Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Разговор с френския социолог Едгар Морен

Почти столетник, този мислител със световна известност и вечен оптимист размишлява над „самоизолацията“ като ненадеен шанс за осмислянето на хуманизма и възможност да разграничаваме по-ясно същественото от мимолетното. Интервюто е от в. „Либерасион“

Как лично вие преживявате този небивал досега и наистина тежък момент?

Подложени сме на физическа изолация, но притежаваме средства, за да общуваме с думи, които позволяват комуникацията с другия и със света. В настоящия момент, като реакция на самозатварянето, ние се отваряме, ставаме по-внимателни и по-солидарни едни към други. Самотници са хората без телефон или телевизор, както и „неизолираните“, тоест бездомниците, често забравяни от властта и от медиите, те са абсолютните жертви на „самоизолацията“. Що се отнася до мен, чувствам се безкрайно съпричастен, дори чрез самото си изолиране, на националната участ и планетарния катаклизъм. Усещам се повече от всякога включен в несигурното приключение на нашия вид. Долавям по-силно от всякога общата участ на цялото човечество.

Бихте ли разположили тази криза в историята, която сте преживели?

Понастоящем сме изложени на тройна криза. Биологичната криза на пандемията застрашава ненадейно живота ни, атакува способността ни за гостоприемство, която и без това бе силно редуцирана от неолибералните политики. Икономическата криза, рожба на рестриктивните мерки, предприети срещу пандемията, които забавят или прекратяват производствените дейности, труда, транспорта – това не може да не доведе до влошаване, ако изолирането е трайно. Цивилизационната криза: внезапно преминахме от цивилизация на мобилността към задължението за немобилност. Досега живеехме основно навън – на работното място, в ресторанта, в кината, на събирания или празници. Ето ни сега ограничени до уседнал живот и интимност. Потребявахме под натиска на консумативизма, тоест на пристрастяването към продукти с отвратително качество или илюзорни добродетели, бяхме подтиквани към привидно новото, към търсенето на приблизителното, а не на най-доброто. Изолирането би могло да се превърне във възможност за ментална и физическа детоксикация, която да ни помогне да подберем най-важното и отхвърлим фриволното, повърхностното, илюзорното. Най-главното са любовта, приятелството, солидарността, братството, разцветът на Аз в Ние. В този смисъл изолирането може да породи спасителна екзистенциална криза, в която да размислим над смисъла над нашия живот.

Изправихме се пред пандемия, която из основи разтърси цялата наша система: санитарна, политическа, икономическа, демократическа. Това предполага да мислим комплексно и интердисциплинарно.

Тези кризи са взаимнозависими и следват една след друга. Колкото повече една от тях се задълбочава, толкова повече се задълбочават и другите. Ако една криза намалее, намаляват и останалите. Докато епидемията не отстъпи, рестрикциите ще се усещат все повече и повече, а изолирането все повече ще се преживява като възпрепятстване (в труда, в заниманията със спорт, в посещенията на събрания и спектакли, в лечението или зъболечението). В дълбочина тази криза е антропологическа: тя разкрива ущърбната страна на великолепната човешка сила, че технико-икономическото уеднаквяване на планетата създава обща взаимозависимост, общност на съдби без солидарност.

Като че ли светът вече се изплъзва от нашите аналитични матрици? Интелектуалните ориентири също са объркани.

Тази „поликриза“ не може да не предизвика криза в политическата мисъл, в мисленето като цяло. Фагоцитозата на политическото от икономическото, фагоцитозата на икономиката от неолибералната идеология, фагоцитозата на рефлексивното мислене от изчислението, всичко това пречи да схванем налагащите се комплексни императиви: би трябвало да комбинираме глобализацията (кооперативното в нея) с деглобализацията (да спасим опустелите територии, жизнените и санитарни автономии на нациите); да комбинираме развитието (заедно с позитивите на индивидуализма) с липсата на развитие (което предполага солидарност и общност); да комбинираме растежа и липсата на растеж (определяйки това, което трябва да нараства, и онова, което не трябва да не нараства). Растежът носи в себе си икономическа жизненост, а липсата на растеж – екологическо спасение и общо изчистване от замърсяването. Съчетаването на неща, които изглеждат противоречиви, тук е логически необходимо.

Капацитетът ни „да живеем заедно“ е поставен на тежко изпитание. Не е ли това възможност за създаването на нов хуманизъм, на общ и по-солидарен живот в планетарен мащаб?

Не се нуждаем от нов хуманизъм, а от възобновяване на хуманизма с ресурси. Хуманизмът възприе две антиномични лица в Европа. Първият е този на квазиобожествяването на човека, обречен да овладява природата. Другият хуманизъм е формулиран от Монтен: Разпознавам във всеки човек мой съотечественик. Трябва да изоставим първия и да възобновим втория.

Дефиницията на човешкото не може да се ограничава до идеята за индивида. Човешкото се дефинира с три термина, неотделими един от друг, подобно на Троицата: човешкото е едновременно индивид, част или момент от човешкия вид и част или момент от обществото. То едновременно е индивидуално, биологическо и социално. Хуманизмът няма как да пренебрегне пъпната ни връв с живота, нито пъпната ни връв с всемира. Не трябва да забравяме, че природата е толкова в нас, колкото и ние сме в природата. Интелектуалният цокъл на възобновения хуманизъм е чувствителният и комплексен разум. Трябва не само да следваме формулата „няма разум без страст и няма страст без разум“, но и нашият разум да е чувствителен към онова, което вълнува човешките същества.

Това предполага преобръщането на ценностите в света, в който живяхме преди коронавируса...

Възобновеният хуманизъм може да черпи от източниците на етиката, налични във всяко човешко общество, каквито са солидарността и отговорността. Солидарността подбужда към отговорност, а отговорността – към солидарност. Тези източници си остават налични, но отчасти се пренебрегват в нашата цивилизация под въздействието на индивидуализма, под господството на печалбата, на общата бюрократизация. Възобновеният хуманизъм е планетарен хуманизъм. Предходният хуманизъм пренебрегваше конкретната взаимозависимост между всички човешки същества и тяхната обща участ вследствие на неспирно нарастващата глобализация. А човечеството е застрашено от смъртни заплахи (умножаване на ядрените оръжия, разрастването на фанатизми и граждански войни, ускорена деградация на биосферата, кризи и дерегулация на една икономика, доминирана от неограничената финансова спекулация), към които сега се добавя вирусната пандемия, която увеличава тези заплахи. Ето защо животът на човешкия вид, както и този на биосферата, става приоритетна ценност.

И заплахата е фундаментална?

За да може човечеството да оцелее, то трябва да се преобрази. Ясперс заяви малко след края на Втората световна война: Ако човечеството иска да живее, трябва да се промени. Хуманизмът е не само съзнание за човешката солидарност, той е и предусещане за едно неизвестно и невероятно приключение. Всеки от нас е част от седем милиарда човешки същества, както една клетка е част от тяло със стотици милиарди клетки. Всеки от нас е част от едно невероятно приключение във всемира.

Превод от френски Тони Николов