Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

Фрагменти на известния италиански философ, публикувани в блога му Quodlibet

Античното учение, според което злото е лишеност от добро и следователно не съществува само по себе си, би трябвало да бъде коригирано в този смисъл, че то е не толкова лишеност, колкото извращаване на доброто (съгласно формулата на Айвън Илич corruptio optimi pexima, „няма нищо по-лошо от извратеното добро“). Онтологическата връзка с доброто по този начин се съхранява, но остава да се замислим как и в какъв смисъл доброто може да се изврати. Ако злото е извращение на доброто, ако разпознаваме в него фигурата на разваленото добро, как тогава да се борим с него, щом го съзираме във всички сфери на човешкия живот?

Развалата на доброто е известна на класическата мисъл в политическата доктрина, според която всяка от трите устойчиви форми на управление – монархията, аристокрацията и демокрацията (управлението на един, на малцина и на мнозина) – фатално се извращава в тирания, олигархия и охлокрация. Аристотел (който възприема същата тази демокрация като развала на управлението на мнозина) си служи с термина parekbasis, отклонение (от parabaino, премествам се на една страна). Ако се запитаме накъде са се отклонили, ще видим, че са свърнали към самите себе си. Съсипаните форми на конституирането напомнят на здравите, но доброто, присъстващо в тях (общият интерес, koinon), сега е обърнато към собственото и частното (idion). Сиреч злото е определено използване на доброто и възможността тази извратена употреба да е заложена в самото добро, излизащо по този начин извън себе си.

В подобна перспектива трябва да разглеждаме и теоремата corruptio optimi pexima, (няма нищо по-лошо от извратеното добро), която дефинира модерността. Жестът на самарянина, който непосредствено помага на страдащия ближен, излиза извън себе си и се трансформира в организирането на болници и на социални грижи, които, макар и насочени към доброто, в крайна сметка се обръщат в зло. Тъй като злото, с което се сблъскваме, е всъщност опит да се въздигне доброто в обективна социална система. Гостоприемството, което всеки може и трябва да оказва на другия, се превръща в хоспитализация, управлявана от държавната бюрокрация. Сиреч злото е своего рода пародия (имаме едно parà, отклонение встрани) на доброто, хипертрофирана обективация, която завинаги го извежда извън нас. Нима чрез тази смъртоносна пародия днес не ни натрапват всевъзможни прогресизми като единствено възможен способ за съвместно съществуване между хората? „Административната държава“ и „държавата на сигурността“, както ги наричат политолозите, претендират да управляват доброто, да го изтръгнат от ръцете ни и да го обособят в отделна сфера. А нима така нареченият изкуствен интелект е нещо по-различно от изтласканото вън от нас „благо на интелекта“, нещо, което напомня авероизма, където мисленето би могло да съществува без връзка с мислещия субект?

Сблъсквайки се с подобни извращения, би трябвало всеки път да можем да разпознаем малкото благо, изтръгнато от ръцете ни, за да го освободим от смъртоносната машина, в която то е пленено „с добри цели“.

Броят на убитите

Отново и отново е потребно да размислим над пасажа от Апокалипсиса (Откр. 6:9–11), в който четем: „А когато [агнецът] сне петия печат, видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха; и викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те“.

Историята не ще свърши и Страшният съд няма да настъпи, докато не се изчерпи броят на убитите праведници. Може би това се случва около нас? И колко още праведници ще бъдат избити, виждаме ги как умират всеки ден? Разбира се, че историята е история на войни, смърт и убийства. Но смисълът на снемането на петия печат е, че във времето, в което живеем, инертно чакаме да се попълни броят на убитите. Макар вестниците да не правят друго, освен да ги броят всеки ден, пак не знаем какъв е техният брой, както не знаем и каква е присъдата. Живеем в промеждутъчно време и подобно на онези, на които е прерязано гърлото, би трябвало да свидетелстваме за това, което виждаме, и онова, в което вярваме. Това е задачата ни, докато не се изпълни броят на убитите.

Превод от италиански Тони Николов