Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

Със сценариста и режисьор Димитър Стоянович разговаря Деян Статулов

Това, че баща ви, Иван Стоянович, беше кинокритик по какъв начин повлия да влезете в света на киното?

Истината е, че аз съм израснал с киното. Баща ми беше един много увлекателен кинокритик. Много прекрасен кинотеоретик. Беше уважаван в цял свят. Единственият български критик и журналист, писал за сп. Variety. И не само. Заедно с Тодор Андрейков, Владимир Игнатовски, понякога и Александър Грозев имаха много хубав консилиум. Една група интелектуално мислещи за киното хора, които заедно с Рангел Вълчанов и още много други приятели и кинотворци съчетаваха веселите купони с изключително сериозни разговори и анализи на процесите в българското и световното кино. С всичките му възможни съпоставки. И разбира се, с много чувство за хумор. Изключително коректни, изключително точни – кинокритическа мисъл, каквато вече я няма.

Да не забравяме, че тези разговори се водят в едно затворено социалистическо време, когато свободата на словото и мисълта са били заглушавани…

Да, това са тежки соцвремена. Той беше уволняван пет-шест пъти като главен редактор на сп. „Български филми“. Именно заради изявяване на категорични позиции за преекспонираното социалистическо кино, партизанските глупости, нагаждаческите филми, които излизаха. Той воюваше за смисъла да има добро българско кино. Това беше неговата голяма страст и голяма болка. Той много страдаше за българското кино, че все нещо му липсва, за да се изправи наистина като световен колос. Но и много добре обясняваше защо е така и процесите, свързани с манталитета, с начина на работа. Аз израснах в тази среда. Докато майка ми (актрисата Ани Бакалова, б.а.) играеше вечер в театъра, аз много често прекарвах това време в софийската кина, където баща ми правеше лектории, разговори, диспути. Гледал съм огромно количество филми, на които той лично ме е водил. От малък съм израснал с класиците на киното. За всеки от тях ми е разказвал с огромна любов. Така че може да се каже, че съм възпитан и израснал с киното, но никога не ми е хрумвало, че може да се занимавам с тази работа. Аз учих история в Софийския университет, византинист съм. Съвсем случайно влязох в кинотемата и в писането за кино, да не говорим за късната режисура, която се случи сега.

Успяхте да съчетаете историята с киното още покрай телевизионната поредица „Пътеводител на исторически стопаджия“.

Докато пишех курсовата си работа при проф. Аксиния Джурова върху византийското изкуство, Владимир Люцканов ми се обади и ми каза, че в програмата на БНТ има една позиция за историческо предаване. Искаше да е по-нестандартно, студентско, шантаво и ме попита дали познавам подходящ режисьор. Аз никога не бях писал, но се съгласих, защото всички сме повече или по-малко авантюристи. Единственият прохождащ режисьор, когото познавах, беше Лъчезар Аврамов, който вече снимаше студентски предавания и беше един малолетен гений, на 18 години снимаше интересно и с чувство за хумор. Предложих му да работим заедно и той се съгласи да пробваме. Оттогава тръгна нашата съвместна работа. Намерихме се с него в любовта си към киното и режисьорите. Ние всъщност се учехме взаимно на всичко. При нас процесът винаги е бил толкова красив, толкова дълбок, с толкова много мислене, с толкова много смях и забавление, с толкова много безкомпромисност. И един към друг ние сме си най-суровите критици. Така всъщност се научихме да правим всичко заедно. Лъчо ме научи на абсолютно всичко. Аз го научих да пише в по-късните години. Той стана много талантлив пишещ човек. Точно Аристотеловият принцип за приятелство – едно сърце в две тела. И така тръгна. „Пътеводител на исторически стопаджия“ беше революция в телевизията.

Бяхте и водещ на предаването…

Накрая го спряха със скандал, защото имаше пародия на много исторически събития и националистическите кръгове не го харесваха, а имаше огромен рейтинг. БНТ не може и да си помисли за такъв рейтинг, дори на новините. Имахме фенклубове в цялата страна. Водехме кореспонденции с подрастващи, с учителите им. Всичко беше един огромен експеримент. Викали са ни в Съюза на антифашистите и заедно със СЕМ давах обяснения за една поредица за партизанското движение, която беше решена като мюзикъл. Аз написах текстовете на песните, а Лъчо музиката. Поканихме балет „Арабеск“. Една от сцените беше възмутила най-много Антифашисткия съюз – как може Георги Димитров да бъде с дамаджана на Лайпцигския процес и да пее пред Гьоринг: „Аз съм нейде руйно вино пило“. В нашия сюжет Гьоринг пита Димитров защо и как е запалил Райхстага, а Димитров му отговаря, че не е бил там, а пил руйно вино… Гьоринг много се трогва от песента, започва и той да се кълчи под звуците на музиката и обявява Димитров за невинен. Беше си огромна и невиждана гавра. Кеворк Кеворкян също се намеси в скандала, защото имахме рубрика „ВсЕка неделя“ (с двойно Е). Кеворкян се възмути, от БНТ искаха да спрем рубриката и накрая спряха цялото предаване.

С Лъчезар Аврамов продължихте и в голямото кино. Направихте „Снимка с Юки“ и „Жълт олеандър“.

Беше голямо вълнение. Предложението за „Снимка с Юки“ дойде от Лъчо. Беше прочел „На Изток от Запада“ на Мирослав Пенков. Книгата току-що беше излязла на български, оригиналът е на английски език. Лъчо по някакъв начин беше попаднал на нея, беше я прочел на един дъх и ми звънна по нощите да се видим спешно. Помоли ме да прочета един от  разказите и дали мога да напиша сценарий по него. Беше ми много интересно какво се случва, след като разказът свършва. И всъщност така написах сценария. Довърших възможната история на литературния оригинал в изцяло кинаджийска посока. Защото литературата си позволява едни неща, пък киното е съвсем друга работа. Този филм много мъчително стигна до екрана. Шест години – от идеята и написването до премиерата. Затова веднага след това предложих на Лъчо да направим бързо един друг филм. И направихме „Жълт олеандър“. Искахме да е нещо различно. Не може да правиш само артхаус кино или само един вид кино, защото това според мен е липса на фантазия. Много наши колеги, за съжаление, забиват в една посока, смятайки, че там е разковничето.

Окей, няма лошо. Но на мен ми е интересно да правя всеки път нещо различно. Този филм е посветен на Кито (актьора Китодар Тодоров). Искахме да разгърне своя потенциал на актьор в черна комедия. И филмът имаше много приличен зрителски успех и огромен успех в HBO, в платформите за Европа.

Как стигнахте до филма „Плът“, вече не само като сценарист, но и като режисьор. Защо не го заснехте отново с Лъчезар Аврамов.

Той реши, че познавам занаята, темата ми е много лична и трябва сам да заснема този филм. При това предложението да режисирам дойде преди написването на сценария. Лъчо смяташе, че съм готов сам да направя филм. След това помислих какво бих искал да разкажа. Исках да направя един тих, личен филм. Аз имам проблем с българското кино и той е, че историите ги няма. Куцат – евтини са, не са лични и всички говорят като през ламарина. Толкова е фалшиво и неестествено всичко, което се казва. И тук аз реших да разкажа нещо, което беше много прясно и още много живо, което за мен е голяма тема – смъртта, кой как напуска този свят. Кой как успява да се справи с предизвикателството на края, който е неминуем за всички ни, но той е неминуем до момента, в който не разбереш, че е неминуем. Имах преки наблюдения на злощастната битка на скъпата ми майчица с фатална болест и имах буквалния опит на човек, който е проследил съпротивата, жалката и красива, и величествена човешка съпротива срещу неминуемото. Реших, че от това може да излезе една много смислена и лична история. Обаче тя е лична за всички ни, в този смисъл е напълно общовалидна. Няма човек, няма семейство, което да не е минало през нещо такова. Разбира се, исках да не е просташки буквално, а да е обрамчено със смисъла на киното, с философията на киното, с пластовете драматургия, която да разкаже по един много по-сложен начин битовото пропадане. И затова е „Плът“ – цяла философска концепция си позволих да измисля, в която плътта е религиозна форма за сметка на душата, която никой не е виждал и не знае дали съществува, но някак с нея се оправдаваме за всичко. Душата, тя крепи човека. Тя ще бъде спасена или пък погубена. А всъщност плътта се оказва единствено честната към нас. Тя ни показва дали сме влюбени, дали сме щастливи, дали сме пияници, защото сме подпухнали, дали сме болни, защото посивяваме. Тя показва всичко, което представлява човек, а душата не се знае дали съществува. И разбира се, тук има боготворене на плътта, която умножавайки се, умира. Това също е парадокс. Клетките се мултиплицират, те нарастват, набъбват, но в същото време всичко останало умира. И всъщност плътта е тази, която командва парада. И разбира се, този филм е за душата.

Димитър Стоянович е кино- и телевизионен сценарист. Завършва немска гимназия в София и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Главен редактор на списание L`Europeo и водещ на предаването „Денят започва с култура“ по БНТ. Сценарист е на филмите „Снимка с Юки“ и „Жълт олеандър“ на режисьора Лъчезар Аврамов. „Плът“ е негов дебют като режисьор. Филмът получи Наградата на публиката на София Филм Фест през 2025 г.