Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Започвам направо – 79-ото издание на фестивала в Кан (12–23 май 2026) за мен беше доста интересно. Заради това, което избра, показа, внуши и награди.

Най-сериозното различно нещо тази година беше завръщането на Европа на сцената на световното кино. Фестивално издание с над две трети европейски копродукции в конкурса не е имало отдавна. Холивуд, който винаги си е падал по Кан, защото е cute, този път практически отсъстваше.

Това внесе хомогенност на тона – сериозен и драматичен, от дълбините на миналото и плоскостта на настоящето. Повече от обичайното, някои филми бяха обърнати към войните на миналия век с неизлекувани травми и недостигнати идеали. Други показаха умора от прекалено проблемното днес.

Три японски филма внесоха собствена чувствителност към екзистенциалните кризи. „Бележките на Наги“ на Коджи Фукада, „Овца в кутията“ на Хирокадзу Корееда и най-вече „Внезапно“ на Рюсуке Хамагучи показаха деликатност в отношенията между хората – били те артисти, или просто родители.

Тази година, повече от друг път, Кан поднесе безпокойство, угриженост, напрежение и тревога за нормалността на човека – като социално и биологично (!) същество.

Диагнозата за Европа

Невероятно, но факт – към първата си Златна палма за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ (2007) румънецът Кристиан Мунджиу добави още една. Това го изстрелва много високо и го прави част от елитния клуб на онези от световното кино, които вече притежават по две Палми. В него са Франсис Форд Копола, Биле Аугуст, Емир Кустурица, Шохей Имамура, братята Дарден, Михаел Ханеке, Кен Лоуч и Рубен Йостлунд. Мунджиу е един от младите – първия си приз печели, когато е на 39 години, сега е на 58. Единственият, който може да го конкурира по този показател, е шведът Рубен Йостлунд – първата му Палма за „Квадратът“ го зарадва, когато беше на 43 години, а втората – за „Триъгълникът на тъгата“, когато беше на 48. Във всички случаи Мунджиу е вторият източноевропеец и балканец след Кустурица, когото Кан почита по този начин.

Има с какво да се гордее този не толкова шумен, но ефикасен румънец, успял да се изкачи на върха на славата, при това със социално ангажирано кино. Патосът му винаги е бил срещу лицемерието на институциите. В началото в Румъния, сега и извън нея.

Копродукцията между Румъния, Франция, Норвегия, Швеция и Дания „Фиорд“ противопоставя Севера и Юга посредством сблъсък между два подхода в отношението към децата и тяхното възпитание в семейството. Базирайки се на истински случай, режисьорът е създал въздействаща драма за неволите на румънеца Михай (Себастиан Стан) и норвежката Лисбет (Ренате Рейнсве), които отглеждат четирите си деца (петото все още бебе) в молитви към Бог. В случай на неподчинение плесниците не са изключени. Службата за закрила на детето в Норвегия, където многодетното семейство е решило да живее, е една от най-строгите в света – получи ли сигнал за насилие над деца, тя веднага ги разделя от родителите им. Според Мунджиу напрежението между краен либерализъм и краен консерватизъм не е нито невинно, нито безопасно. Нарича го страх от другия.

И интересната германска режисьорка Валеска Гризебах, чийто филм „Мечтаното приключение“ е сниман в България и получи Специалната награда на журито, се занимава с европейската несигурност. Мястото е гранично – между България, Гърция и Турция. Натоварено е с огромен транспортен трафик, контрабанда и криминално проявени мъже. За разлика от Мунджиу, чийто стил на разказване е по-скоро традиционен, Гризебах е изцяло в експеримента – снима с непрофесионалисти, без твърда драматургична структура. Главната ѝ героиня се движи между хората в неуютно пространство, в което нищо не е очевидно освен натиска на по-силния върху по-слабия. Тази географска междинност Гризебах е избрала напълно съзнателно – за нея тя символизира разпад, в който хората организират оцеляването си сами. В същото време филмът, чиято документална автентичност е поразителна, не сантименталничи със социално несправедливото. По същество става дума за любовна история между Веска, нито млада, нито съблазнителна (Яна Радева), и Саид (Сюлейман Летифов), нито мафиот, нито грубиян. В началото на филма двамата се срещат, после той изчезва и тя започва да го търси. Когато го намира, той ѝ казва само „чаках те“ – невидимото между тях се е случило. Филмът на Гризебах използва несигурния български социален фон, за да покаже как точно тази Веска може и да не потъне в него. Яна Радева е новото ѝ откритие, чрез което режисьорката изобразява и изразява себе си. Търсената физическа прилика не е случайна, но нейната поразителност вълнува. Сходство е търсено дори в имената – Веска е близко до Валеска. По време на официалната церемония в Кан двете жени се държаха за ръцете.

Навремето откритието на Гризебах беше интригуващото лице на Сюлейман Летифов, заради което той стоеше в центъра на по-ранния ѝ „Уестърн“ (също сниман в България). Сега Яна Радева е перфектното ѝ alter ego. Вътрешната цялост на героинята е обратно пропорционална на размитата несигурност на средата. В този смисъл, за разлика от Мунджиу, Гризебах не само посочва грешките (на Европа), а показва възможност за оцеляване.

Категорично близо до това усещане е и „Внезапно“ на Рюсуке Хамагучи (Палма за най-добра женска роля, поделена между Виржини Ефира и Тао Окамото). Дейността на дома за тежко болни възрастни хора „Градина на свободата“ изцяло се опира на философията Humanitude, която пък издига в култ физическия допир като висша форма на уважение към човека. Филмът е бавен и дълъг и събира две жени – едната от Франция, другата – от Япония. Едната е директорката на дома, другата – театрална режисьорка в терминална фаза на рак. Основната тема на филма е достойната раздяла с живота. И тук, както в „Мечтаното приключение“, многобройните обитатели на дома са автентични, няма актьори, на които да е възложено да „играят“ болни. Заради това и доста други сходства в методологията на правене на кино спокойно мога да нарека Хамагучи духовен брат на Гризебах. И на двамата емпатията им е в кръвта.

Еволюцията на киното за различието

„Мъжът, когото обичам“ на Айра Сакс, „Страхливецът“ на Лукас Донт (Палма за най-добра мъжка роля, поделена между Еманюел Макия и Валантен Кампан) и „Черната топка“ на Хавиер Амброси и Хавиeр Калво (Палма за най-добра режисура, поделена с Павел Павликовски за „Отечество“) без съмнение са се озовали в официалния конкурс заради нещо повече от станалата задължителна проява на чувствителност към този тип кино. Дори програмирането на трите филма на практика в един ден показа специалното отношение на организаторите към него.

Тук изцяло сме на територията на уязвимостта. Във всяко едно от трите заглавия филмовият език и начинът на разказване са различни. Фактът, че международното жури, водено от южнокорейския режисьор Пак Чан-ук, даде две от важните си награди на две от тях, подсказва, че става дума не за формален жест, а за висока оценка на едно наистина силно кино.

Обещаното в „Черната топка“ (заглавие на филма, но и на незавършен роман на Федерико Гарсия Лорка, убит през 1936 г.) го има наистина. Трите епохи – 1932, 1937 и 2017 г., са показани през чувствителността на трима мъже. Главният патос на двамата режисьори Амброси и Калво, гей двойка, известна и с псевдонима Лос Хавис, е срещу тенденциозното ѝ потискане през всичките тези години. Премълчаваната хомосексуалност на Лорка, особено от режима на Франко, е причината, заради която живеещите в съвременната епоха искат литературното му наследство да бъде преразгледано в неговата сложност. Бравурната енергия и неудържимата фантазия на този посвоему артистичен манифест го превърнаха в емоционален защитник на емпатията като кауза.

На фона на тази необузданост вторачената в себе си, иначе съкровена равносметка на Педро Алмодовар в „Горчива Коледа“, елегантно иронизираща, но и прекалено възпитана, изпадна от класацията. С 24-тия си игрален филм именитият режисьор си признава, че е уморен от всичко, най-вече от себе си. Публиката в Кан почти не реагира. Тя също се оказа уморена – от него.

„Мъжът, когото обичам“ на Айра Сакс не получи награда, но не пропадна по същия начин. Рами Малек, който влиза в образа на умиращия от СПИН кабаретен артист Джими Джордж от края на 80-те в Ню Йорк, е чисто и просто феноменален. Но и темата на филма предизвиква вълнение. Става дума за незачетената преданост, централна и в дебютния филм на Хари Лайтън Pillion (показан в Кан миналата година в паралелния конкурс „Особен поглед“). Филмът е малък, но емоционално силен, с истинска човешка драма от времето, когато от СПИН задължително се умираше. Малек играе и пее типични клубни парчета, някои от тях дори на френски език.

„Страхливец“ на Лукас Донт затвори тематичния кръг. По време на Първата световна война Пиер и Франсис са млади войници. Условията за водене на битки са жестоки. Но освен военна обстановката във филма е и театрална, тъй като между залповете и събирането на трупове аматьорска мъжка трупа представя импровизирани етюди. Неин ръководител, лидер и водач е Франсис, от време на време Пиер се появява до него. „Актьорите“ иронизират жените така, че да веселят войниците. Целта е недодяланият хумор да ги накара да забравят за фронта. Безвкусните преувеличения придобиват и допълнителен смисъл, който поставя под съмнение лозунгите за саможертва в името на абстрактни идеи.

Отечествата, за които се плаче

Едното се казва Русия и е голямата лична болка на Андрей Звягинцев, която той разкрива в „Минотавър“ (Голямата награда). Уважаваният режисьор и любимец на Кан, който от години живее във Франция по принуда, споделя дълбоката си тревога за състоянието на духа на руските хора. За него отечеството е превърнато в лабиринт, където чудовище с тяло на човек и глава на бик е затворено на остров и всяка седмица е хранено с по 14 атински младежи (по древногръцкия мит за Минотавъра). Заявен като свободна адаптация на известната творба на Клод Шаброл „Невярната съпруга“ (1969), на преден план филмът извeжда разяждащата история за бездушното съжителство между Глеб (Дмитрий Мазуров) и съпругата му Галина (Ирис Лебедева). Става ясно, че тя му изневерява, и заради това той се загубва в емоционалната пустиня на нелюбовта. Годината е 2022 и току-що е започнало прилагането на мерки за „частична мобилизация“ на мъже в добра физическа форма. На всички административни звена е заповядано да подготвят списъци с по 14 имена (числото е избрано неслучайно). Така Звягинцев протестира срещу, според него, съзнателния геноцид над съгражданите му. Ненавижда системата, която го провежда, нещо повече, безнадеждно се страхува от нея.

Най-краткият филм от конкурса на Кан (88 минути) се казва именно „Отечество“. В него култовият Павел Павликовски показва вече възрастния писател Томас Ман (Ханс Цишлер) и дъщеря му Ерика (Сандра Хюлер) да пътуват из руините на разделената на две части Германия (1949). Оказва се, че страната, която Ман е обичал и за която е тъгувал през 16-те години изгнанически живот в Америка, вече не съществува.

Няма го и „отечеството“ от филма на Еманюел Мар „Нашето спасение“ (Палма за най-добър сценарий). Но както се казва, слава богу, защото правителството на маршал Петен във Франция е въвлякло страната във вредно за нея сътрудничество с фашистка Германия. В контекста на предстоящите избори за президент през 2027 г. и възможността за избор на крайнодесен президент филмът придоби допълнително значение особено за френската публика,. Тя не остана безразлична към актуалността на образа на педантичен чиновник, който бавно, но сигурно се издига по административната стълбица, налагайки идеи за национално възраждане, но без евреи.

Не остана място за награда на изпълнения с френски звезди – Изабел Юпер, Виржини Ефира, Венсан Касел, Пиер Нине и Катрин Деньов – „Паралелни истории“ на живеещия във Франция ирански режисьор Асгар Фархади. Скъпоструващият експеримент, в който писателка в стрес разказа една и съща история в две версии, почти не спечели симпатизанти. Същото, макар и в по-малка степен, се случи и с филма на уважавания Хирокадзу Корееда „Овца в кутията“. Явно роботите от бъдещето засега представляват заплаха най-вече за самия него.

Повечето филми в Кан показаха един угрижен свят, изпаднал в тревога. И внушиха копнеж за повече човешка близост.