Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

„Всеки ден трябва да откриваме новото в себе си и да го предаваме на публиката.“ С италианския диригент Франческо Иван Чампа разговаря Светлана Димитрова

Младият италиански диригент Франческо Иван Чампа застана на пулта в Софийската опера на 3 май 2026 г. – за втория концерт на Джесика Прат, една от най-добрите белкантови певици. Великолепна и стилна програма, в която освен изключителните интерпретации на сопраното от Австралия чухме и ефектни оркестрови фрагменти, избрани от диригента.  

След първия концерт на Джесика Прат през март ми трябваше доста време, за да се върна към реалността. Сега не спирам да мисля за тръпнещата в очакване Елвира, за мен най-елегантната интерпретация в концерта, както и за Офелия, отчаяна в своето безумие, за щедрия втори бис – куклата Олимпия, чиято ария завърши със съвършено изпълнен, почти акробатичен финал. В оригиналната тоналност чухме и феноменалната ария на Норма, открихме жизнерадостната Амина („Сомнамбула“), жертвоготовната Жулиета („Капулети и Монтеки“), както и очакващата щастието си Лучия. Публиката възторжено аплодира грандиозната увертюра на „Норма“, жизнерадостното встъпление към „Италианката в Алжир“ (Росини), величествения прелюд към „Анна Болейн“ (Доницети), както и едно от най-ярките интермеци – медитацията от „Таис“ на Масне, в която ярко блесна със солото си концертмайсторът Мария Евстатиева. Оркестърът на Софийската опера майсторски партнираше на прочутата певица. Специално ще отбележа и солата в различните арии на Ивета Маринова – флейта, Джулио Бозети – обой, Явор Добрев – кларинет, Станка Стайкова – фагот, Михаил Михайлов – валдхорна, Деница Димитрова – арфа.

Потърсих диригента Франческо Иван Чампа, който с вещо познание извая музикалната картина.

Разговаряме след срещата ви с оркестъра. Докато изчаквах, наблюдавах как работите – с голямо спокойствие и прецизност. Винаги е така, нали?

Наистина в началото, когато си млад, инстинктът те води в действията. После разбираш, че красотата е и в детайла, в грижата за подробностите. Когато започнеш да разбираш красотата на малките неща, както и в живота, откриваш един нов свят.

Как открихте тази прецизност? От работата с големи майстори или такава е природата ви?

Несъмнено ставаш по-внимателен към прецизността, когато работиш с големи оркестри. За щастие, аз често работя с Виенската филхармония, с „Щатскапеле“ в Берлин, с „Ковънт Гардън“ в Лондон. И когато се срещаш с големи артисти и музиканти, виждаш, че те винаги са много внимателни към детайла, и това те учи как да се представяш пред оркестъра – трябва предварително да знаеш какво ще се случи.

Работили сте с големи майстори. Какво ви дадоха те, например Карло Мария Джулини?

О, Джулини[1] беше друга история, друга епоха. Музикант с безкрайна духовна дълбочина. Той беше човек от XIX век. Така подхождаше към музиката – никога не съм го чувал да повиши тон и да бъде груб, винаги спокоен, винаги уравновесен. После работих с Антонио Папано, който е велик диригент.[2] А този, който най-много отвори очите и сърцето ми към операта, беше Даниел Орен[3]. Бях негов асистент дълги години и научих много от него. Той ми показа, че музиката не е само това, което е написано в партитурата, а това, което трябва да почувстваш в театъра – ритъмът на театъра, който е ритъмът на човешкия живот, различен всеки ден. Не можеш да кажеш: „Тази фраза ще я направя така“. Да, общата идея е такава, но всеки ден трябва да откриваме новото в себе си и да го предаваме на публиката.

Виждала съм партитура на маестро Орен – тя е произведение на изкуството. Цветна, богата, всичко е маркирано. Работите ли по същия начин върху партитурата?

Той ме научи. Всички цветове, всички символи. Той ми разкри значението на всеки един от цветовете. Това е код, начин да подхождаш към партитурата така, че ако я отвориш след двайсет години, да знаеш какво да правиш.

Къде беше първият ви концерт с голям оркестър?

Истинският ми оперен дебют беше в Театър „Реджо“ в Парма – „Риголето“ с Лео Нучи, а първата ми Джилда беше Джесика Прат. Оттам започна невероятно ни приятелство – тя идваше у дома, познава семейството ми, винаги сме били близки. Тя е изключителен артист. Казвам го не защото сме приятели, а защото наистина я ценя.

А първият ми концерт – колкото и странно да звучи – беше в България. Бях на 17 години, в Стара Загора. Дирижирах Четвъртата симфония на Брамс. Не помня кой ме покани. За първи път летях сам от Рим до София, после с кола прекосих цяла България – до Стара Загора, а стигнах и до Бургас, но не за концерт, а на морето. Бях правил и други концерти в Италия, но не толкова важни.

Какви са най-големите предизвикателства пред един млад диригент днес?

Да не се поддава на изкушението. Винаги е било трудно. Оркестрите са много, разчиташ да дадат шанс точно на теб като диригент. Не трябва да бъдеш заслепен от желанието за кариера. Това е най-голямата грешка. Трябва да работиш, да изучаваш задълбочено – не само музиката, а всичко. Да си любопитен. Единственото правило е съмнението. Никога да не си напълно сигурен в себе си. На подиума трябва да изглеждаш уверен, но вътрешно винаги да си задаваш въпроси: „Правилно ли е? Защо го правя така?“. Не гледай аплодисментите или критиката. Важен е твоят път.

Трябва постоянно да учиш и да не мислиш за слава. Славата не е най-важното в изкуството.

Вашето име често се свързва с Верди и Пучини.

Да живеят Верди и Пучини! В началото исках да дирижирам симфонична музика, не разбирах певците. Но когато осъзнаеш, че в човешкия глас са всички чувства, се ражда любов, без която вече не можеш да живееш. Обичам цялата музика, но не мога без операта. Верди описва любовта във всичките ѝ форми – между мъж и жена, между баща и дъщеря… Пучини те завладява с емоция. При Верди идеята се развива дълго, при Пучини всичко се случва в реално време. Не можеш да не плачеш в края на „Бохеми“ или „Мадам Бътерфлай“.

Щом вие плачете, плаче и публиката. А как певците не плачат?

Трябва да се раздвоят – рационалната част контролира техниката, другата се отдава на емоцията. Но когато ме питат коя опера ми е най-близка до сърцето, това е най-трудният въпрос с най-лесния отговор – тази, която дирижирам в момента.

А съвременната музика?

Обичам я, ако има смисъл. Експериментът сам по себе си не е достатъчен.

Шумът не е музика, освен ако не му придадеш значение. Днес малко композитори пишат опери. След „Турандот“ почти няма истинска опера. Но това не означава, че изпълняваме мъртва музика. Ние ѝ вдъхваме нов живот. Произведението оживява чрез нас.

Когато слушам оперите на Росини, винаги се чудя какви певци е имало тогава, най-вече сопрани и тенори.

Днес няма такива като Изабела Колбран[4]. Никоя певица не може да изпее тези опери. Но тогава е било различно. И Верди е писал за съпругата си Джузепина Стрепони.

Работили сте с български певци, нали?

Да, Соня Йончева е моя близка приятелка. Изключителен артист. Тя е великолепна във всичко! Записахме и диск заедно (през 2026 г. Соня Йончева създава нов аудиовизуален проект, озаглавен ĪCŌN, „мост между белканто и новите технологии“, партнира си с Франческо Иван Чампа и оркестъра на театър „Карло Феличе“ в Генуа, б.р.).

Планирате ли други записи?

Засега не, защото имам много ангажименти по света – Лондон, Виена, Рим, Венеция.

На Арена ди Верона това лято ще дирижирате „Турандот“ и „Травиата“. Какво е усещането там?

Уникално е, няма друго такова място в света. Обръщаш се и виждаш 20 000 души. Пред теб е огромен състав – оркестър, хор, миманс, певци – 150 души! Всичко е огромно. И ти си този, който трябва да ги поведе, за да се получи музика. За първи път бях там през 2018 г. Какво е чувството ли? Казах си: „Господи, какво да правя?“. После идва първият акорд. Да, там всичко е различно и не е за всеки – трябва инстинкт. Цялото обучение, през което си преминал, не важи за Арената. Ако трябва да направиш пианисимо, трябва първо да си го изградил в съзнанието си. В началото на спектакъла например не можеш да направиш пианисимо. Слънцето още блести, хората са разсеяни и шумни. Трябва да се научиш, трябва да усвоиш скоростите. На Арената всичко трябва да е малко по-бързо, защото вниманието лесно се губи. Трябва да плениш публиката, да я завладееш, да задържиш вниманието ѝ.

Франческо Иван Чампа (род. 1982 г.) е възпитаник на Римската академия „Санта Чечилия“. Работил е с Карло Мария Джулини и Бруно Апреа, бил е асистент на Антонио Папано и Даниел Орен. В последните години често е канен на някои от най-големите фестивали в Италия – за продукции на Джакомо Пучини в Торе дел Лаго, за спектакли на Джузепе Верди в Парма и на Арена ди Верона. Неотдавна Соня Йончева и Франческо Иван Чампа записаха нов аудио-визуален проект с арии от Белини и Доницети. През 2021 г. Чампа дирижира дебюта на Соня Йончева в цял спектакъл на Арена ди Верона – „Травиата“ от Верди.