Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

В „Светът от вчера“ Стефан Цвайг описва космополитна Европа преди 1914 г. Когато той пише спомените си, тя вече не съществува, пометена от фашизма. Ала след 1945 г. Европа получава втори шанс. Друг австрийски писател, Роберт Менасе, се обръща към днешните дилеми пред континента. Фрагмент от изданието на „Зуркамп“ (2024)

Европейският никой. В началото на XVIII в. по немските земи се появява брошура със заглавието „Европейският Никой“ (днес тя се съхранява в Баварската държавна библиотека в Мюнхен)… Кой е този Никой? Авторът? Той иска да остане анонимен, най-вече защото съобщава критично и остро за „всякакви поверителни разговори за нови и стари държавни дела/дворцови интриги/събития в мир и война“. В действителност Никой е и читателят, към когото е адресирана брошурата, и както отбелязва подзаглавието: „Европейският Никой се старае никого да не обиди, но всекиму да е полезен“…  

Чета „Част 16“, годината е 1719 – година на войни, нали сме в Европа. Руснаците нападат шведите, австрийците завладяват Сицилия, французите нахлуват в Испания… По същото време международен успех печели романът „Робинзон Крузо“ от Даниел Дефо, великата история за издигането на един Никой до модерен индивид, който със собствени сили, без господар над себе си, изгражда цивилизация, развивайки свободно способностите си със средства, които намира и се научава да използва. Този роман е литературната революция на епохата: проява на гражданска, предприемаческа индивидуалност и преодоляване на примирението пред съдбата, като модел е проигран на самотен остров.

По същото време „Европейският Никой“ се кълне в една европейска култура, в която идеята за свободния индивид се корени в социалното: в разгара на дрънкането на оръжия тази брошура развива идеи за социална система, която въдворява мир и провъзгласява свобода за всеки „да си избере начин на живот“, влагайки обаче своите таланти в общността на гражданите, за да не е самотен философ в дома си или собственик на пуст остров. Авторът разсъждава с благосклонна ирония за това, че развитието на германската индивидуалност включва облекло във френски стил и наслада от френското вино.

Тази находка ме очарова. Идеите за мирна, социална Европа, свързана в културно многообразие, са вкоренени дълбоко в историята като конкретни утопии, които радикално придвижват напред нови за времето си тенденции или се противопоставят като критика на политическите реалности. От критика на културните различия, през критика на държавната разпокъсаност и феодалния произвол до критика на национализма, неговата агресия и ограниченост. Никой ли не разпознава тази история?

След Втората световна война европейската интеграция набира скорост. От Европейската общност за въглища и стомана, през Европейската икономическа общност до създаването на политически съюз – тя стигна по-далече, отколкото си представяха нашите баби и дядовци. Ала следващите стъпки на европейското обединение са блокирани. Защо? Никой не ще каже, че липсват реалполитици. Значи липсват мечтатели?

Черната дупка. Черна дупка ли е Европейският съюз? Област, в която материята се е свила в себе си, огромно количество маса на невероятно малко пространство, наречено „Брюксел“. Двадесет и седем държави, почти 450 милиона души на площ от 4 млн. кв. км: концентрирани до „Брюксел“.

Изглежда ЕС съществува само като този шифър: „Брюксел“, който иска да погълне суверенитета на националните държави, „националните интереси“ и преди всичко демокрацията, която можем да си представим само като национална.

Така изглежда преобладаващият днес политически дискурс за Европа. И за литературните и интелектуални дебати в немското езиково пространство идеята за ЕС съществува в една черна дупка на съзнанието, просто само като „Брюксел“.

Има книги от съвременни европейски автори за глобализацията и (пост)колониализма, ала няма почти нищо за Европа, за ЕС, за големия процес на трансформация, през който преминава нашият собствен континент, за основата и рамковите условия на нашия живот, на нашите действия, мисли, надежди и провали. Дори голям интелектуалец, на когото се възхищавах, като Ханс Магнус Енценсбергер, когато напусна своето светло време на 60-те и 70-те години и пристигна в XXI в., асоциираше ЕС само с „Брюксел“, наричаше го „нежно чудовище“ – демонстрация на критичния му дух, който сякаш нямаше особено желание да разбере какво критикува. Така той ощастливи мнозина, които се нуждаеха точно от това: да утвърдят себе си като критични умове, ентусиазирани, че нито един от предразсъдъците им не е поставен под въпрос.

Победители в глобализацията, която не разбират; облагодетелствани от ЕС, които нямат никаква представа от него; и жертви на националистически заблуди, които могат да си обяснят своето тежко положение само с това, че националистите, за които досега са гласували, все още не са достатъчно националистически; популисти, които дори не са популярни: всички те, леви и десни, са обединени от самосъзнанието, съответно самопредставянето си като критични граждани. (Ето какво става, когато „да бъдеш критичен“ се превръща в обществен фетиш – тогава всички са критични, ала без обща основа.)

Понякога, в неделя, „Брюксел“ се явява като трансцендентна сила, към която се отправят молби, ала през седмицата, в политическото всекидневие, е заплаха, срещу която държавните и правителствени ръководители гордо се изпъчват с уверението: Няма да позволим да бъдем погълнати!

Това, разбира се, са политически безсмислици. Ала са ефективни. Защото в действителност шифърът „Брюксел“ разделя Европа. От една страна, съществува Европа на общите институции, която по мнението на все повече граждани се намесва недопустимо и заплашително в живота на хората в страните членки, изсмуква национален суверенитет и иска да централизира политиката на континента, а от друга страна, има ги и националните държави, които все още се възприемат като естествени и направо справедливи, Европа на „отечествата“, чиито правителства искат да се съпротивляват на „Брюксел“, да си връщат суверенни права и ако не да унищожат ЕС напълно, то поне да го разградят от политически съюз до икономическа общност. 

Аз съм, както обещах, Никой, нямам намерение никого да обиждам, ала ще се опитам да обясня защо това е твърде глупаво, с пълното съзнание, че глупавите смятат не себе си, а мен за глупав.

Утопия и история в едно. Преди около седемдесет години европейските нации съзнателно и систематично встъпиха в общ постнационален процес. И то не защото няколко политици случайно са седнали на една маса с търговец на шнапс и просто са били в добро настроение. През живота си това поколение беше предизвикало няколко опустошителни националистически войни. Израснало в отровната атмосфера след Френско-пруската война, преживяло войните на Балканите, Първата световна война, нахлуването на Полша в украинската столица Киев, след това полско-съветската и Втората световна война. И всичко това само за един човешки живот.

Наистина след Първата световна война възникват силни движения за мир, ала от всички красиви лозунги „Долу оръжията!“, от манифестите за забрана на войната като политическо средство и мирните демонстрации няма полза, защото самият агресор не е поставен под въпрос, а именно нацията като идея и като политически факт. Мирните договори между нациите, както се оказа, не струваха и хартията, върху която бяха написани. (Така е и до днес! Да вземем например Договора за дружба, сътрудничество и партньорство между Русия и Украйна.) Тези договори бяха само срочни сделки, за да се спечели време за превъоръжаване. Измама и самозаблуда, сапунени мехури, които трябваше да се спукат, когато т.нар. „национални интереси“ ставаха отново неоспорими: битката за територия, полезни изкопаеми, пазари, сфери на влияние и – много важно – за утвърждаване на националната гордост и националното превъзходство.

Поколението, основало проекта за европейско обединение, довел до днешния ЕС, извлече последователна поука от този опит, то разпозна агресора и създаде план за преодоляване на национализма.

Национализмът е предизвикал най-големите престъпления срещу човечеството и е опустошил Европа. Това никога повече не бива да се случва. Идеята, както е известно, е да се преплетат враждебни нации, да се поставят съответните им интереси под общ контрол и да се развият в общи интереси от обща администрация. Така историческият опит се е превърнал в утопия и тази утопия се е превърнала в истински исторически процес: постнационална Европа under construction. Без това политическо решение и постепенното му прилагане „Никога повече!“ щеше да е само празна фраза.

И тогава се случи нещо, което можем да приемем като доказателство на тезата за хитростта на историята. Идеята за изграждане на постнационална Европа беше проект за умиротворяване на нашия континент, гаранция, че случилото се няма да се повтори. Ала основателите на европейския проект не биха могли да знаят как ще се развие бъдещето в глобален план. Оказа се, че бъдещето се нарича глобализация. Тя се развиваше без план, анархистично и с голяма динамика, преодоляваше националните граници, разрушаваше националния суверенитет по отношение на условията на производство и възпроизводство на нашия живот… Глобализацията произвежда драматични кризи и зависимости, които вече не могат да бъдат управлявани с национална политика, ако все още се придържаме към мечтата за национален суверенитет. Това аз наричам хитрост на разума и то трябва да даде аргумент за смисъла от европейското обединение: развитието, започнало в Европа като следствие от исторически опит, днес се оказва единственото пригодно за бъдещето.

Превод от немски Людмила Димова