Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Оля Стоянова разговоря с Катерина Стойкова за новата ѝ прозаична книга и за издателския ѝ опит

Катерина Стойкова е авторка на поетичните книги „Как наказва Бог“, „Втора кожа“ и „Американски деликатеси“, „Птичка на перваза“, The Porcupine of Mind, „Неделимо число“, „Въздухът около пеперудата“. „Нокомис“ е първата ѝ прозаична книга. Катерина Стойкова от години живее в САЩ, има издателство – Accents Publishing, била е водеща на радиопредавания за литература, директорка е на литературен фестивал в Кентъки, от години превежда и популяризира българската литература по света.

Познаваме ви като поетеса, а ето че написахте роман, в който има много поезия – „Нокомис“. Защо беше необходимо да разкажете тази история в проза?

Не знам кога имам нужда да пиша проза и кога поезия. Аз сядам да пиша и каквото излезе – това е. Опитвам се да не се боря с него, но и да не го слагам в някакви рамки или категории. Позволявам му да бъде каквото е, позволявам му да се появи и после работя с текста – като своеобразен танц. Никога не насилвам нищо.

Въпреки това прозата е малко по-сложен танц от поезията, тя изисква повече дисциплина, повече усилия и време, повече търпение от страна на автора.

По принцип се опитвам да изследвам темите, върху които работя, от всички възможни ъгли. Ако се върнем към стихосбирката „Как наказва Бог“, преди повече от десет години аз се интересувах от темата за егото, как сами се саботираме чрез него и обвиняваме Бог. Събрах всичко това в поетична книга. После имах още една поетична книга за домашното насилие, което също изследвах от всички възможни ъгли и през различните възрасти. Писах и за имиграцията. А новата ми книга е за предоверяването на авторитети и отговорността, която имаме. При нея изреченията бяха по-дълги, ритъмът им беше друг. Имах история, която исках да разкажа. Въпреки това още не мога да свикна с мисълта, че съм написала роман. Свикнала съм да ме определят като поет, в тази графа е идентичността ми и в амплоато на писател съм доста неуверена.

А не ни ли прави всяка нова книга неуверени, независимо как си играем с литературните родове и жанрове?

Така е, всеки път се треса от ужас няколко дни преди излизането на книжното тяло. Не зная какво предстои. Но истината е, че това, което предстои, не е в наши ръце. Хубаво би било да получим одобрение от читателите, но и без одобрение можем да си признаем, че това е, което сме направили, дотам са ни стигнали силите. Това имаме и това можем да дадем в момента на публиката.

Имате ли учители в писането? Или хора, които чувствате като част от своя кръг и с които взаимно се учите?

В „Американски деликатеси“ имам стихотворение, в което казвам: „Себеподобните, себеподобните, те да са живи“, защото, където и да отидем, се престрояваме и вървим със себеподобните си. Не мислите ли, че във всяко едно общество, във всяко едно време, ако не можем да намерим хора като нас, самотата просто ще ни унищожи?

Тази книга е писана на български, въпреки че пишете и на двата езика, а сега живеете в САЩ. Защо?

Книгата се появи на български, защото след първите страници е трудно да промениш езика на прозаична книга. След първите десетина страници, които написах в една тетрадка, си отворих компютъра и продължих да пиша там, и тогава си пролича, че пиша прозаичен текст.

Мислите ли за превод на английски? Мирослав Пенков разказваше, че когато превежда книгите си на български, той ги дописва и редактира отново.

И аз правя точно това с всичките ми текстове. Написах „Нокомис“ с мисълта за българския читател и някои културни елементи просто са насочени към нас. Силвия Чолева ми каза в разговор, че за нея образите, свързани с българската общност, са много по-плътни и видими. Може би, когато превеждам тази книга на английски, ще трябва да се погрижа и за американските герои. Всъщност аз вече имам първа чернова на превода на английски, но беше направена набързо, със съзнанието, че все още имам работа по българския текст. Така че ще трябва да започна отново и после да видим какво ще се случи с този текст.

Превод или писане на собствени текстове?

Много отдавна ми се иска да напиша сборник с разкази. Обичам кратки истории и поне от десет години правя такива планове, но като че ли още не съм намерила тема. Преди време казах на една приятелка – тя написа много хубави разкази, които ще публикувам в моето издателство: „Научи ме как да напиша книга с разкази“. И тя ми каза: „Много е лесно, само си намери тема“.

Всъщност темата как се пише и какъв е пътят до книгата, ви вълнува отдавна. Вероятно този интерес е в основата на наръчника, който издадохте наскоро – The Poet’s Guide to Publishing: How to Conceive, Arrange, Edit, Publish and Market a Book of Poetry.

Това е нехудожествена книга в пет части, в която разглеждам въпроса как да намерим концепцията на дадена поетична книга. Във втората част пиша как се подрежда една стихосбирка, има различни похвати как да се събере поетична книга и тя да бъде едно цяло. Третата част е за това как да се редактира книгата. В четвъртата пиша как да си намерим издател и за какво трябва да внимаваме, когато подписваме договор с него. Това е съвсем практична част, която се отнася за Америка, а не за България. Петата част е за това как да правим маркетинг на книгите и как да ги промотираме, защото се налага да застанем до своите книги, когато излязат. Поетичните книги навсякъде по света трудно стигат до читателите си. Всъщност нека го кажа така – в САЩ е много по-трудно да се реализират поетични книги, отколкото в България.

Защо?

Защото там има по-малък интерес.

Въпреки че в САЩ непрекъснато се организират работилници по творческо писане, правят се майсторски класове и съществуват многобройни магистърски програми по творческо писане?

Да, това е така, защото хората там приемат за нещо съвсем естествено, че трябва да се учим, че трябва да продължаваме да четем, да редактираме. И е хубаво да се учим както от тези, които не го правят добре, така и от тези, които го правят добре. Затова има класове, които ни показват слаби стихотворения и ни обясняват защо те са слаби.

У нас вече има доста наръчници по творческо писане, но май нямаме наръчник конкретно за поезия, за това как се създава структурата на една поетична книга и как после тя се реализира на пазара. Имате ли планове да я преведете?

Моите приятели, прозаици, които четат тази книга, казват, че много от нещата са приложими и за писането на прозаични книги. Там е работата, че аз не се наемам да я преведа. А ако има кой да я преведе, може би не бих имала нещо против това да се случи. Но за мен беше много трудно да я напиша. Намерих едно листче из моите тетрадки от 2010 г., в което пиша: I want to write a craft book. I really want to. Три удивителни и почертано. И добре че не знаех колко ще е трудно, иначе нямаше да започна.

А откъде дойдоха трудностите?

Най-трудно беше да се справя със съпротивата и съмненията, които имах. Трябваше да пиша за неща, които знам и съм научила от публикуването на близо сто книги с поезия, които съм издала, както и от издаването на моите собствени поетични книги, които бяха редактирани от други хора. Разказах и за това, което съм видяла да работи в маркетинга – от моята практика и от практиката на други издателства. За мен до голяма степен издаването на поезия изглежда като жест на съпротива срещу практичното. Защо всичко трябва да има някаква приложимост освен красотата на езика, на преживяването? Това е изкуството, в крайна сметка.

Понеже имате опит и като директорка на литературен фестивал, има ли добри практики, които си струва да бъдат приложени тук?

Да, последните две години работя като директор на литературен фестивал. Различното там е, че по време на фестивала, който организираме, самите автори имат маси. Представете си, че сте седнали на маса №45 с нова книга, с която сте кандидатствали за участие, изложили сте там още 4–5 по-стари книги и давате автографи цял ден.

Авторите не се ли чувстват неудобно?

Това е разликата между американските и българските автори. Американските автори, въпреки че ще се чувстват неудобно, няма да имат нищо против да дойдат, да се усмихват цял ден, да разписват и да говорят за книгата си. Личното притеснение отива на заден план, защото ние сме в служба на книгите си като автори. Ако аз съм издател и публикувам книга, а авторът не направи нищо, за да я лансира по някакъв начин, тогава бих се замислила сериозно, преди да издам втора негова книга. Трудно е да издаваш поезия и се очаква участие и от автора.