и от срещи на екипа с преподаватели от университети в София в Лондон. На сцената са актьорите Владимир Карамазов, Надя Керанова и Александър Кънев. Сценографията и костюмите са на Никола Тороманов, музиката е дело на Милен Кукошаров, а видеографията – на Теодор Киряков. Представлението е част от платформата „Театър плюс“ с драматург Майя Праматарова.

Повече светлина или повече мрак има в душата на Теофил? А в душата на Еньо?

В душата на Теофил има много светлина, но не само – има и много съмнение. Силната вяра преборва това съмнение. Докато в душата на Еньо има много мрак, породен от разочарованието и изгубването на смисъла. Мракът лесно може да завладее нашите души, много по-лесно, отколкото светлината облива живота ни. Да поддържаш и съхраняваш светлината в теб е много трудно и трябва да се бориш за нея всеки ден. Всичко хубаво и светло се постига трудно, а всичко мрачно и лошо просто се случва и за него не трябва да се полагат усилия.

Каква истина е заключена в сърцето на героя ви?

Заключена е истината за неговия Бог и всичко около него. Но тази истина не е точно заключена. Ако беше така, щеше да си остане недосегаема. Тя се опазва трудно. В историята на християнството дори и най-светите хора са минавали през съмнението – съществува ли Бог? Това е едно от големите изпитания на вярата. Малцина преодоляват този път. И само наистина светите човеци са защитени с броня срещу съмненията и съблазънта от светския свят.

„Човекът все търси някаква истина, а бяга и се бои от нея. Истините, големите истини са винаги неприятни. Те са против живота, отрова за живота. Големите истини оголват самия живот.“ Съгласен ли сте с тези думи на Емилиян Станев?

В моя живот винаги съм се борил дори и за малките истини, защото само истината ни помага да знаем къде се намираме и да живеем в реалността. Не се боя от истините. Истините правят живота ни труден, защото в днешни дни хората са лоши и всеки крие мрачната си страна. Истината разкрива нашата същност. Предпочитам да знам цялата истина за един човек, макар и с риска това да ме стресне. Бих се опитал да го приема с черните страни, отколкото да се заблуждавам за него.

Цитирам големия изследовател Тончо Жечев – душевният хаос, породен от „цялото мятане на човека между двете страни на своята природа, между небето и земята, между ниските подземни и високите надземни страни на своята двойствена природа“, е самият страшен „Антихрист“. Беше ли страшно „да умилостивите“ персонаж като Теофил/Еньо и да го „приобщите“ към творческата цел на проекта?

Страшно в никакъв случай, по-скоро интересно беше заниманието с Теофил. Еньо ми е по-познат и повече го разбирам. Беше ми любопитно и едновременно с това любознателно да изследвам героя постепенно – аз съм непросветен във вярата и християнството. Така се е случило. За мен този театрален процес си беше едно ускорено училище по богословие и научих много неща. Нашият режисьор Стилиян Петров е силно вярващ човек и в репетициите той ми беше и като преводач, доста умело и търпеливо ни „превеждаше“ през материята. В началото усещах как всичко ми звучи като на древен непознат език, нещата се получаваха постепенно. Сега мога да кажа, че съм положил поне основите на едно ново познание и следващия път, когато отида в черква, ще се чувствам в свои води.

Бъдещето, настоящето и миналото си правят среща в спектакъла по необикновен начин. А музикалната и визуалната среда са техни неизменни спътници. Как се случи това пътуване и срещата на тези контексти в „Антихрист“?

За вярата не съществуват условности и забрани. Тя е отвъд времето и е някаква неизменна и вечна константа. В спектакъла действието не се развива в Средновековието, както е в романа на Емилиян Станев, а е изнесено в неутрална нова територия – някъде в небето, някъде на друга планета, някъде в бъдещето, там, където обаче отново съществуват същите въпроси. И това са основни въпроси, от които не можем да избягаме дори и на милиони километри във Вселената. Музиката в спектакъла е дело на Милен Кокушаров, а сценографията и костюмите са на Никола Тороманов. Когато такива големи творци се съберат, винаги резултатът е вълнуващ.

Героите в спектакъла са поставени в „космическа“ визуална среда, пронизвана от лъчове (буквално и метафорично), а пространството сякаш е в унисон с емоциите, които бушуват в душите им, и всички тези изразни средства работят в идеален синхрон. Трудно ли се постига тази синергия на театралната сцена?

В българския театър такава синергия се постига много трудно, защото тези сложни технически задачи понякога са доста голяма хапка дори само заради липсата на техническо обезпечаване, апаратура и знания. Но за всичко си трябва време. В Лондон съм гледал постановки, в които има такива ефекти, че докато гледаш, не можеш да повярваш, че това е възможно да се случи в театър. За да стигнем това ниво, трябват доста средства, които тук не могат да се инвестират. Но целият екип на „Антихрист. Глави VIII, X, XI“ направи от невъзможното възможно. Всеки човек от техническия екип даде всичко от себе си и най-важното за мен – всички повярваха в спектакъла и наистина им пукаше. Това не съм го виждал отдавна.

Как се подготви екипът за този сложен текст?

С много разговори, срещи с умни хора, които ни разказваха интересни неща на различни теми. Текстът в началото беше немислим за мен. Четири месеца го учих и знаех, че трябва да го науча по нов начин, различен от начина, по който съм работил с досегашните текстове. Тук, ако забравя нещо или не се сетя за някоя дума, няма да мога да импровизирам. Затова усвоявах текста всеки ден по няколко часа и процесът продължи до самата премиера. Радвам се, че направих това усилие, защото сега свободно работя с него и мога с лекота да го поднеса на публиката. Нещо много важно за сложен текст.

Как спектакълът кореспондира с днешните ни мисли и смисли? И по-конкретно с вашите в момента?

За мен спектакълът дава рецепта как се създават камикадзета, радикални ислямистки групировки, крайни политици, убийци, които тръгват на ожесточени войни с хиляди жертви. Хора, които, вярвайки силно, убиват, защото са убедени, че го извършват за доброто на човечеството и в името на Бога. Как един човек, убеден, че върви в правилния път, не осъзнава, че всъщност е тръгнал във възможно най-грешната посока. Как, без да се усетим, в стремежа си към доброто, ставаме слуги на дявола. Защото и камикадзетата, които избиват хиляди хора, го правят, защото искат да се приближат до Бога. Това е страшна рецепта. Ако всеки от нас честно се замисли по какъв път е поел в живота си, с ужас може да установи, че може би е на грешния път. Само след като си осъзнал истината, евентуално можеш да работиш върху процеси, които да те насочат към верния и по-светъл път.

„Сред черната Вселена Бог създаде нежната земя, / но в нежността ѝ дяволът вля жестокост във всяка сила, / мрак във светлината, смърт във вечността...“ Дали ще имаме силата и смелостта да променим бъдещото? Дали всъщност най-голямата битка не е за спасяването на човешката душа?

Битката ще бъде точно за спасяването на човека и неговата душа. Аз смятам обаче, че тази битка е предрешена и тя не е в полза на човечеството. И то поради една много проста причина – човекът се самоунищожава и това е процес, който не може да бъде спрян. Точно както при наркоманите, алкохолиците и хората, подвластни на зависимости. На тях никой не може да им помогне и те сами се унищожават. Такъв е човешкият род в настоящия момент. И няма да са виновни нито бъдещето, нито изкуственият интелект, а само и единствено човешкото същество. Наистина ние сме създадени съвършени, но дяволът дебне зорко и без да осъзнаваме, той ни поглъща.

След като минахте през „Антихрист“, изпитвате ли нужда да походите „още малко нататък, още малко навън, из цялата Вселена…“?

Не, беше ми достатъчно. Връщам се към фотографията с пълна сила и с голямо нетърпение. Очакват ме големи проекти, които искам да завърша и които ще ме срещнат с много интересни хора, повечето от които – антихристи.