Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Времената вървят, времената се пречупват, времената се прекатурват – зафучава вятърът и разлюшква стария лес, дълбоки подземни тътнежи разклащат мирната земя, далечни светлини озаряват черния хоризонт, бурята иде, бурята се приближава, бурята реве, бурята трещи…“ Това пише до баща си Мильо Касабов от Лайпциг (март 1913 г.) съвсем младият Гео Милев (1895–1925), воден от убеждението, че „нова ера в нашата поезия иде“.

И нито за миг този 18-годишен младеж не се съмнява, че именно на него се пада да бъде „тръбачът на новото“. Разностранен талант, Гео Милев не само пише поезия, но и  рисува, едновременно е блестящ преводач и ярък критик, мечтае да прави авангарден театър. Той е човек с много лица и във всяко от тях е новатор.

Освен всичко друго е и „културен посредник“. Притежаващ много критично чувство към чуждите култури, както и към българското, той не се бои да напише на големия белгийски поет Емил Верхарн, когото смята за свой учител, че ако някой може да проникне в духа на „малката смела Белгия“, това е само България. Защото „ние, българите, сме фламандци; небето и земята на Фландрия – това е нашето българско небе и нашата Тракия със своя широк и тържествен траур“. И двата малки народа са живели в мрака на робството (3 февруари 1915).

Неслучайно критикът Тончо Жечев твърди, че в нашата история имаме само трима големи културни посредници и „тръбачи на модерното“. Първият е Пенчо Славейков, вторият е Гео Милев, третият е Цветан Стоянов.

Гео Милев е фигура без културни комплекси. Той има синтетичен и дори рентгенов поглед, проникващ в мозайката на колективното всекидневие. При него имаме истинска радикализация на крайностите. Бунтарското начало го води още от дете. Мисли себе си за „апостол“, не приема „просто така“ да завърши висше образование в странство, а на подканванията на обичния си баща реагира остро – смята, че иска да го направят „фарисей“. 

Войната акушира и допълнително изостря този му бунт до крайност. След като на 29 април 1917 г. неговата позиция на кота 506 край Дойран е открита и обстрелвана от англичаните, той губи дясното си око и част от черепа си и до края на дните си е обречен на страшни болки. Затова и провокиран от един образ на руския поет Саша Чорни пише следното стихотворение:

Главата ми – кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър, дъжд и мъгла
в полунощни поля.

Изпратен за поредица от операции в Германия, той жадно поглъща новото военно и следвоенно изкуство на „експресията“ и „деформацията от картините на Ото Дикс, Оскар Кокошка, Макс Пехщайн и Георг Грос. Десетки хиляди обезобразени хора, които подобно на него са „кървави фенери с разтрошени стъкла“, се движат из улиците.  Културата след Първата световна война вече не е същата. Трябва да се тръгне от една вече „изпепелена земя“, за която по-късно ще пише Т. С. Елиът. Черен квадрат върху черен фон, възвестен от супрематиста Казимир Малевич. Влизане в Утопията за „светлото бъдеще“.

Кратките фрази са онова, което обгорените устни на ранените във войната най-често съумяват да произнесат. Затова налагането на пълната свобода и на Аза е част от „експресията“: „Минимум от средства: фрагмент. Историята на съвременното изкуство – лирика, живопис (музиката е сама по себе си фрагмент!) – има пред себе си само фрагменти“ (Фрагментът“).

Тежко раненият Гео, подобно на редица други следвоенни авангардисти, ще тръгне да руши стария свят. И то далеч преди локалните размирици в България през 1923 г., тъй като неговият бунт е изначален и космологичен, низвергване на цялата култура, мислена като фалш.

Именно в тази перспектива би трябвало да бъде мислена и поемата „Септември“, с която той трайно влиза в българския литературен канон. Без десетилетия наред някой да се осмели да провиди, че тази експресионистична „Илиада“ е всъщност не просто описание на конкретни исторически събития, а манифест за заличаването на целия дотогавашен свят.

Гео Милев е убит през 1925 г. не като автор на поемата „Септември“. Той попада в списъците на екзекуторите след кървавия комунистически атентат в „Света Неделя“: делегация от британски общественици се позовава на казаното от него за ответните репресии на властта. Всички други публични фигури (включително Антон Страшимиров) отклоняват срещата с чуждестранните гости. И този ужасяващ казус от българския мартиролог никога не трябва да се забравя. Останалото е в поетическото предчувствие: 

Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час – има Днес.