Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Съвременното изкуство цели да ти покаже света по един различен начин. Може би понякога да те лиши от предразсъдъците ти. Да ти покаже, че всъщност животът не трябва да бъде живян по навик.“ С художника разговаря Данислава Делчева

Между актуалните си изложби в България, Румъния и Германия тази пролет художникът Правдолюб Иванов започна поредицата „Десет визуални разказа за съвременното изкуство“ в Гьоте-институт. От Дада и Марсел Дюшан, през фотографията като медия до изкуството на инсталацията и сайт-спесифик арта – той води аудиторията през историята на изкуството на ХХ и XXI век, разказвайки какво задвижва, мотивира и вдъхновява художниците.

Казвате, че съвременното изкуство може да бъде разбрано от всеки любопитен към света, в който живеем. Не е ли то обаче най-неразбраното от всички днешни изкуства?

Процесът е по-сложен от простото разбиране. Визуалното изкуство не е текст, въпреки че понякога си служи с текстове. Вторият визуален разказ беше именно за това – отношението, което Магрит изработва още през 30-те години на ХХ век между дума, значение и образ, и всички конфигурации, в които тези три категории могат да влязат. Процесът е по-сложен от линеарния текст, защото визуалното изкуство понякога влияе на повече сетива, не само на зрителния рецептор. Човек трябва да стигне до края на изречението, за да разбере смисъла. Визуалното изкуство го атакува внезапно.

Но това не означава, че човек задължително възприема визуалното изкуство внезапно. Понякога му трябва повече време.

Смятам, че един от начините да живееш живота си в съвременността минава през допира с изкуство. Дали ще го наречем разбиране? Може да не е разбиране. Може да е инстинкт, чувство, други реакции. Може да е дразнение дори, защото понякога изкуството и това цели – да те извади от равновесие, да те лиши от опорите, които смяташ, че поддържат света ти.

Според вас изкуството би следвало да прави света на човека по-голям. Може ли обаче съвременното изкуство да въздига човека?

Аз не знам какво значи да се въздигне човек. Какво е изкуството, което въздига човека? Докато Микеланджело прави „Страшният съд“, влиза един кардинал и казва, че това прилича на фреска в крайпътен бордей. Не знаем случило ли се е, но Вазари го описва така. И Микеланджело моментално слага сред грешниците портрет на този кардинал, та се наложило папата да го моли да го премахне. Така че въпросът за въздигането е клише, което аз не искам да коментирам.

Съвременното изкуство цели да ти покаже света по един различен начин. Може би понякога да те лиши от предразсъдъците ти. Да ти покаже, че всъщност животът не трябва да бъде живян по навик, че е много по-голям от твоето еднообразно всекидневие. Това имах предвид под „да направи света ни по-голям“. Не да ни се хареса, а да ни накара да почувстваме, че светът е по-голям от това, което сме си мислели. Разбира се, говоря за важните, интересните произведения на съвременното изкуство. То е толкова огромно, че тази дума е твърде малка, за да обеме всичките му посоки.

Около нас вече има много различни форми на изразяване. Как определяме какво е изкуство и може ли всеки човек днес да бъде съвременен артист?

Въпросът е зададен като към нещо статично, с ясни граници и очертания. От ранната модерност, а и преди това, изкуството се опитва максимално да разшири своите граници. Дали всеки човек може да бъде съвременен артист? Отговорът е „да“. Така че къде са границите? Няма граници. Непрекъснато се разширяват. Изкуството абсорбира, включва в себе си медии, средства, абсолютно всичко. Въпреки опитите на Кейдж и Щокхаузен като съвременни композитори да включат в музиката елементи извън музиката, визуалното съвременно изкуство е възможно най-всмукващото в себе си други изкуства, други медии, непрекъснато оттласкващо границите все по-надалеч. И това е флуидно, променливо – така че защо трябва да очертаваме граници на нещо, което е толкова голямо?

Марсел Дюшан подчертава, че артистът посочва кой предмет е изкуство. Валидно ли е това все още?

Малко по-сложно е от тази императивна форма. Това разсъждение идва като резултат от въпроса какво е свързващото, общото във всички изкуства, откакто съществуват до наши дни. Какво е действието, което свързва художника от пещерата, египетския, гръцкия, ренесансовия период, барока и т.н. до наши дни? И Дюшан го назовава – това е изборът. Изкуство се прави през милион избори. Избираш на коя точно стена в пещерата да рисуваш, какъв формат платно да избереш, с какъв материал да рисуваш. Всичко това са избори, които правиш непрекъснато, мълчаливо, без другите да виждат, да знаят, да разбират. Най-важният акт е изборът – това правят художниците през вековете. Следователно, каквото художникът избере, го превръща в изкуство.

Само защото го е избрал или има и други условия за това един предмет да се превърне в художествен факт?

Зависи за кой художник говорим. Изборите са общи, но резултатът е различен.

Чист класически readymade, тоест непроменен предмет, се е използвал много малко. Самият Дюшан прави 13 обекта за 40 години кариера. На въпроса защо не е направил повече, той отговаря: „Аз можех да правя по десет на ден, но това натрупване на readymade обекти щеше неминуемо да доведе до видимата проява на моя вкус“. А readymade е точно обратното – да се елиминира вкусът като предпоставка за това, че като художник знаеш какво ще направиш, а публиката знае какво ще види. В този смисъл Дюшан казва, че readymade не е най-доброто, което е направил, но то е било нова идея за света и за предметите в него – че всеки предмет може да бъде нещо друго. Това е голямата врата, която readymade отваря.

Това е и преход към концептуалистите и тяхната визия, че по-важен е не обектът, а идеята за него. Това ни връща към въпроса дали всеки, който има идея, може да влезе в света на съвременното изкуство и да започне да създава?

Всеки, който има любопитство и интерес, може. Когато беше в България, израелският писател Амос Оз даде интервю, в което каза, че любопитството е най-важното и ценно човешко качество. Любопитство в смисъла на това да искаш да разбереш какъв е светът, да искаш да разбереш другия човек, да искаш да разбереш друга идея, различна от тази, която имаш в главата си. Дали всеки човек може да е художник? Да, всеки човек, който пожелае, може да е художник. Има много примери. Един пастор от Нидерландия става художник. Един борсов агент от Франция отива в Хаити и става художник…

Появяват се обаче т.нар. art world и art market, които са затворени в определен елитарен кръг. Как съжителстват тези парадокси в съвременното изкуство?

Моите визуални разкази не са свързани с пазара. Това е много голяма тема.

Пазарът е съществувал винаги, още от времето на Египет и Фидий. В последния визуален разказ ще говорим за прословутия банан и защо фокусирането в сумите, в спекулациите на пазара е безсмислено и има малка връзка с изкуството.

Връзката е по-скоро в идеята, че твърде еднопланова работа реално може да бъде продадена непропорционално скъпо.

Моята лекция е за това, че първо, тя не е еднопланова. Ще се опитам да разбия стереотипите на мислене. Много хора не правят разлика между първичен и вторичен пазар, когато говорят за изкуството изобщо. Липсва информация. За нищо друго хора без информация не са толкова склонни да дават мнението си, както за изкуството.

Ще получи ли публиката информация на срещите от поредицата визуални разкази?

Целта на тези срещи не е да накарам хората да харесват или да не харесват съвременното изкуство. Целта е по-скоро да придобият съвсем синтезирана представа защо съвременното изкуство е такова, каквото е. Какво се е случило, за да бъде то такова? Какъв път е извървян, не само от художниците, а от човечеството? И тези, които идват, да си дадат сметка, преди да изкажат мнение за изкуството, дали са осъзнали тези трансформации в света. Визуалните разкази протичат по забавен начин и са напълно достъпни, с много нагледен материал, с връзки извън изкуството. Аз импровизирам до голяма степен, това е напълно мозаечен и свободен разказ за това, което мисля за съвременното изкуство, съответно е доста субективен. Аз съм виждал почти всички работи, за които разказвам. Така се родиха и лекциите ми в Академията – просто един художник да разказва на студентите от своя гледна точка, а не от гледната точка на историк на изкуството, който е много по-систематичен и задълбочен, но вероятно и по-труднодостъпен.

С постмодернистите идва идеята, че изкуство е това, което деконструираш. Достатъчно ли е за съвременното изкуство да критикува, без да дава алтернатива?

Не мисля, че въпросът е коректен, защото такова радикално отричане има в ранните авангарди на 20-те години, особено в дадаизма, всички манифести го съдържат. Постмодернизмът е повече играещ с минало, с настояще, с бъдеще, много по-референтен, за да можем да го наречем отричащ. Трудно е, почти невъзможно да бъдеш отричащ в една среда, в която всичко е позволено. Ранните авангарди отричат академизма. В момента сме в положение, в което всичко е толкова отворено, че може би на зрителите така им се струва, но аз няма как да коментирам чувствата на зрителите. А по повод на това какво е изкуство – скоро прочетох едно старо есе на Гадамер, който казва, че една от задачите на философията е да отговори какво е изкуство. Той пише за периода след Втората световна война и твърди, че изкуството е игра, символ и празник. И тези три неща са групови, общностни, случват се чрез други хора, а не само с един човек. Според него, ако някой каже „това не ми харесва“ за произведение на изкуството, той има предвид, че и ти не трябва да го харесваш. В този смисъл изкуството създава общности. Дори през отричане, през публика, която не го харесва – и това е някаква форма на публичен разговор.

Бях в Лондон през 1994/95 г., когато Деймиън Хърст беше направил Акулата. Тогава синът на моя домакин ми каза, че това е горещата тема, сутрин, когато отивали на работа, хората по спирките спорели дали Акулата е изкуство, или не. Ето това е съвременното изкуство. Този спор, а не конкретната акула и конкретният шкаф с формалдехид. Дори самият въпрос „Какво е изкуство“ вече е част от този разговор.

Иван Славов, който ви е преподавал, твърди, че изкуството има естетическа мярка и че кичът е подмяната на ценностите, която цели бърз ефект и лесна печалба. Как това се отнася до съвременното изкуство?

Красотата като естетическа категория се променя не само в изкуството – как изглеждат хората, какво е красиво тяло, всичко това е някакъв неписан договор между хората, за да мислят по сходен начин, да могат да функционират като общност.

А не е ли, за да се стремят към нещо повече?

Може би да, когато се отнася за тялото и дрехите. Но за да кажем, че красивото е зачеркнато, то трябва да си дадем сметка какво е красиво. Едно е красиво днес, друго е било преди. Това е много променлива категория.

Може ли съвременното изкуство без естетиката на грозното, без тази антиестетика?

Това са въпроси за философите на изкуството, какъвто аз не съм. Когато някой каже за нещо, че е грозно или че е красиво, трябва да знаем какво той разбира под красиво, защото може да разбира нещо, което е било красиво през XIX век. И тогава неговото красиво трябва ли да е красиво и за нас? Когато Гоя рисува джуджетата в Кралския дворец, това грозно ли е, или красиво? Рисунките от моята изложба „Орнаменти на болката“ красиви ли са, или грозни? Няма как да са красиви. Това е елементаризиране и е непродуктивно. Мислене в такива категории произвежда лесни решения.

Когато преди 30 години Пиер Рестани беше в България, го заведоха на „Шипка“ 6 да му покажат някаква обща художествена изложба, всеки от СБХ дава натюрморти, цветя и коне... Питаха го харесва ли му изложбата, а той като французин (все пак доскоро езикът на дипломацията е бил френският) отговори: „Има два типа изкуство. Единият се занимава с категорията на красивото, а другият се занимава с категорията на истината. Аз към първия нямам отношение, занимавам се с втория вид изкуство“. Ето, в началото на тази година в Националната галерия имаше красиви неща и хората се редяха на опашки…

Изложбата, за която говорите, не е ли по-скоро в категорията на кича, за който стана дума?

Кичът, между другото, е сериозна категория и някои художници успяват да работят с нея и да създават критични произведения. Джеф Кунст е един от тях. Така че кичът не е за подценяване. Това е много масивна паралелна структура от вкусове и произведения. Но както и Пиер Рестани го е казал, аз се опитвам да покажа истината в изкуството, а не красотата.

Според вас истината и красотата са противоположни?

Не, не са. Съвременното изкуство е в състояние на пръв поглед да игнорира красотата за сметка на истината, но да преобърне мисленето на зрителя. Както Гоя с тези джуджета шутове. По онова време хора с хипофизни проблеми са забавлявали царедворците и това е бил вкусът както на кралския двор, така и на народа. Гоя обаче подхожда към тях не като към хора, на които трябва да се смееш, а като към човешки същества, които гледат сериозно.

Ето в това се състои красотата и тя е истина.

Съвременното изкуство се занимава с проблема за истината, а не дали непременно тя е красива, или не. Това отговаря на въпроса защо изкуството се занимава с грозни неща. Просто пътят към истината невинаги е красив.

Вярно ли е, че когато един социален проблем е адресиран чрез майсторски издържана фотография, това не я прави лъжа или по-малко въздействаща, а напротив?

Анселм Адамс го е формулирал: „Ти не снимаш фотография, ти я правиш“.

Като става дума за фотография, вторият панел от поредицата срещи представя три важни текста за технологията и фотографията, разказани визуално: на Валтер Бенямин, Маршал Маклуън и Вилем Флусер, който стига до идеята за апаратусите, все повече навлизащи в живота ни. Избрах го, защото за мен той е фундаментален за ХХI век и актуалната идея за свобода.

Каква е основната разлика между съвременното изкуство на XX и XXI век?

Предстои ни да разберем. Още сме в началото. Има една теория, че вековете не свършват в съответната година, например XIX век свършва през 1914 г., когато започва Първата световна война, а ХХ век започва с края ѝ.

Олафур Елиасон казва, че не е важен обектът, важно е как той те кара да се чувстваш. Това ли е актуалната вълна на съвременното изкуство от XXI век, като се има предвид разпространението на т.нар. имерсивно изкуство?

Потапянето на зрителя в изцяло създадена среда не е нова идея. Още Иля Кабаков го нарича „тотална инсталация“, тоест сложно произведение от много елементи, което буквално скрива от зрителя стените на галерията/музея и ти потъваш, защото цялото те поглъща, докато си вътре. Такъв тип тотални инсталации има много. Това, което днес преживяваме, е ентъртейнмънт в развлекателните паркове. Пипилоти Рист от години потапя зрителя в психеделична атмосфера на видеопрожекции, обекти, които светят и от които се излъчват други видеопрожекции, но при нея е много по-умно и интересно, няма общо с това да вземеш 10 проектора, да излъчваш по всички стени, тавани и подове картина на Ван Гог и да го наречеш имерсивно изкуство.

Кристо също е имерсивно изкуство и то има много проявления. Имате ли като художник предпочитание към едни изразни форми и средства за сметка на други?

Аз не предпочитам. Приключение е да се оставиш на изкуството да те връхлети, без предварително очакване, без предразсъдъци. Без да си сложиш отпред завесата „харесвам-не харесвам“. Иска ми се и хората, които идват на моите лекции, да се сдобият с тази свобода да застанат пред изкуството лишени от предразсъдъци, отворени за предизвикателство, за това да ги връхлети нещо, което не очакват, и нещо, което може би в първия момент не им харесва, но пък ще ги накара да осъзнаят колко различен е животът.

Как виждате бъдещето на съвременното изкуство?

Аз съм винаги оптимист. Историята показва, че дори да има периоди на регрес, това после се компенсира. В момента се страхувам много повече от настоящето, отколкото от бъдещето. Наскоро участвах в изложба в Казанлъшката галерия, която притежава много стари майстори и рисунки на голи тела, а родители са вдигнали скандал, че децата им гледат голи тела в галерията. Така че настоящето е по-плашещо от всякакво бъдеще. Има човешки, цивилизационни пропадания, но някак винаги човечеството е успявало да излезе от тях. Смятам, че художниците, които успеят да реагират адекватно и в дълбочина на трансформацията, която ни предстои, вероятно ще успеят да създадат това, което след време да се окаже новото изкуство.

Сега въпросът е какво ще се случи генерално с обществото. Маклуън пише, че ако се фокусираш върху съдържанието, не можеш да разбереш медията. Той казва, че няма как да разберем трансформиращата технология на телефона, ако изследваме един телефонен разговор, защото той може да е кавга, любовно обяснение, приказка по телефона или справка (едно време се обаждахме да питаме колко е часът). Сега сме фокусирани върху това какво прави ChatGPT, а не какво представлява. Именно това ще извърши обществената трансформация, а не текстовете или картинките, които изкуственият интелект създава.

Нийл Постман, който е последовател на Маклуън, обаче казва: „Да се забавляваме до смърт“. И като че ли това негово пророчество се осъществява днес.

Някъде четох, че светът се развива по посока на все по-голямо дразнение на мозъка и сетивата и това ще доведе до такава възпаленост на съзнанието, че няма да може да се живее без непрекъснато захранване с такива дразнители. Това правим в момента. Нашият мозък е свикнал с тази намеса – не можем вече да се отпуснем и спокойно да мислим над една идея, без да си извадим телефона. Не мога да предскажа бъдещето. В това е чарът на живота – не знаеш какво ще се случи. Не бих искал да живея предвидим живот по оруеловски. Харесва ми да приемам предизвикателствата, пред които се изправям, и да плувам във времето.

Правдолюб Иванов (1964) е доктор на изкуствата от Националната художествена академия, той е сред най-разпознаваемите съвременни български артисти със силно концептуален подход. Участвал е в редица престижни международни изложби в Кунстмузеум Равенсбюрк, Нойес Музеум в Нюрнберг, Fondazione Triennale di Milano и Zachęta–National Gallery of Art във Варшава, Фридерицианум Музеум в Касел, Essl Collection в Клостернойбург, Австрия, Нойес Музеум Везербург в Бремен, Royal Academy of Arts в Лондон, Музея за съвременно изкуство в Краков, Villa Empain, Boghossian Foundation в Брюксел, ARTER Museum, Истанбул. Негови творби са представяни на Manifesta 3, Любляна (2000) и Manifesta 14 в Прищина (2022), в Българския павилион на Венецианското биенале (2007), 4-тото берлинско биенале (2006) и 14-ото биенале в Сидни (2004). На 21 юни 2026 г. се открива Manifesta 16 в Рурска област, Германия, където Правдолюб Иванов участва със сайт-спесифик интервенция в църквата „Св. Гертруд“ в Есен.