Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

„Мишел Уелбек се вглежда в последните хора, в причините, които доведоха човека дотам да пожелае сам своето собствено изчезване и по-късно да го осъществи.“ С режисьора Крис Шарков разговаря Мария Митева

„Тартюф“ по Молиер с елементи от Пазолини и Стария завет в плевенския театър „Иван Радоев“ и „Елементарните частици“ по романа на Мишел Уелбек в Народния театър „Иван Вазов“ са последните два спектакъла на режисьора Крис Шарков. И двата могат да се разглеждат като социална антиутопия, поставяща въпроса дали в дехуманизиращия се свят човекът запазва способността си да обича. Най-новата постановка на Крис Шарков „Елементарните частици“ е в програмата „Театър+“ – платформа за дългосрочна и съвместна творческа работа за обмяна на идеи и представяне на нови драматургични и сценични тенденции. Драматизацията също е на Крис Шарков, преводът – на Красимир Петров, сценографията и костюмите – на Никола Тороманов, музиката – на Емилиян Гацов-Елби, мултимедията – на Ралица Георгиева, драматург е Майя Праматарова. Участват Теодора Духовникова, Жаклин Даскалова, Димитър Николов, Мартин Димитров, Елена Иванова, Славена Зайкова и Дарина Радева.

Защо един скандален автор като Мишел Уелбек е възприеман от младите като пророк?

Това определение се появи след излизането на романа му „Подчинение“ и последвалия атентат срещу „Шарли Ебдо“ (в началото на 2015 г., б.р.). Романът, в който френски професор от Сорбоната доброволно приема исляма, и прословутата корица на вестника със самия Уелбек бяха сред нaй-коментираните теми след атентата. Помня интервюто, което Уелбек даде след това – беше буквално смазан от случилото се. В последните години обаче този автор започна да се възприема от аудиторията все по-малко като скандален и сатиричен, а все повече като човешки и екзистенциален. Отвъд клишето „пророк“ романите на Уелбек действително са безпощадни картини на това накъде се е запътило човечеството или по-точно европейската цивилизация през първите десетилетия на XXI в. Уелбек, както никой друг съвременен писател или драматург, усеща субтилните течения в човека и обществото и им дава точен изказ, нерядко обвит във фикцията на много близка във времето антиутопия. Не е ли това смисълът на изкуството – по интересен и вълнуващ начин да се опитаме да разберем света, в който живеем, извън „правилните“ трендове на изразяване.

Имате ли усещането, че бруталната откровеност на писателя в романа „Елементарните частици“ погубва неговия сантимент?

Напротив, не само, че не го погубва, а го засилва. В романите на Уелбек често имаме органична сплав от привидно несъвместими неща – интригуващ сюжет, рязко прекъсван от научни факти или лирични отклонения, след което продължава например в политически цинизъм, последван от дълбока и нежна човешка сцена, която в следващите редове преминава в откровена порнография. Това е само пример, но писател като Уелбек много трудно може да се вкара в калъпа на някой определен стил. Често съм казвал, че той много добре познава съвремието, но като писател, който не живее в това време. Мисля, че зад всичко друго Уелбек е много чувствен автор. Той е казвал в интервюта, че голямото му чисто литературно влияние е от апостол Павел. Действително както в „Елементарните частици“, така и в другите му романи има отделни пасажи, които оставят подобно усещане.

Безбожие и култ към науката – това ли са съвременните опасни и разрушителни идеи според Уелбек?

Конкретно в „Елементарните частици“ през образите на двамата братя Брюно и Мишел имаме два различни типа фиксации – култ към тялото и култ към науката. И в двата свята липсва Бог. Уелбек често се занимава с края на християнството като фикция. В „Елементарните частици“ това се случва вследствие на научните разработки на Мишел Джерзински – поява на клонирани хора и нова метафизическа мутация, преодоляла индивидуалността, страданието и смъртта. Романът е писан в края на 90-те години на ХХ век, а в него смяната на парадигмата се случва 30 години по-късно – през 2029 г., това е само пет години по-късно от настоящата година, през която спектакълът имаше премиера. От времето на написването на „Частиците“ до днес различни теоретици на трансхуманизма и футуризма стигнаха доста по-далеч от прогнозите в романа. Култ към рационалното, биологичното и технологичното можем да наблюдаваме в различни форми навсякъде, дори и в страни като нашата, които не са имали Просвещение. Темата за изкуствения интелект въобще също може да се приеме за тема на спектакъла. Но Уелбек стига по-далеч, като изследва причините, които водят до „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли – книга, в която имаме ново летоброене, след като е нулирано Христовото. Фокусът на Уелбек не е толкова върху теориите на футуризма и тяхното конспиративно случване. През тази тревожна фикция той се вглежда по-скоро в последните хора, в причините, които доведоха човека дотам да пожелае сам своето собствено изчезване. В романа виждаме целия глобален социален контекст за липсата на Бог, но най-вече изследваме процесите, по време на които отделният човек престава да вярва и се самосаботира.

Как те се проявяват във вашия спектакъл „Елементарните частици“?

По всички тези начини, които присъстват и в романа, надявам се. Но в последна сметка целият този концептуален пласт е само повод да се вгледаме детайлно в човешките съдби – тези на Брюно, Кристиан, Мишел и Анабел. Това е важно за спектакъла. Съответно и работата ми с актьорите е важна за извеждането на тези теми. Радвам се, че работих с всеки един от този актьорски състав, който успя по прекрасен начин да трансформира цялата тази материя в перформативна. А това не е никак лека задача.

Антиутопията „Прекрасният нов свят“ на Хъксли напът ли е да стане действителност?

Не знам дали някоя антиутопия може докрай да стане действителна, но е факт, че романът на Хъксли се цитира в последните години дори като по-точна опасност за обществото от „1984“ на Оруел. Смята се, че това е терминалната фаза на либерализма.

Как се съотнасят двата романа – на Хъксли и Уелбек, в спектакъла?

Много често в романите на Уелбек има явни или тайни връзки към други класически произведения. В „Елементарните частици“ това е „Прекрасният нов свят“, както в „Подчинение“ е „Наопаки“ на Юисманс. Тази връзка има много важно място в сценичното решение на нашия спектакъл. Историята се води от хор, приличащ на такъв от антична трагедия, който е съставен от жени алфи – персонажи от „Прекрасният нов свят“. Хората от бъдещето разказват историята на хората от миналото, като мимикрират във второстепенните персонажи.

Сценографията на Никола Тороманов контрастира с тежкия текст на пиесата и е своеобразно футуристична. Доколко това е търсено?

С художника Никола Тороманов споделяме общ вкус към Мишел Уелбек. Още когато започнахме работа, решихме да стъпим именно върху връзката с „Прекрасният нов свят“, като създадем лабораторно футуристично пространство, през което да разкажем всяка една от многото локации в романа. Ключова е първата сцена – появата на хора на алфите, които започват да разказват историята на изчезналите човеци. Именно затова сценографията е пространство на алфите и на прекрасния нов свят, в което историята на двете човешки двойки е контекстуализирана. Образът на кръглите цветни точки, освен че придава попарт аура на спектакъла, е и образ на елементарните частици. За разлика от предишните ни две представления с Никола Тороманов на камерната сцена на Народния театър („Дивата патица“ и „Частици жена“), тук избрахме класическа констелация между зрители и актьори. Камерната сцена е специфична и работи за решение, което със своята геометрия прилича на декор от филм на Кубрик.

Уелбек се е изявявал и като художник.

Да, през 2016 г. бях на неговата изложба в „Пале де Токио“ в Париж. В отделни зали имаше негови фотографии и инсталации; стая, посветена на кучето му корги; картина и стихотворение, посветени на българското вино, и др.

Сакралното е изместено от безбожието и във вашия театрален колаж „Тартюф“ по Молиер с елементи от Пазолини и Стария завет. Кое обуслови появата на тази нова интерпретация?

Тази моя постановка по „Тартюф“ е експеримент по класиката на Молиер, положена в контекста на филма „Теорема“ на Пазолини и притчата за Йона. Отдавна модерната режисура се е отказала да се занимава само с измамника Тартюф и да прави от тази пиеса комедия на характерите. Тук фокусът е върху нуждата от вяра при семейството на Оргон и илюзорното ѝ проявление върху един определен човек – тайнствен гост. Отдавна съм намерил връзката между драматургичната констелация на „Тартюф“ и „Теорема“. В пиесата на Молиер латентно са заложени повече пластове от тези на осмиването на фалшивите проповедници.

Крис Шарков е роден през 1984 г. През 2009 г. завършва театрална режисура в НАТФИЗ, в класа на проф. Красимир Спасов. Сред постановките му, които се отличават с дълбок психологизъм и оригинална режисьорска интерпретация, са: „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен (2018), Народен театър „Иван Вазов“; „Сцени от един семеен живот“ от Ингмар Бергман (2019) в Малък градски театър „Зад канала“. В театър „Азарян“ се представя със „Серотонин“ по романа на Мишел Уелбек през 2020 г., а през следващата година – с „Демони“ от Ларш Нурен и „Галерия Стриндберг“ по Аугуст Стриндберг. През 2022 г. поставя „В полите на Витоша“ от Пейо Яворов в Драматичния театър в Ловеч; „Частици жена“ от Ката Вебер в Програма „Театър+“ на НТ „Иван Вазов“, „Лулу“ от Франк Ведекинд в Театър „София“.