Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Хора, места и вещи“ от Дънкан Макмилан, превод Любов Костова, режисьор Боян Иванов, сценография и костюми Никол Трендафилова, музика Христо Намлиев, хореография Александър Манджуков, видеомапинг Тодор Тодоров Участват: Ева Данаилова, Ясена Господинова, Тодор Лазаров, Веселин Бърборков, Ивайло Драганов, Милен Димитров, Ростислав Панков, Борислава Апостолова, Надя Банчева. ДТ „Сава Огнянов“ – Русе. Премиера – 6 март 2025 г.

Травматичната история невинаги е наложителна, за да пропаднеш в бездната на зависимостите. Невинаги въпросът към зависимия „Защо го правиш?“ предполага зловеща битово-социална неправда. Понякога отговорът е в празнината, в неспособността да си достатъчен на себе си.

Пиесата „Хора, места и веща“ от английския драматург Дънкан Макмилан се поставя в Русенския драматичен театър за първи път у нас. Тя разглежда проблема за зависимостите, за злоупотребата с алкохол и наркотици. Разказът е за актриса със спорадични сценични изяви (Емма), която затъва все по-дълбоко в опиатите, опитвайки се да избегне същественото, което я прави непълноценна. Тя постъпва в рехабилитационен център, когато е във фазата на развита зависимост, но не и на осъзнаване. Неприемането на състоянието и отричането на факта, че пристрастяването е болест, водят до първия ѝ провал. Вторият идва с разбирането, че ще води тази битка до края на живота си. Преходите по пътя на героинята са свързани с приемането на помощ и осъзнаването, че не е сама, със способността ѝ да изслушва хора, подобни на нея. Връщането към живот „начисто“ е най-мъчително при първата среща с близките, чието доверие е напълно изгубено. После тя продължава оттам, където е спряла. Така с няколко изречения може да се представи фабулата на пиесата. История банална, стига да не си пряк участник в нея. Всъщност зловеща като всяка история за подобен проблем.

Режисьорският подход на Боян Иванов към пиесата е да олекоти максимално тежестта на поставения проблем. Представлението е въплътило в словесната си структура не малка доза комизъм през извеждане на нелепото както на поведенческо, така и на смислово ниво. По тази линия е построен и централният образ на Емма в началото на спектакъла. Актрисата Ева Данаилова изгражда релефа в образа с широк диапазон. Преходите между първото и второто влизане в клиниката са осезаеми. В началото тя демонстрира арогантна самоувереност. Проблемите са омаловажени, а резултатът предварително фиксиран: „Трябва да ги спра, да се изчистя, да си взема удостоверението и да се върна на работа“. Емма изпитва отвращение от непълноценността си, но не и страх от зависимостта. Второто пребиваване в клиниката показва разпадналия се индивид, безпомощен, но решен да се бори. Изведен е особено важен елемент – емоционалната промяна не се случва през индивидуалното, защото никой няма толкова воля, за да се справи сам. За Емма това осъзнаване не настъпва веднага. Първата детоксикация не е катарзис. В сценичен аспект този ужасяващ момент има ярко визуално, музикално и хореографско решение. Образът на Емма е мултиплициран, няколко идентични тела извършват същите конвулсивни движения като нея. Гърчът на тялото носи усещане за ада, през който тя преминава. Процесът се повтаря още веднъж със сходна визуална картина, надграждаща до известна степен предходната. За извеждането на делириума, както и за наслагването на психеделичните и халюциногенни пристъпи важно присъствие има музиката на Христо Намлиев. Тези звуково-визуални картини са мощни елементи от спектакъла. Те най-цялостно представят състоянието на човек, който се дави в нищото. Сценографията (Никол Трендафилова), изградена от няколко подвижни панела, които динамично променят мястото на действие през минималистични детайли, също допринася за общото усещане на разпад.

Представлението задава много трудни въпроси – за изгубеността на индивида и невъзможността да се справи с трудностите на всекидневието, за дискомфорта и емоционалната болка. Толкова много са възможностите, които отварят вратата към зависимостите. А за да се попречи на подлата им и мощна природа да те повлече обратно, трябва да се избягват определени хора, места и вещи. Решение, наглед лесно.

И все пак път „навън“ има и точно за това е финалът на пиесата. Оптимистичен, но не сладникаво мелодраматичен.