Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

Разговор с проф. Веселин Янчев

„В деня на атентата в самата катедрала са убити 134 души, сред тях – трима депутати, десет генерали, двадесет и шест офицери, кметът на София и други видни публични фигури. Впоследствие от раните си загиват и други лица, присъствали на опелото. Приема се, че броят на жертвите е около 150“

Адската машина, задействана в храма „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. е всъщност един адски механизъм, който цъка дълго време, преди взривът да изпрати България в бездната. Кои са причините, за да се стигне до един от най-кървавите терористични актове в историята на ХХ век?

Въпросът е съществен, тъй като не можем да разглеждаме този акт сам по себе си и независимо от ситуацията в България, в Европа, в Москва и в средите на Коминтерна. Всичко това има своето пряко отражение върху случилото се в страната. Ако търсим корените на това събитие, трябва да се върнем по-назад, например през 1919 г., когато БКП става член на Комунистическия интернационал, задължавайки се да изпълнява неговата програма и да участва във всеобщата революция за завземането на властта по силов път. Оттук тръгва и промяната в курса и поведението на българските комунисти. В по-пряк и близък към събитията план трябва отново да се върнем към септемврийските събития от 1923 г., когато БКП показва, че не е в състояние да изпълни задачата на Коминтерна и да завземе властта. Веднага след септемврийските събития се разглеждат различни варианти, като едната възможност е БКП да се върне към парламентарния начин на политическо поведение. Представителите на комунистите в Народното събрание, които отстояват тази позиция, са изключени незабавно от партията. Другият вариант е БКП да се революционизира много бързо. Така наречената левица в Комунистическата партия счита, че трябва да се отстранят неудачниците Васил Коларов и Георги Димитров, които са провалили революцията, и да се издигне ново, по-радикално и действено ръководство, което бързо да извърши следващ преврат. Става дума за т.нар. лъчисти, тоест хората около сп. „Лъч“, които се опитват да поддържат пряк контакт с Коминтерна, за да бъдат припознати като истинските революционни водачи на БКП, защото съмненията са, че Коларов и Димитров не са възприели курса за революционно въстание в България след 9 юни 1923 г. Всичко това е пряко свързано с позицията на двамата ръководители на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов, изпаднали в сериозна криза, след като успешно напускат страната. Тяхното основно притеснение е каква ще бъде реакцията на Москва и на Коминтерна, дали ще могат да оправдаят безспорното поражение, или ще им бъде потърсена отговорност. Те решават, че най-добрата позиция за тях е да обявят, че макар този опит да е бил неуспешен, скоро ще последва реванш, че този реванш ще бъде много бърз и веднага ще започне подготовката за ново въоръжено въстание. Факт е, че Коминтернът не порицава действията на Коларов и Димитров. И не само това, дават им се много сериозни позиции в общата структура на Комунистическия интернационал. Образно казано, лидерът на Коминтерна Григорий Зиновиев ги потупва по рамото, декларира им доверие и заявява, че борбата трябва да продължи. Според него в България трябва да се създаде четническо движение, а БКП да продължи борбата, консолидирайки около себе си всички разгромени във въстанието участници, заплашени от арест и затвор.

Ето защо в основата на тези събития е именно препотвърждаването на курса за въоръжено въстание след септември 1923 г. То съвпада, от една страна, с опита за реабилитация на главните организатори и водачи на въстанието, а от друга – с факта, че в Коминтерна е все още актуален курсът на нова революционна вълна, която трябва избухне в Европа и на Балканите – един от центровете, където това би могло да се случи. А България като страна с тежки проблеми след края на войната и със силна комунистическа партия може да бъде фитилът, който да даде тласък на всички тези събития. В тази връзка през февруари 1924 г. Комунистическият интернационал излиза с резолюция по българския въпрос, в която директно се поставя въпросът за техническата подготовка за бъдещото въстание. За разлика от събитията през септември 1923 г., за чието финансиране не са открити сведения, тук вече ясно се посочва, че Коминтернът ще финансира изцяло бъдещата революция. Средствата, които се обещани и които потичат към България от октомври 1923 до октомври 1924 г., тоест в рамките на една година, са около 6 млн. лв., тоест приблизително 60 000 долара. За да си представим колко голяма е тази сума, трябва да кажем, че това са всички разходи на един средноголям окръг в България (например Варненски) за цяла година. С оглед на тогавашната издръжка на живот за тази сума са могли да бъдат наети около 660 наемни работници, на които БКП да плаща в продължение на шест месеца. Такъв е разчетът – до шест месеца революцията трябва да се случи, този път успешно.

Каква е ролята на „външния фактор“ в събитията? Може ли да се каже, че след смъртта на Димитър Благоев (7 май 1924 г.) Коминтернът на практика „купува“ БКП, след като тя е официално разпусната по Закона за защита на държавата (ЗЗД)?

Всъщност курсът се сменя доста преди смъртта на Благоев, който не играе почти никаква роля през последните години, тъй като е много болен. И тук има опит за злоупотреба с името му в двете посоки – едните твърдят, че той е „против“, а другите – че е „за“. Но макар курсът и средствата да са определени, въпросът за начина на постигане на целта през цялото време си остава дискусионен. Оформят се следните две виждания – в Комунистическия интернационал и в т.нар. Задгранично бюро или представителство на БКП във Виена – водещото становище е, че в България трябва да се създаде силна нелегална комунистическа организация, покриваща териториално страната със свои представителства във всяка област, във всеки окръг и всяко населено място. По своя характер тази организация трябва да има изцяло военноорганизационни цели – тя трябва да намери оръжие, трябва да подготви населението и членовете на БКП, както се уточнява в документите, за бъдещата гражданска война и разбира се, да бъде в състояние при определени условия и натрупани възможности да проведе акциите по вземането на властта. Според другото становище не трябва да се забравя и за четническите партизански действия, както настоява Григорий Зиновиев, тоест за партизанската война. Съгласно тази визия трябва да се организират чети, които да тръгнат по планините на България с двояка цел. На първо място те трябва да компрометират и да дестабилизират властта. Наличието на четническо движение, сиреч на бандитизъм, означава, че властта е неспособна да се справи, а това създава несигурност и недоволство сред населението. Тъкмо тази несигурност изисква намирането на решение, а какво трябва да бъде това решение, за комунистите е ясно. Оттам и появата през пролетта на 1924 г. на първите чисто комунистически чети, както и насърчаването на отделни лица, които са отдавна в горите. Може да се каже, че ръководството на БКП залага и на двата варианта – изграждането на нелегална военна организация върви паралелно с подкрепата и опита тези чети да бъдат поставени под общ контрол, да им се внуши обща идейна цел и програма, в името на която да действат. На тази база през целия период прехвърчат искри – кое всъщност да е приоритетно. Убеждението на Коминтерна, на Георги Димитров и Васил Коларов и на част от ръководството в София е, че трябва да се заложи на нелегалната организация. А когато една организация залага на нелегалните методи и на насилието, не можем да очакваме от нея да свиква митинги и събрания, тоест легитимни прояви.

Тук трябва да добавим, че след поражението през септември 1923 г. БКП не е в състояние да води масова борба. Съгласно най-завишени данни към този момент партията има между 2500 и 4000 членове, от които активни, тоест ангажирани с каузата, са 600–800 души. Поради това идеята за масова борба отпада автоматично. Освен това от редовете на БКП са изгонени легитимистите, така че единственият вариант е силова дейност на базата на тайни структури.

Кой носи отговорност за атентата – Военната организация на БКП, тоест Коста Янков и Иван Минков, или тричленката, която взема решенията?

Тук има и един фактор, който възниква post factum – потребността партията да се дистанцира от случилото се след атентата. А щом БКП и най-вече московското ѝ ръководство трябва да се разграничат от случилото се, най-лесно е да се прехвърли отговорността върху вътрешното ръководство и преди всичко върху Военната организация и нейния лидер Коста Янков. Този номер обаче е твърде плитък, тъй като самият Коста Янков е член на ЦК. Той е избран в Централния комитет тъкмо с тази цел – предстои изграждането на нелегална организация, няма как нейният лидер да е вън от ЦК. С други думи, Коста Янков е в най-висшето ръководство на БКП.

И един биографичен щрих: той е женен за Стела Благоева, тоест зет е на Димитър Благоев.

Да, така че няма разминаване относно курса, който се следва. Всички тези пари и цялото въоръжение са за военната организация, защото на нея, а не на политическата организация се разчита да направи пробив в управлението на страната и да вземе властта. Няма разминаване и противопоставяне между вътрешното и външното ръководство на ЦК относно преследваната цел. Ако има някакви разминавания, те са относно сроковете и конкретните изпълнения. Но какво се случва? Постепенно се наслоява нетърпение. Георги Димитров и Васил Коларов обещават, че ще направят промяната през пролетта на 1924 г., но се оказват неподготвени. През юли 1924 г. те поставят директно пред Политбюро на Руската комунистическа партия (болшевики) въпроса за събитията в България и тяхното ускоряване. Получават подкрепа, но същевременно се заявява, че въстанието не може да се случи през лятото, а наесен. За целта се увеличават парите, които се отпускат за подготовка и закупуване на оръжие. Но като цяло в Москва и в средите на Коминтерна има усещане, че в България няма достатъчно условия за бъдещо успешно въоръжено въстание.

През август същата година се появява инструкция до ЦК на БКП и до нейната Военна организация, в която се завява, че партията трябва да пристъпи към създаване на терористични групи. Така се формира специална наказателна група в лицето на Станке Димитров, член на ЦК на БКП, Вълко Червенков и Иван Минков, който е заместник на Коста Янков. Това е централната ЧК или тричленка, но такива тричленки се създават и по места, на практика това са терористични групи. Според инструкциите на Коминтерна тези групи трябва да поемат отговорността за „прочистване“ както на политически противници на комунистическото движение, така и на лица вътре в партията, които предават, пречат на изпълнението на нейната цел. Обективно документът изисква и разрешава терористичната дейност, но с идеята, че към истинския терор срещу класовите противници ще се пристъпи, когато започне въстанието. Задачата на терористичните групи е да подготвят почвата и условията, да набележат бъдещите жертви, да установят техните адреси. Що се отнася до вътрешните разчиствания от предатели, там няма възбрана, нито ограничения.

С други думи, легитимация на терористичната дейност има още през лятото на 1924 г. През есента и в края на 1924 г. започва да се обмисля някакъв удар, който би дал шанс цялата тази организация да бъде приведена в действие. Отначало се смята, че трябва да се ликвидира полицейският елит или поне ръководството на Обществената безопасност, тъй като с времето примката около Военната организация и около ЦК на БКП се затяга още повече. Трудно е да се вникне в логиката на тези хора, защото унищожаването на шефа на Обществена безопасност Владимир Начев и на още двама-трима души не означава, че няма да се намерят нови хора, които да ги заместят, което означава засилване на репресиите.

Кога се ражда идеята за мащабен атентат, тоест за събирането на много хора на едно място?

Тази идея се ражда през декември 1924 г. Първоначално се действа индивидуално, започвайки с убийството на софийския окръжен прокурор Йоаким Димчев. След това, през февруари 1925 г., е убит проф. Никола Милев. Както казва Станке Димитров на Московското съвещание на БКП, отначало те се опитват да убият няколко души, които нямат чак такава тежест в политическия живот, за да видят как ще реагира властта.

А как се стига до убийството на ген. Константин Георгиев на 4 април 1925 г.? Наистина ли той е убит само за да има „примамка“, която да събере на едно място тогавашният политически елит на страната?

Обсъждат се няколко варианта за действия, които да взривят системата в буквален и в преносен смисъл. Първоначално идеята е да бъде взривен „Юнион клуб“, защото там се събират политици, дипломати и най-вече военни. След това се обсъжда взривяването на храм „Александър Невски“, тъй като предстои неговото освещаване. Има и идеи за внасяне на взрив в Народното събрание. Но става така, че в края на 1924 г. клисарят на черквата „Света Неделя“ Задгорски се свързва с Петър Абаджиев, който е ръководител на софийската терористична група, и му предлага таванското помещение на храма да се използва за складиране на взрив. Впоследствие тази идея прераства в план за убийство на някой от висшите полицейски началници. По-късно, през февруари-март, фокусът се сменя и се взема решение да бъде убита политическа фигура. Това става след разкриването на нелегалната квартира на ул. „Русалка“, по онова време Обществената безопасност и полицията вече сключват обръча около ръководството на нелегалната военна организация. Тогава се взема решение да бъде убит ген. Константин Георгиев, който не е маловажна фигура – той е депутат и висш военен, председател на софийската организация на управляващия „Демократически сговор“ и зам.-председател на Съюза на запасните офицери на България. Целта е на неговото опело да се събере управленският елит на страната и да бъде унищожен.

А предвиждат ли да ликвидират царя? Има ли връзка между покушението срещу цар Борис III в Арабаконак и взрива в „Св. Неделя“, или става дума за съвпадение?

Има въпроси, на които нямам отговор или на които въобще не може да се отговори. Тези събития са облечени в толкова много митология. Според документите нападението върху царя в Арабаконак няма нищо общо със случилото се в София. Става дума за група от въоръжена анархисти, които обикалят в района, виждат автомобил, при това луксозен и голям, а по това време автомобили не се срещат всеки ден, и започват да стрелят. Оказва се, че това е автомобилът на царя, който е на лов заедно със своя адютант Неделчо Стаматов, с проф. Делчо Илчев и с главния ловджия Петър Котев.

Има ли връзка между Комунистическата партия и тази група?

Не, пряка връзка няма. Но независимо от обстоятелствата и мотивите това е голям шок за обществото. Става дума за посегателство срещу държавния глава, което означава политическа криза и хаос в държавата. Покушението срещу царя съвпада с убийството на генерал Георгиев – случилото се в Арабаконак е през деня или около обед, а убийството в София е към 20 часа вечерта. Проучвайки събитията от дистанцията на времето, ние разполагаме с много повече информация. Но какво са си помислили хората от онова време? Естествено, че убийствата са свързани, защото следват едно след друго. В резултат на което се създава паника и едва ли не истерия, което нагнетява обществената обстановка.

Но не е обявено извънредно положение?

Не, може би все още не е имало достатъчно основания да се обяви военно положение. Възможно е самият Борис III да е бил против. Така или иначе, това е една от причините за последвалия два дни по-късно терористичен акт. Обявяването на военно положение би стреснало неговите организатори и би ги поставило в различна ситуация. Но не се подхожда по този начин. Военно положение е обявено едва на 17 април, в деня след атентата.

Как е извършен самият атентат? Фитилът не е запален от Петър Абаджиев, нито от клисаря Петър Задгорски, а от някой си Васко (Никола Петров). Колко са жертвите?

В деня на атентата в самата катедрала са убити 134-ма души, сред тях – трима депутати, десет генерали, двадесет и шест офицери, кметът на София и други видни публични фигури. Впоследствие от раните си загиват и други лица, присъствали на опелото. В спомените си Александър Цанков говори за 147 жертви. Приема се, че броят на жертвите е около 150.

На Московското съвещание на БКП през 1925 г. Димитър Златарев твърди, че жертвите са 240.

Московското съвещание е изключително интересно, само че тук става дума за разкази на хора, които са част от извършителите. Те търсят не просто ефект, но оправдание и обяснение на случилото се. Ранени и осакатени са 500 души, така че това е един от най-смъртоносните атентати в света. При това той е извършен на Велики четвъртък в Божия храм. Там присъстват жени и деца, прекрачва се една граница, която не е прекрачвана до този момент.

А какъв е отзвукът в чужбина?

Отзвукът е невероятен. Няма издание, няма информационна агенция, която да не съобщава за атентата. Разбира се, информациите следват наратива на правителството – това е поредният опит на комунистите и Коминтерна да вземат властта. В писмо на Коминтерна дни след събитията се изразява остро недоволство от факта, че комунистическите партии в Европа не са реагирали адекватно и не са защитили своите съмишленици в България, противопоставяйки на правителствения наратив разказа за тежкия терор в страната. Това е показателно за шока, който преживяват комунистите. Впоследствие те се мобилизират, изпращат тук Анри Барбюс и пр. По-интересен и по-дискусионен за мен е въпросът за истинската цел на този атентат. Защото е нелогично да си мислиш, че убийствата ще спомогнат за коренната промяна на управлението.

И какво става с идеята за въоръжено въстание?

Не мисля, че атентатът е сигнал за въоръжено въстание, липсва такава подготовка. Атентатът е изолиран акт тук, в София. Друго възможно обяснение е свързано със слуховете, които се носят по онова време, че се готви промяна в управлението, че цар Борис III има намерение да поиска оставката на Александър Цанков, за да се състави по-умерено правителство, включващо дори земеделци. С други думи, атентатът е трябвало едва ли не да улесни това намерение – премахвайки физически онези, които са начело на властта, той би наложил назначаването на нови хора, различни от управляващите в момента дейци на „Демократически сговор“.

Съществувала ли е такава готовност?

Ето това е проблемът. В политическото и в общественото пространство се носят слухове за какво ли не, въпросът е дали е имало реална готовност и конкретни стъпки за това. Твърди се за проведена среща на ген. Никола Жеков с представители на земеделците и на комунистите. Самият Коста Янков докладва, че се е срещал с Жеков, като всеки е говорил за някаква промяна, без да си разкриват картите. През 2004 г. Владислав Тодоров разгърна подобна теза във в. „Култура“. Според него това е най-абсурдният начин да се промени ситуацията в България – унищожаваш управляващия политически елит и остава празна поляна, върху която започваш да градиш отначало. Не съм сигурен в това. Първо, защото документите не го доказват, и второ, най-логично е след такъв атентат да бъдат подкрепени онези, които са на власт в момента, тяхна е отговорността за справяне с ситуацията. И точно така става – всички ги подкрепят, справят се със ситуацията и едва след това идва промяната. Тоест промяната не би могла да настъпи веднага след събитията, тъй като властта е трябвало да поеме отговорност за държавата. В подобни критични ситуации двойно по-критично е да се сменя текущото управление.

Каква е реакцията на атентата – пропорционална ли е по сила или далеч надхвърляща червения терор?

Много е писано за това. Обикновено се изтъква, че има несъразмерна и непропорционална употреба на сила. Избити са интелектуалци, които нямат пряко отношение към атентата, не са част от военната организация, нито са комунисти. Тук трябва да се кажат няколко неща. Първо, категорично има злоупотреба със сила, а насилието достига недопустими граници. От друга страна обаче, няма как подобен терористичен акт да не предизвика непропорционална реакция. Тук става дума за пряка атака срещу държавата и държавността. Не може да се очаква спокоен и балансиран отговор.

Същевременно това е поредният опит на комунистите да дестабилизират държавата и да вземат властта насилствено – след транспортната стачка през 1919–1920 г. и въстанието през септември 1923 г. Има едно изявление на ген. Иван Вълков, че чашата на търпението е преляла.

Но оттук насетне целенасочено в общественото мнение и в историческата памет започва да се насажда твърдението за белия терор в България. По онова време се твърди, че убитите след 1925 г. са 30 000. Според книгата албум „Звезди във вековете“ (издателство на БКП, 1972 г.) за трите години – 1924, 1925 и 1926 г. – са убити 859 души: 93-ма са убити през 1924 г., а 745 през 1925–1926 г. При това тук не става ясно кои са убити със съд и присъда и кои при преследване на нелегалните чети. Но така или иначе това събитие оставя кървави бразди в обществото.

Тези бразди определят ли бъдещето? Как атентатът в „Св. Неделя“ белязва с кървавата си диря българския ХХ век, тази обявена или необявена гражданска война, която дълго не стихва?

Тази война действително продължава дълго и на практика бива периодично рециклирана и възобновявана. Без да оневинявам някого, ще кажа отново, че когато тръгнеш към насилствено постигане на политическите си цели, можеш да очакваш единствено силен отпор. И в днешния свят е така, знаете какво е отношението към тероризма и терористичните актове. През 1926 или 1927 г. Тодор Павлов казва следното: всичко това се случи, защото ние тръгнахме по неправилен, по нелегален и насилнически път за вземане на властта, и ако се върнем към нормалната политическа дейност, тези неща ще престанат.

Самият той не гласува ли „за“ атентата?

Това също е част от създадената митология – кой какво е решил, кой е бил „за“, кой е бил „против“... Не съм убеден, че въобще е имало съвещание за атентата, на което се е гласувало. Членовете на Политбюро не се събират с месеци, комуникират помежду си чрез куриери. Нашата представа как някакви хора се събират в една стая и вземат колективно решение, отдавна не е била практика на комунистическото ръководство. Да, според някои е имало мнозинство „за“ атентата. Трябва да кажем, че Коларов и Димитров са знаели какво предстои, но не предприемат нищо, за да го спрат. Станке Димитров, член на Политбюро, е „за“ тези събития. Тодор Павлов е ту „за“, ту „против“. Иван Манев е ту „за“, ту „против“. Ако тръгнем по тази логика и формализираме въпроса, може да кажем, че не е имало решение, а Политбюро е било „против“.

На Московското съвещание, за което споменахме, има едно изказване на Тодор Луканов с гриф отгоре: Да не се публикува. Какво казва Тодор Луканов – ако сте против нормалното политическо действие и искате насилствено вземане на властта, тогава подкрепяте изцяло военната организация и се стремите към военно решение на проблема. Самият Коста Янков казва, че политическото ръководство го няма и Военната организация е оставена сама да вземе решение дали да действа, или не – тоест няма комуникация между тези хора, няма общи решения. С това започна и нашият разговор – за общата тенденция е общата посока, за начина, по който функционира партията. След септември 1923 г. БКП престава да бъде партия в политическия смисъл на думата, превръща се в нелегална платена организация, която служи на чужди интереси и си поставя небългарски цели.

Бихме могли да осмислим случилото се, като съпоставим двата преврата – през 1923 и през 1934 г. – и последствията от тях. Какво се случва през 1923 г.? Жертвите са между 60 и 80 души, като две трети от тях са дело на ВМРО. И двата преврата са почти безкръвни, и в двата случая става дума за военен преврат срещу законната власт – в единия случай срещу Стамболийски, в другия – срещу коалиционно управление, избрано след неоспорвани от никого избори. Политическите противници не са изпратени в затвора и не е ограничено правото на хората да гласуват. През 1923 г. няма отмяна на конституцията, няма цензура, няма забрана на политическите партии, няма намерение за промяна на стопанския и обществения ред в страната. През 1934 г. има забрана на политическите партии, забрана на организации и движения, има цензура, Търновската конституция е практически отменена, макар това да не е сторено официално. Има декларация за нов стопански и политически обществен ред.

Въпросът е защо през 1923 г. има такъв силов натиск да се свали правителството, а през 1934 г. нито Комунистическата партия, нито другите партии предприемат някакво антиправителствено действие? Според мен последиците от преврата през 1934 г. са значително по-тежки с оглед на цялостното развитие на страната, отколкото тези през 1923 г. Моят отговор е, че тук има други, скрити мотиви. По онова време Коминтернът вече няма за цел непосредственото вземане на властта в Европа и прерастването на съветската социалистическа революция в световна революция. Сталин е наложил вече твърдо тезата, че ще има социализъм в една страна и не се интересува къде има преврати и как те могат да бъдат използвани от комунистическите партии. Тук е ключът към разбирането на онова, което наистина предизвиква невероятно разделение и противопоставяне в българското общество и до ден днешен. И до днес продължаваме да пребиваваме в това прокрустово ложе.

След 1944 г. отношението към атентата в официалната историография е двойствено. Извинение за тези събития от страна на БКП май така и не последва?

Тук трябва да отбележим три неща. Първо, Коминтернът и Сталин категорично се дистанцират от случилото се, те държат да покажат, че Съветският съюз няма нищо общо със събитията в България. Второ, Георги Димитров и Васил Коларов също искат да се дистанцират. Те не желаят да бъдат обвързвани с поредния неуспех на партията, с неспособността да се предвидят събитията. Извънредно непочтено е това прехвърляне на цялата отговорност върху загиналите в атентата. Как така БКП няма отношение към атентата, след като Коста Янков е член на Изпълнителното бюро на ЦК на БКП? А такава е тезата на официалното ръководство. Знаете, че софийското ръководство на партията иска отстраняването на Георги Димитров като съпричастен към случилото се, защото е знаел какво се готви, но не е предприел никакви действия, за да го предотврати. След това се свиква Вторият виенски пленум, за да се каже, че той никога и по никакъв повод не е подкрепял идеята за атентата. И как се обяснява оттук насетне атентатът? С белия терор, с това, че комунистическите кадри са били принудени да предприемат някакви действия за самозащита. Твърди се, че атентатът е бил насочен срещу едно насилническо и нелегитимно правителство. Следователно това е борба за демократизация на обществото и промяна към по-добро управление на страната. Изтъкват се, разбира се, личната храброст и саможертвата в името на идеята. За мен тревожното е, че всички тези събития се използват отново като аргумент за противопоставяне и разделяне на обществото. Защото и днес не липсват твърдения, че всеки, който не споделя тази идея, пренаписва и изопачава историята.

Разговаря екипът на сп. „Култура“

Проф. Веселин Янчев (род. 1963 г.) е историк, преподавател по нова история в СУ „Св. Климент Охридски“. Изследовател на военната политика и армията до Втората световна война. Автор на книгите: „Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Българският опит 1878–1912“ (2006); „Българската армия в Първата световна война. I том 1915–1916“ (в съавторство със Ст. Станчев, Н. Стоименов, И. Криворов, Д. Зафиров, Т. Петров, 2005 г.), както и на изследването „Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Септември 1923 година. Провалът на едно поръчано въстание“ (2023).