Джейсън Моран – Да излезеш от мрака
„Когато отивате на мой концерт, вие отивате да чуете себе си, това, което е стаено у вас. Песента е само средството и аз просто я свиря, но нещо в нея докосва именно вас.“ На 42-рия скопски джаз фестивал Цветан Цветанов разговаря с американския пианист Джейсън Моран
Джейсън Моран (род. 1975 г.) е сред творците, които публиката на Джаз фестивала в Скопие е имала възможността и привилегията да проследи на живо в различни етапи от кариерата им (затова фестивалите, които се правят с умение, ерудиция, любов, настоятелност, имат шанса да надживеят шоукейс конференциите и всякакви други модерни формати). През 2008 г. Джейсън представи в Универзална сала в Скопие триото си Bandwagon (с Таръс Матийн на баса и Нашийт Уейтс зад барабаните), а през 2011 г. в Македонската опера и балет дойде заедно с квартета на Чарлз Лойд. След малко повече от десетилетие (този октомври) го виждаме и чуваме в интимен разговор с пианото – много по-близък до Гонсало Рубалкаба, отколкото до нюйоркския авангарден джаз или до някоя друга следваща школа. Но да не забравяме, че Джейсън Моран, преди да се пресели на север, е южняк. Роден е в Хюстън, Тексас. Двама от братовчедите му са записвали с Албърт Кинг, Югът е в кръвта му дори когато свири Брамс или хип-хоп. Иначе историята му е богата и пребогата: девет албума за Blue Note (и то в началото на кариерата му), записи и турнета с големите от предишното поколение (Чарлз Лойд вече го споменахме, но още Арчи Шеп, Оливър Лейк, Реджи Уоркман, Лий Кониц, Касандра Уилсън, Джо Ловано, Бил Фризел, Уейн Шортър), както и с най-прогресивните представители на собственото му поколение, каквито са Мери Халворсон, Греъм Хейнс, Рон Майлс, Мешел Ндегеочело, Кен Вандермарк, Крисчън Макбрайд.
Среща на наративната с експресивната страна на музиката, на дълбочината на блуса с „намерените“, почти документални звуци, на тъмнината с изплуващата от нея форма – това са думи, които по някакъв начин биха предали емоционално, макар и несъвършено, атмосферата на концерта през октомври. Но разговорът ни, проведен буквално 10 минути след биса, надяваме се, донарежда мозайката за всички, които не бяха там и на които горещо пожелавам да чуят един ден Джейсън Моран на живо.
Понеже сме в Скопие, ще започна от един далечен спомен от концерта ви през 2008 г., когато пускахте записи на телефонен разговор (май на непознат за вас език) и следвахте интонацията на гласа с клавишите си – помня, много се забавлявахме тогава с моя добър приятел Милен Панайотов (1967–2022), който ме запозна с вашата музика на един по-ранен етап. Петнайсет години по-късно, слушайки ви, забелязвам, че търсите съвсем други страни и приложения на пианото.
Днес като по-възрастен се опитвам да се отнасям с пианото по-скоро като... с пиано. И пробвам по време на концерта да извадя колкото се може повече цветове от него, да разкажа много истории – някои от тях са за насилие, други – за любов, за съчувствие. Опитвам се да открия музиката, която да разкаже тези истории, и оставям пианото да свърши цялата работа, докато свиря на него. Соловите концерти са нещо, върху което съм се фокусирал през последните няколко години и което наистина обичам.
Това, което свирехте на най-ниските клавиши в един конкретен момент, беше почти като техномузика, докато върху най-високите чухме как пеят различни птици. Разбира се, това не моята интерпретация, но...
Точно така е, да. Така звучи и кварталът, в който живея. Това е музиката на различните култури в Ню Йорк Сити. Бръснарницата, в която ходя, например е като звук от перкусии от Доминиканската република. Такъв е просто ритъмът, който се лее, докато ме подстригват. А също така знам, че работата ми като музикант и културен деятел е да направя така, че моят собствен културен бекграунд да влезе в комуникация с този на другия. И да видя какво ще се получи от тая среща – особено когато тази моя музика я свиря някъде другаде. Да свиря тези песни тук и сега е различно от това да ги свиря по друго време и на друго място. Защото така – сред нова публика, на нови места – успявам да разбера каква би могла да е силата им.
Тоест можем да кажем, че джазът (или която и да е друга велика музика) е и инструментът, с който биват документирани определени ситуации или дори исторически моменти и състояния на света?
Иска ми се всички жанрове да можеха да го постигат, но общият случай не е такъв. По-скоро артистът го решава и постига. Въпросът е как споделяш с другите това, което чувстваш в живота си. И е доста трудно за всички нас да го постигаме. То е част от нашата отговорност. Но същевременно когато отивате на мой концерт, вие отивате да чуете себе си, това, което е стаено у вас. Песента е само средството и аз просто я свиря, но нещо в нея докосва именно вас... Това обичам да споделям с другите и в това е отговорността на твореца, за която говоря, независимо за какъв жанр става дума.
Втората пиеса, която чухме, ми напомни нещо напълно различно от традицията на афроамериканския джаз – напомни ми пиеса, писана от Вим Мертенс или от друг европейски композитор минималист от неговото поколение.
Да, да, има някаква красота в репетативността и в превръщането на тялото в машина. Трудно е за изсвирване, защото наистина трябва да се превърнеш в машина, докато свириш отново и отново една и съща фраза, но това е и предизвикателството – как да съградиш енергията, с която да го правиш така, че да звучи почти механично.
Какво е тъмнината за вас? Имаше един такъв момент на пълна тъмнина и на самия концерт.
Обичам тъмнината. Роден съм през януари, в най-студения месец от годината. Когато на сцената стане тъмно и засвиря на най-ниските клавиши на пианото, идеята е – как да го кажа... идеята е в един момент да не можете да разпознаете как е създаден звукът и да започнете да си го представяте. Ето, в тъмнината сте, не можете да видите какво се свири, но всички тези ниски тонове на пианото израстват в съзнанието ви като звук на нещо огромно – чувате звука на камбани. Чувате дори високите, въпреки че се свири само на най-най-най-ниските... И за мен на всеки концерт, на който свиря тези много ниски тонове в пълен мрак, има нещо много специално. Защото тогава идва и въпросът как да излезем от тъмнината. Не можем просто да останем там, така че започваме да мислим как да открием пътя към някаква светлина и да излезем на светло.
Знаем, че блусът е важен за вашата музика. Казахте го и на самия концерт, а и се усеща почти във всяка ваша пиеса. Как Джейсън Моран определя блуса?
Честото слушане на блус винаги ми е помагало, защото тази музика казва много истини и това са истините на хора, на които свободата им е била отнета, отказана. В своите песни те просто разказват как се чувстват – изпяват го, изсвирват го. И вие го усещате в звука на китарата, на барабаните, на гласа. И да, като човек от Тексас обичам да свиря блус. В Тексас има много и добър блус, с който израснах като дете. Но също така блусът като музикална форма изгражда гръбнака на американската музика и я дефинира най-добре. Знам, че той е част от моята музика, и го представям на публиката – отново и отново.
По време на пандемията записахте на живо и издадохте чудесен дуоалбум с Арчи Шеп, който освен един от най-великите живи саксофонисти в американския авангарден джаз е и изключителен вокалист, без някога да го е изтъквал прекомерно. Но дори само да изговори дадена фраза и без да е нужно да я изпее, ние чуваме най-плътните цветове и нюанси на човешкия глас. В този албум – Let My People Go (2021) – вие свирите заедно доста песни от историята на джаза, които уж знаем, но всъщност се оказва, че съвсем не е така. Разкажете ни за албума и за работата ви с Арчи.
Всеки от нас знае дадена песен до момента, в който не я чуе по друг начин. Арчи, на първо място, е писател, пише поеми, драматург е и е размишлявал върху езика много, много дълго време. И никога не е имал нищо против просто да вземе микрофона и да запее. На всеки негов концерт, а аз съм го слушал на много концерти от 90-те насам, той все е изпявал по нещо. А днес, понеже с възрастта свиренето на саксофон става все по-трудно за него, той разчита на гласа да изрази това, което навярно саксофонът вече не би могъл. Арчи има забележително богата палитра на гласа. Обичам да свиря с него, когато запее! Той е истински блусар. Знае как да почертае блуса в музиката на Дюк Елингтън или на Фатс Уолър, да го изведе на преден план. Обожавам моментите, когато свирим заедно, защото знам, че винаги ще се гмурнем много надълбоко.
И все още свирите заедно от време на време, когато имате възможност?
Да, само преди две седмици му се наложи гръбначна операция, така че ще се възстановява няколко месеца. Но се надявам след това отново да е на крака и да свирим заедно догодина.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук