Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

С черногорския поет, композитор, философ, социален активист, карикатурист и летописец на времето, в което живеем, Рамбо Амадеус разговаря Цветан Цветанов

„Ерос – Танатос, живот – смърт, оптимизъм – песимизъм. Мисля, че ако човек е имал късмета въобще да се роди, то следва той да бъде оптимист – самият факт, че точно ти си получил привилегията да живееш, автоматично води до оптимизъм. Съзнанието за ограничеността на живота, от друга страна, за това, че един ден ще умреш, пък те прави голям песимист“... Това са думи на мислителя и музикален карикатурист Рамбо Амадеус. После той дава един добър пример с нунчакуто, възникнало, между другото, като него самия – от народа: първоначално приспособлението с две дръжки, свързани с верига, се е ползвало за лющене на ориз и едва по-късно се стига до масовата му употреба като оръжие за самозащита сред японските селяни. „Едната дръжка е оптимизмът, а другата – песимизмът – казва Рамбо – и ти постоянно жонглираш и млатиш около себе си, налагайки околните с песимизъм и оптимизъм.“

„Постюгославският Франк Запа“, кръстникът на „турбофолка“, бившият „световен мегаимператор“ (отказал се сам от титлата си), авторът на първата афробийт песен на Балканите („Фела Кути, друже стари“) беше отново в България през април, 13 години след първото си гостуване отново по покана на „Аларма Пънк Джаз“ – в не по-малко интересни времена, така да се каже. Те, времената на Балканите, сякаш винаги буквално са следвали старото китайско проклятие. И един от най-честните начини – и спрямо обществото, и спрямо самия себе си в такива времена – е да направиш „Трибют на самия себе си“, както се казва настоящата концертна програма на Рамбо.

Нека започнем разговора именно с това – с песните ви, които са същите и никога не са точно същите.

То е като в джаза – всеки концерт е различен: уводът обикновено е един и същ, но после музиката поема в други посоки, защото има милион фактори, които влияят на това кое как ще изсвириш. Моята музика не е джаз, но е силно повлияна от джаза. И не мога да си представя какво им е на поп изпълнителите, които трябва всеки път да свирят и пеят песните от репертоара си по един и същи начин. Ако на мен ми се налагаше да го правя, навярно бих завършил в лудница.

Кой е Рамбо Амадеус и как и кога се е родил, защото освен закачката с двата класически филма от 80-те („Рамбо: Първа кръв“ на Тед Кочев и „Амадеус“ на Форман) вече ги е имало и десетките други пластове, влияния и формиращи елементи за създаването на този персонаж – интереса ви към Марсел Дюшан и Стравински, към ранния джаз и други форми на авангардното изкуство, рокендрола, бунта, разбира се...

По времето, когато създадох Рамбо, доста работех в Студентския културен център в Белград, където през 80-те имаше много силна сцена за концептуално изкуство. Артистите, които в онези години, а и преди това развиваха тази концептуална сцена, после станаха световни имена, в това число и Марина Абрамович. Спомням си, че и моят първи концерт в Студентския културен център беше „Концерт за 28 прахосмукачки“. А Рамбо Амадеус се роди като заиграване с „новокомпозираната народна музика“, в която авторите започваха все повече и повече да използват синтезатори, това беше моята реакция. Казах си: „Аха, дай сега да отидем още по-далеч, да направим още по-радикална крачка в тая посока и да видим докъде може да се стигне и как ще изглежда всичко това след някоя и друга година“. Цялата работа си беше също толкова концептуална. Имах разни идеи за сценично име и накрая го избрахме аз, по-големият ми брат Миша Савич, Владимир Папич и още няколко артисти от кръга около Студентския културен център – от всички предложени имена избрахме най-глуповатото и най-абсурдното. Но когато публиката започне да те възприема сериозно, вече е късно да се откажеш.

За нас изглежда така, сякаш Рамбо винаги е съществувал, някои хора дори сякаш не си дават сметка, че преди това сте били Антоние.

И до днес съм си Антоние, тук спор няма. Опитвам се да имам и някаква дистанция спрямо публичния си образ. Защото, когато славата те удари по главата, можеш и да се самозабравиш. Тогава започваш да правиш това, което публиката очаква от тебе, да се държиш като този, който тя си мисли, че си. А на мен това ми е неугодно някак си, защото тогава започваш да деградираш като автор. Имах щастието обаче никога да не постигна комерсиален успех – имам си дълготрайна неуспешна кариера и на тази „неуспешност“ може би дължа това, че съм останал себе си.

Настоящата ви програма „Трибют на самия себе си“ в каква насока е крачка?

Като си дълго време на сцената – като мен, 35 години вече – по някакъв начин се превръщаш в легенда, в мит... хората започват да те митологизират. И някак започваш да се чувстваш гротескно – ти, човек от плът и кръв, вървиш по улицата, а се усещаш като някакъв ходещ паметник. И тъй като обичам да обръщам песните си с хастара навън, исках да пробвам малко да се измъкна от позицията на „Рамбо, който свири песните си“... Не, аз не съм Рамбо Амадеус, а този, който прави трибют на Рамбо Амадеус – преразказвам от дистанция, предлагам нов прочит на това, което Рамбо е направил досега.

Кое ви „пали“, когато излизате на концерт днес?

Сам си паля фитила на сцената, въпреки че винаги излизам с някакво нежелание – с мисълта: „Кого съм успял да излъжа сега – ето, хората са купили билети и имат някакви очаквания от мене, които трябва да покрия... Какъв глупак съм да излизам сега, на 60 години, да се излагам“. Така че обикновено излизам доста нервен на сцената... Но лека-полека музиката започва да ме носи, понася ме някакъв звук, някакъв груув, който ме предразполага, и виждам, че и на публиката това не ѝ е неприятно. Така че се получава нещо като автотерапия: излизам с нежелание, но за тези час и половина-два, които съм на сцената, публиката ме „завладява“ и започва да ме вози, вози, вози... Хората искат ритуал и искат да изпаднат в транс. На цивилизования човек днес, колкото е по-цивилизован, толкова по-трудно му е да изпадне в транс. Трябва да нацелиш някоя жичка, някой резонатор в главата му, да се докоснеш до теми, които на него са му наистина актуални, за да направиш възможно той да изпадне в транс. А публиката не може да изпадне в транс, ако и сам ти не си изпаднал в транс. Така че това е групова терапия.

„Комедия, трагедия, драма“... Къде се намира днес „изгубеният в превода“ г-н Попович, протагонистът от едноименната ви песен отпреди толкова години?

Днес, както и всякога, на преден план излиза гротеската. Появата на Доналд Тръмп например прави от целия свят една огромна гротеска, която се надявам да не завърши като огромна трагедия.

А ако се върнем на темата за оптимизма, песимизма и нунчакуто, какъв анализ можете да направите на сегашната ситуация със студентските протести в Сърбия?

Струва ми се, че моментът е наистина много важен и съществен. От 1988 г. до днес се разви един национален дискурс, в чиято основа беше враждебността към други нации и държави. А ето – един хубав пример отпреди няколко дни, наистина фрапантен пример: студентите от Нови пазар (един от центровете на историческата област Санджак, където населението се състои основно от мюсюлмани, б.а.) излязоха заедно със студентите от Белград, за да протестират пред държавната телевизия РТС. Това е може би първият път след социализма и Тито, когато виждаме масов протест на студенти, в който рамо до рамо са представители на различните вероизповедания и народности в Сърбия, обединени по друг признак, а не по национален. Изглежда, че най-после се ражда гражданско общество. Ядрото за такова общество винаги е съществувало, но ми се чини, че сега сякаш я има и критичната маса то да се прояви... Тази енергия я имаше и преди 25 години, но всичко завърши много бързо, тогава и премиерът ни беше убит. Докато сега виждам една още по-голяма масовост и воля в самия народ за обединение на принципа на гражданското общество, а не по национална принадлежност.

Рамбо Амадеус е роден през 1963 г. в Котор, Югославия (днес Черна гора), под името Антоние Пушич. В Белград живее от 80-те. Излиза на голямата сцена през далечната 1988 г. и оттогава насам не е преставал да бъде „културен феномен №1 на Балканите“, и то далеч не само от музикална гледна точка. Издаденото творчество и концертите му са радикален колаж между фънк, джаз, балкански фолклор, рокендрол, stand-up комедия, афробийт, политическа сатира с елементи на културологичен и социологически анализ, дръм’н’бейс, опера, турбофолк, монголско традиционно пеене, виртуален пърформанс и други форми на креативна подривност в света на шоубизнеса. Има над 20 студийни и концертни албума, последният от които е Brod budala („Корабът на глупците“). Автор е и на театрална и филмова музика. Оригиналната му музика, създадена за „Метрополис“ на Фриц Ланг, е изсвирена от Белградската филхармония. Носител е на огромен брой награди, като първата от тях е за „литературен принос в областта на естрадата“.