Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

Фрагменти от литературно-психоаналитична анкета на Росица Чернокожева с проф. Боян Биолчев

През 2023 г. излезе критическата ми книга за Боян Биолчев „Енигмата на откривателството“. Но нещо като че ли още ми липсва. Проф. Биолчев има и книга, в която са събрани негови интервюта през годините, когато е ректор на СУ „Св. Климент Охридски“ и преподавател, вътре има данни за обемното му литературно и научно творчество. Това ще е доверителен разговор между двама съмишленици.

***

Проф. Биолчев, какъв е вашият първи спомен, първите ви усети за белия свят?

Нямам спомени в този аспект. По-силните ми спомени са, когато установявах, че светът не е само бял, но и черен.

Кой е около вас в тези ранни спомени? На какво миришеше в къщата от детството ви? Гастон Башлар нарича това „домашни божества“ – как се разтваряме в ефирността на пространството, което обитаваме.

Баниците на баба ми.

Фройд казва, че на четири години и половина малкият човек (той не казва „детето“) е вече оформен и после само преекспонираме в живота си натрупаното до тази възраст. В книгата си за деца „Градината на чичо Блум“ пишете: „… детството е една гъста и много зелена градина, пълна с дървета спомени…“.

Мисля, че това става около проговарянето. Но вариантите са много. Една част от хората са, както ги наричат, „къснозрейки“. А аз доста тача българската поговорка „Човек се учи, докато е жив“.

Какви хора бяха майка ви и баща ви?

Баща ми беше широк, разговорлив, веселяк, но изключително точен като учен, майка ми беше педантична и жрица на реда, но и двамата невероятно се обичаха. Майка ми почина през юли, баща ми я последва през септември. Всъщност не се разделиха!

Често сте разказвали за потеклото си, за прародителите си, за това откъде идва тази фамилия.

Фамилията е от Прилеп. Родовата книга го датира от края на XVIII век. Трижди прадядо ми е бил мургав и беят го наричал по местния говор Биолче – тоест биволче… След бягството в София става просто Биолчев, въпреки че от моя прадядо насетне мъжете вече са светли и синеоки.

Кажете, моля, кое бе това, което се носеше като легенда във вашия род.

Приятелството на дядо ми, чието име нося, с Гоце Делчев – те са съученици в Солунската гимназия и съратници в борбата за независимост.

Кой според вас бе най-интересният човек от вашите родственици?

Баща ми и чичо ми. Баща ми пееше великолепно и беше с ярко чувство за хумор. А чичо ми беше уникален бонвиван! И двамата бяха добри по душа.

Изразяваха ли се емоциите във вашето семейство? Бяхте ли прегръщано, целувано дете? Или строгостта, сдържаността, достолепието доминираха?

Точната дума е „разгалено дете“. Имали сме силна емоция, но демонстративни изблици на любов – не!

В какво се изразяваше типичното за децата в тази възраст амбивалентно (двояко – и на привързаност, и на недоволство) отношение към родителите ви?

Типичното не ми е чуждо. И привързаност, и война, и за съжаление и смях – глезотии.

Имате един разказ, в който описвате как като дете гледате коняря да бие коня си в последните му мигове. Дори и вас удря по лицето с камшика. Възприемахте ли се като дете, което е по-чувствително от връстниците си? Кой беше най-емоционалният човек от рода ви?

По скоро „да“ за първия въпрос! А за втория подвъпрос – баща ми!

Какво можеше да ви натъжи в детството ви?

Много неща. Грубостта просто ме нараняваше. И до днес съм така.

В детството сме най-близо до несъзнаваното. Сънищата, „сънища наяве“, неволните грешки, забравянията са все проява на това, което сме изтласкали в несъзнаваното. Спомняте ли си момент или случка в живота си, която сте възприели като някакво малко чудо?

Помня не чудеса, а дежурната фраза на възрастните „Чудо голямо!“. А нататък с възрастта все повече се убеждавах, че чудо е самият живот.

Четеше ли ви някой книжки в детството ви?

Не. Не обичах да слушам. Исках книжката да премине през очите ми. Можеш веднага да се върнеш в предишното изречение. Съучастник си, докато звукът на четенето се топи във въздуха.

Кога се научихте да четете? Коя беше първата книга, която прочетохте сам?

Още в първо отделение главни букви четях гладко. Книгата беше „Мечето Егорка“. Вуйчо ми ме закачаше, че съм я прочел осемстотин пъти. В трето отделение написах роман за мравките от две страници с главни букви. Следващите писания дойдоха чак в гимназията.

Какво пазите в съзнанието си от детството си – предмети, играчки или душевни случвания?

Играехме на топчета. Душевните случвания – как да го разбирам. Всичко, което се случва, идва от душата. Честно казано, не помня. Но можех да ритам топка, докато дойдат от къщи да ме приберат. По онова време играехме на улицата, много рядко минаваха коли.

Името ви съответства(ше) ли на темперамента ви – буен ли сте?

До края на гимназията „буен“ е слабо. Направо си бях щурак! А името ми не означава това. Не се казвам „щурчо“. Нямам хронология на паметта от това време, освен едно – непрекъснато бях с намалено поведение.

Детството не е безкраен празник. То е изпълнено с много страхове и фантазии. Спомняте ли си за ваши страхове и фантазии от този период?

Фантазии в непрекъснатост. А страх – от тъмното!

Имаше ли някое специално за вас момиче, което харесвахте? Веднага ми идва асоциацията как Том Сойер ухажва момиченцето Беки (Ребека) Тачер и иска да се сгодят. „Том Сойер“ е велика книга. Неслучайно я смятат за начало на модерната американска литература. Вие също имате чудесна книга за деца.

В прогимназията бях перманентно влюбен, и все нещастно. Вече в гимназията същите момичета едно подир друго ме закачаха, че те били влюбени в мене, а аз съм се държал като дърво. А за Том Сойер съм напълно съгласен. Там е уникално съчетаването на нежност и закачлив хумор.

Имаше ли в детските или юношеските ви години травма, която се налагаше да пренесете и в следващите години? Психотерапевтът Питър Левин казва, че „травмата не е доживотна присъда“. Той дава примерната метафора, че когато едно дърво е наранено, то обгрижва раната с удебелявания, чепове, разкривявания и това всъщност се превръща в негова специфика.

За дървото е вярно. С човека е малко по-сложно. Има хора, които отнасят със себе си травмата на другия свят.

Кога започнахте да спортувате и какво?

От двегодишен съм на ски. Родителите ми бяха алпинисти и скиори. Единайсет години бях състезател по алпийски ски. Играех и футбол. Спортът ми е в кръвната картина.

Какъв искахте да станете в детските си и юношески години? Минали сте през пионерската организация, манифестациите, лентите „отличник“? Как това се промени в гимназиалните ви години?

От малък съм си вълк единак. Изпълнявах уж всичко, каквото времето налагаше, но не си задавах въпрос защо, макар че винаги го правех някак наопаки. Тоя въпрос се появи у мен като гимназист, но истинското ми оформяне като личност беше в Полша.

Как се озовахте като студент в Полша?

Чист късмет. В годината, когато завърших казармата, разрешиха със средства на родителите да кандидатстваш за висше образование в Полша.

Учили сте и теология. Как повлия това образование на отношението ви към екзистенциалните въпроси – за живота и небитието? И как се промени с възрастта идеята ви за Бога!

Не съм завършил теология. В Ягелонския университет образованието по филология включваше и предмет теология. Много неща научих от него. Включително за образа на Иисус, единствения, който е показал великата истина на всеопрощението в свят, създаван само с войни и насилия. И с обожествяване на случайни хора на върха на управленската пирамида.

Първата ви белетристична творба е от 1971 г. – новелата „Войната свършва днес“. Какви бяха митарствата около нейното издаване? Тя даде ли ви усещането, че сте начинаещ писател?

Не съм бил начинаещ писател. Защото първата ми публикация беше, когато навърших двайсет и девет години, а пишех от петнайсетгодишен. Имах два романа, които си останаха, най-точно казано, в пишещата машина. А за първата ми новела съм дълбоко благодарен на проф. Динеков, който настоя да бъде издадена в сп. „Септември“.

В белетристичните ви творби има много автобиографични моменти. Работили сте като шофьор на товарен камион в рудник, на риболовен кораб. Как пренастройвахте психиката си към тези промени? Иска се много издръжливост.

Това беше в началото. Малко а ла Хемингуей. Но никак не съжалявам. Ползата е безспорна.

С какво ви привлече научната работа, за да защитите дисертация и да станете асистент в Софийския университет?

Просто късмет. В годината, когато завърших в Полша, излезе конкурс за докторант по полска литература в Софийския университет. И така съм в алма-матер вече петдесет и шест години.

През 1977 г. защитавате докторска дисертация на тема „Драматургията на Станислав Виспянски“, а през 1982 г. се хабилитирате с книгата „Пътят на едно възраждане. Самобитност и европейски традиции в поезията на Полския ренесанс“. От 1982 до 1996 г. сте доцент, през 1996 г. ставате доктор на филологическите науки с труда „Адам Мицкевич – между осанката на народния пророк и homo ludens“. Какво от изреденото най-много цените? Кой автор от полската литература ви е най-близък като душевност?

Като писател съм един, а като учен – друг, и нямам предпочитания, защото историята на литературата е океан и трябва да го пребродиш, без да се втренчваш в отделни върхове. Науката изисква панорамен поглед.

Филмографията ви също е доста богата. Снимките на кой филм са оставили във вас най-ярки следи?

Трудно ми е да преценя. Киното е особено преживяване за писателя. При първите два филма страхотно се ядосвах, че режисьорите ми пипат собствените думи, докато си дадох сметка, че визуалното изкуство има други закони. И не сбърках до края – до седмия филм по мой сценарий.

Кое провокира раждането на хумористичните ви творби в периода на политическите промени? И как се роди романът „Амазонката на Варое“?

Роди се на два пъти, през 1987 г. като сценарий. Но с цезарово сечение, защото не стигна до художествен съвет с обяснението, цитирам: „Българският народ още не е дорасъл за самоирония!“. А втория път се роди след петнайсет години като роман в Резово. Повече от двайсет дни морето беше бурно и не можех да вляза за риба. И нещата тръгнаха на самотек. Но има и трето раждане – миналата година подписах договор с Министерството на културата да направя от романа сценарий. Точно с това се занимавам в момента.

За вас се знае, че обичате да прекарвате летата години наред в най-южната точка – Резово. Че сте харпунджия. Какво ви дава безмълвният подводен свят?

Просто си мълчеше. А това мълчание, за разлика от човешкото, ти казва много.

Имате и творби за деца, които си харесвате и обичате. Фройд казва: „Детето играе, а възрастният писател фантазира“. И още: „Един сегашен повод отключва някое отминало събитие, често в детството и се ражда бъдеща творба. Така на шнура на желанието се подреждат минало, сегашно и бъдеще“. Какво е посланието в творбите ви за деца? Играта, несъзнаваното, нонсенсът?

Вярно е за фантазиите на възрастния писател. Но успех имат само тези, които са запазили детето в себе си.

Много често работехте и със съпругата си проф. Мариана Евстатиева във филмите ѝ с детско участие. Как се спогаждахте на снимачната площадка?

Както и в живота – с перманентни скандали и сдобрявания, които приключват на маса с приятели.

Как Боян Биолчев излиза от тъгата? И от тази затрупваща те мъка в романа „Преселението“? Тя разбърква цялото ти същество, не знаеш как да се подредиш отново, за да продължиш.

Това е единствената книга, която не ме е напускала, не може да се отдели от мене. Логично, носил съм я в съзнанието си повече от 30 години.

За вас се знае, че шиете, рисувате, готвите, подстригвате. Кое е това, което не знаем?

Строил съм с ръцете си бунгалото в Резово. И съм го пристроявал. Освен това регулирах и ремонтирах старата ми „Лада“. Обаче щом се появи компютърът в колите, аз угаснах.

Как се справя Боян Биолчев с възрастта? Голямата френска психотерапевтка Франсоаз Долто, сподвижница на Жак Лакан, казва за предстоящото ни небитие: „Не сте ли любопитни какво има оттатък – аз съм много любопитна“.

Аз се справям добре с възрастта, но тя се мъчи с мене. Изобщо не съм любопитен какво има оттатък. Притеснявам се да не пропусна нещо, докато съм тук!

В последния ви филм „Чума“ има една великолепна любовна сцена между снаха и свекър, която ни подсеща, че целият ни живот е обрамчен и подчинен на Ерос и Танатос, които са еднакви по сила. Спасява ли ни Ерос от Танатос?

Спасява ни Танатос от Ероса. Любовта ни спасява, ако не е само Ерос!

Фройд казва: „Животът ни не е нищо особено, но е единственото, което имаме“. И ни напомня, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с неврозата си. Къде да търсим истината тогава – можем ли въпреки ред дискомфорти и дисфункции да водим един сравнително смислен живот?

Изобщо не знам какво е това смислен живот. Животът е единствен и всичко в него – и успехът, и пораженията – е част от смисъла.

Фройд ни насочи и към хумора: „Виж, ето това е светът, който ти изглежда толкова страшен. Детинска играчка, нищо по-лесно от това да се пошегуваш с него!“. Хуморът спасява ли ни?

Човекът с чувство за хумор не се спасява, а се наслаждава на живота с всичките му несъвършенства.