Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

Българското председателство на Съвета на Европейския съюз беше натоварено с очаквания. Независимо от това какво ще свършат или няма да свършат политиците, за първи път българите имахме конкретен повод да осмислим десетгодишното си европейско битие. При това на символично ниво – там, където европейската и българската ни идентичност се сливат в едно цяло. И моите очаквания бяха, че рекламната кампания преди и по време на европредседателството ще се развива в тази посока. Че ще потърси начините да покаже българската принадлежност към „европейското семейство“ и готовността за такава принадлежност. Че ще представи съвременната България, която ясно вижда настоящето и бъдещето си в това символично, но и съвсем реално семейство.

За моя изненада от самото начало кампанията тръгна в добре познатия ми от времето на соца ключ – „да се покажем пред чужденците“. И в духа на някогашния „Балкантурист” представи България като екзотична туристическа дестинация: народни костюми, традиции, обичаи, шевици, мускалчета с розово масло, красива природа... Ето този предмодерен образ на страната, потопен в племенното минало, настоятелно бе изтъкван през цялото време. И затъмни дори клишираните също от соца образи на друго минало – съкровищата в музеите. Така към „да се покажем пред чужденците“ се добави „какви сме българи“, с което дори плахата идея за европейска идентичност бе сякаш елиминирана.

Историята с гафа в началото на представителния клип в сайта на българското европредседателство бе много показателна в това отношение. Увлечени в желанието си да представят родните екзотични нрави, създателите му прогласиха – у нас „не“ понякога значи „да“, очевидно без да си дават сметка каква болезнена тема засягат. Да, после поправиха клипа – след забележка на депутат от Европейския парламент, но реакциите от типа „те не ни разбират и как може да ни се месят“ бяха показателни за мен. След десет години в ЕС България нагледно представи своята непринадлежност към Европа. Направи го вероятно съвсем невинно и несъзнателно, което, струва ми се, е още по-зле.

Та сред доминиращата и показна българщина откроих за себе си няколко арт събития, които утвърждават или най-малкото разсъждават върху европейската ми (ни) идентичност. Търсят съчетанието на европейско и българско самочувствие в по-широка перспектива – и в съвременността, и в миналото, но именно в настоящето, когато това съчетание е в процес на изграждане.

„Видео Европа за всеки“ е проект на Яра Бубнова и Калин Серапионов, който се осъществи в периода април – юни в три магазинни пространства в подлеза на Орлов мост в София. Той не беше в културната програма на европредседателството и не попадна под общия знаменател „да се покажем пред чужденците“. Тъкмо напротив – беше може би единствената проява, която напомни или поне подсказа на българите, че са европейци. При това не в изложбена зала, а като всекидневна случайна среща със съвременното изкуство, с произведения на европейски художници, които можеш да се спреш и да погледаш ей така, между другото.

Всяка седмица видеата се сменяха с нови три и нито веднъж не заварих подлеза без зрители. Някои се спираха само за малко пред привлякло вниманието им произведение, други четяха етикетите с авторите и анотациите на творбите, трети решаваха да си вземат кафе или бира от близко магазинче, за да изгледат всички видеа от край до край. И ето тази публика – с разнообразието на реакциите си, с поведението и с коментарите си, напълно съответстваше на замисъла на проекта. А той бе заложил на различията – на всякакви различия при това.

Самите художници живеят и работят в различни страни в Европа, но произходът им е най-разнообразен, включително и от други континенти. А живеенето и работата им са сякаш олицетворение на глобалния ни съвременен свят. Така на етикетите четем: Юлия Вилмз (Австрия/Холандия), Адел Абдесемед (Алжир/Франция), Джун Янг (Китай/Австрия), Хулиета Аранда (Мексико/Германия), Ахмет Огют (Турция/Финландия)... И те ми напомнят за много български художници, за които светът е също толкова широк и свободен за творчество и претворяване.

А като споменах света, една от най-ефектните работи в първата седмица беше „Пантон“ (2007) на Кристина Лукас (Испания). Видеото показва очертаването на глобалната карта чрез държавите и империите, които възникват, процъфтяват и изчезват от 500 г. пр.н.е. до 2006. И всяка година е една секунда. Съзерцавайки това почти учебно пособие, докато гледаш припламващите цветни петна и чакаш да се очертае поне Средиземноморието, за да имаш нещо познато като география, неизбежно си даваш сметка за огромния път, изминат от човечеството, и за това, което всъщност наричаме цивилизация. А междувременно наблюдаваш с трепет как на тази карта се появява и България...

Все в ключа на разнообразието, но преживявано като общо, продължи проектът с всяка тройка видеа през следващите седмици. Лични страхове и колебания в „Скок“ (2000) на Рената Поляк (Хърватия) до поругаване на паметник по всевъзможни начини в „Дебела котка умира от инфаркт в Чикаго“ (2004) на Фернанадо Санчес Кастийо (Испания), а до тях – съкровено поетичното „Баща и син“ (2008) на Яаан Тоомик (Естония), в което художникът гол кара кънки върху замръзналите води на Балтийско море, а зад кадър 10-годишният му тогава син изпълнява грегориански хорал...

Или пък потресаващият експеримент в „Те“ (2007) на Артур Жмийевски (Полша), поставил на изпитание толерантността – възможно ли е организации на католици, левичари, националисти и евреи да намерят поне визуален общ език? Или това ще се превърне във война на символи? И как ето тези хора със своите (пред)убеждения се съвместяват в реалното демократично общество... А докато препращаш тези тревожни мисли и към българската реалност, в съседство „Проход“ (2005–2016) на Юлия Вилмз въздейства странно успокояващо с илюзорните си пространства, които се отварят и затварят, сменят се, преливат едно в друго, като създават усещането, че изход винаги има и може да се намери – дори ако за момента той не се вижда.

„Бог е дизайн“ на Адел Абдесемед (2005) се връща към старата мечта за обединение на религиите, използвайки символите на юдаизма, християнството и исляма като орнаменти в красива анимация с хармонична музика. Обединение по съвсем друг начин представя видеото – също анимация – на Ахмет Огют „Обединени“ (2016–17): млад мъж в Сеул и шестгодишно момче в Диарбекир са убити при граждански протести от изстреляни контейнери със сълзотворен газ. Разделени са от десетилетия във времето и в пространството, но заедно чрез смъртта си, уж „неагресивно“ причинена от властта.

Не е възможно да се спра дори и с няколко думи на всички видеа. Ще спомена само много красивото и философско, а наглед просто решено „Номер осем, всичко ще е наред“ (2007) на Гуидо фан дер Верве – малката фигурка на самия художник върви пред огромен ледоразбивач по замръзналата повърхност на Балтийско море. А също и фееричното „Консервирано порно“ (1992) на Пипилоти Рист (Швейцария).

В последната седмица бе показана и работата „Голямата умора“ (2013) на Камий Енро (Франция) – отново става дума за създаването на света, но през религиозни представи, окултни традиции, фолклор, примесени с научни познания, географски открития и всевъзможни теории. Наистина главозамайващ е този калейдоскоп, в който всеки от нас участва, а същевременно и всеки от нас е негов носител и създател. За тази работа Камий Енро е наградена със „Сребърен лъв” на Биеналето във Венеция през 2013 г.

И впрочем всички показани в проекта произведения са вече класика, собственост са на световни музеи и галерии, а авторите им са международно известни художници. За да бъдат представени те във „Видео Европа за всеки“ в подлеза на Орлов мост, кураторите са водили преговори с авторите, с техните представители, със съответните институции, собственици на произведенията. Зрителите минувачи нямаше как да знаят това, а и не би трябвало. Срещата с това изкуство бе замислена като случайна и естествена. „Всеки от нас и всички ние сме публиката на съвременното изкуство!“ – написаха кураторите в концепцията си. Мислех за това, докато наблюдавах и реакциите на хората пред видеата. Няколко пъти виждах едно момче – към 12-годишно, което очевидно следеше програмата, гледаше внимателно, снимаше и с телефона си. Сигурна съм, че за него срещата с това изкуство беше важна... А тя бе осъществена с подкрепата на Програма „Култура – 2018“ на Столична община и със съдействието на „Егида – София“ ЕАД.

Една изложба, посветена на европредседателството, също показа европейската принадлежност на България – при това в исторически план. От 3 април до 5 август в СГХГ бе представена „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век“. Куратори на изложбата са Аделина Филева, Станислава Николова и Любен Домозетски; консултант към проекта е Татяна Димитрова, художник – Надежда Олег Ляхова.

Преди четвърт век изкуствоведите Ирина Генова и Татяна Димитрова направиха забележителна изложба на изкуството от 20-те г. на ХХ в. в НИМ (тогава в Съдебната палата). И преоткриха този дълго пренебрегван период в българското изкуство в неговата дълбочина, мащаб и динамика. Значителна част от него е насочена към европейските художествени процеси и тенденции като част от стремежа към модернизация на обществото и държавата. По ред причини – включително идеологически – по времето на социализма тъкмо тази страна от изкуството на 20-те години беше неглижирана и дори скривана, а на преден план се извеждаха и акцентираха специфично българските черти. Затова и изложбата на Ирина Генова и Татяна Димитрова през 1992 г. се възприе като откритие – поне от специалистите. Защото представи и европейската модернизираща линия в периода. При това не само в изящните, но и в приложните изкуства и архитектурата.

Сегашната изложба в СГХГ продължи да „дълбае“ в 20-те, като съпостави тежненията в изкуството през четири основни теми: интерпретации, вдъхновени от приказно-поетичния фолклор; произведения, свързани с християнството и християнското наследство; интерес към обредите и обичаите; представяне на образи от българското село. Втората зала бе отделена на приложните изкуства, печатната продукция, илюстрациите и оформлението на книги, в които родното като европейско и модерно изпъква в най-пълната си сила.

Изложбата бе великолепно изградена, с ясни и четливо обособени раздели, допълнени и с кратки текстове по всяка от темите. Тук трябва да отбележа ролята на художничката Надежда Олег Ляхова, намерила и адекватен визуален ключ към оформлението на цялостната експозиция.

И така, в текста към темата „Приказки, легенди, митове“ четем: „Стремежът на българските художници към модерното европейско изкуство поражда желание да се създаде съвременно родно“. А това става, най-общо казано, по линия на сюжета и/или по линия на стила. Част от художниците „разказват“ – например Никола Кожухаров, Димитър Гюдженов – с похватите на традиционната академична живопис. Която фактически също е европейска, доколкото след Освобождението държавата ни се изгражда по европейски модели и образци, включително и образователните програми по изобразително изкуство, а много от художниците учат и специализират в Европа. Показателен в това отношение е художникът Георги Машев – едно от откритията за широката публика в тази изложба. Учил е в академиите в София, Санкт Петербург, Брюксел; пътува в Берлин, после пребивава в Париж... В изложбата той също е сред „разказвачите“, но отгласът от Брьогеловата атмосфера в „Янините девет братя“ откроява тази картина сред останалите в направлението.

Разбира се, по-интересна ми беше другата линия в изложбата. В която художниците се стремят да бъдат не просто европейци, а съвременни европейци – в което не само се опират на българските традиции и фолклор, а ги извеждат в по-широкия културен контекст на модерността. Забележително е, че именно българските модернисти откриват художествените качества на иконите, потенциала на това наследство като стилизация на образа, условност, символика, линеарност, експресивна цветност. И те чудесно съвпадат с търсенията на символизма, сецесиона и експресионизма. При това в уникални съчетания при всеки един от художниците. Произведенията на Иван Милев са изящно експресивни, тези на Николай Райнов – приказно декоративни, при Иван Пенков – с „по-твърда“ геометрична стилизация и т.н.

С няколко картини в изложбата бе представен и Владимир Димитров – Майстора. Достатъчни, за да се видят неговият модернизъм и новаторство в периода на 20-те. Когато цветовата експресия завихря в себе си образите и гради състояния, настроения в цялото картинно поле. Този изключителен артистизъм ще се уталожи в следващите десетилетия, ще бъде неглижиран и забравен. И за да бъде изтъкнат Майстора като „най-българският художник“ само със спокойните, четливи и разбираеми картини на селски типажи на фона на плодове. Интересно бе да се види как творят и други художници в периода – например Дечко Узунов, особено в перспективата на развитието му в следващите десетилетия и по времето на социализма...

Така или иначе, преди близо век художниците новатори активно са търсили европейското в родното и родното в европейското – при това със замах и самочувствие. Не е случайно, че проф. Ирина Генова открива общи черти между процесите в българското изкуство през 20-те и 90-те години. Заради осъзнатата и постоянно утвърждавана принадлежност към по-голяма култура и цивилизация, включително във и чрез изкуството.

Как и доколко се случва това днес – повод да мислим за принадлежността ни даде произведението „Някои българи“ на Недко Солаков. Шестима изтъкнати и международно признати български творци в различни области отговарят на привидно простия въпрос – защо живеят в България или понякога се връщат в България? Създадена по повод българското председателство на Съвета на Европейския съюз, тази работа от шест видеа с отговорите на Георги Господинов, Иво Димчев, Рут Колева, Тео Ушев, Явор Гърдев и Яра Бубнова бе представена в продължение на четири месеца в Брюксел. А после тези видеа се върнаха символично, но и съвсем реално в България – в изложба в галерия ИСИ-София (29 юни – 28 юли 2018), за да зададат този въпрос и на българската публика. Защото всъщност всеки си го е задавал поне веднъж, струва ми се. Какво ни задържа и ни връща в тази най-бедна и корумпирана страна в Европейския съюз? Невидима нишка, някаква „пъпна връв“ – на моменти дразнеща, но неизбежна сякаш. Езикът. Хората. Потенциалът им. Възможността да си тук, но да правиш значими и на световно ниво неща... Откривам себе си във всеки от тези отговори. А и вярвам на ето тези българи. Не защото са намерили отговора, а защото постоянно го намират и утвърждават с творбите си.

Изложбата „Някои българи“ символично бе открита в последния ден на българското европредседателство. Приблизително по същото време на мястото на бившия мавзолей се издигна „Бронзовата къща“ на Пламен Деянофф. Проектът е финансиран от Австрия, която поема европредседателството след България, и се осъществява със съдействието на Столичната община. Преминал през серия от публични представяния и бурни дискусии през 2017, този проект трябваше да се реализира до средата на месец май. Доколкото разбрах, технически причини са го забавили, но мълчанието по въпроса допълнително нажежи страстите и в медиите, и в обществото. И когато „Бронзовата къща“ най-сетне се появи, реакциите се поляризираха повече от обичайното за произведение на изкуството в публично пространство.

„Отдалеч е скулптура, отблизо – архитектура, отвътре – храм“, написах във Фейсбук първите си впечатления от тази работа. И съм доволна, че с нея започва програмата за временни произведения на съвременното изкуство на това място. А то без съмнение е невралгична точка в центъра на столицата. Десет години преди разрушаването на мавзолея на Георги Димитров през 1999 не се намери решение какво да се прави със сградата. После 18 години не се намери решение какво да се прави с празното място. Най-сетне „Бронзовата къща“ запълни тази оглушителна и символична празнота. Направи го деликатно, ажурно, внушително, но и ненатрапчиво с изчистената си форма. Ще остане там до края на годината, ще бъде повод за харесване и нехаресване, а после ще спорим за друго произведение на съвременното изкуство...

И впрочем по случайно съвпадение, но пак по време на българското европредседателство, излезе книгата на Весела Ножарова „Въведение в българското съвременно изкуство 1982–2015“. Яви се като още едно потвърждение за европейската културна принадлежност на толкова много българи, участвали и участващи в неговото създаване и популяризиране. И моята включително.