Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

„Нима човешкият дух не е един вид вирус, който паразитира върху живия вид, поставяйки го в услуга на собственото си възпроизводство, и дори заплашва да го унищожи?“ Отговор на словенския философ на тезите на Джорджо Агамбен, публикуван в The Philosophical Salon, който предлагаме със съкращения.

Мнозина либерални и леви коментатори изтъкват как епидемията, причинена от коронавируса, цели да оправдае и легитимира мерките по контрола и регулацията на населението, досега немислими в западното демократично общество – не е ли тоталната изолация в Италия тоталитарен фантазъм, превърнал се в реалност? Не е учудващо, че Китай (който масово използва новите технологии за целите на социалния контрол) е по-подготвен да се справи с катастрофалната епидемия – или поне така изглежда ситуацията на място. Трябва ли от това да заключим, че Китай въплъщава нашето бъдеще? Влизаме ли в глобално извънредно положение? Придава ли то нова актуалност на анализите на италианския философ Джорджо Агамбен?

Не е изненадващо, че самият Агамбен стига до това заключение и още първата му реакция радикално се различаваше от тази на повечето коментатори. Оплаквайки се от „френетичните спешни мерки, ирационални и напълно неоправдани спрямо една предполагаема епидемия“, той заговори за нея като за най-обикновен грип и зададе следния въпрос: „Защо медиите и властите се стремят да предизвикат климат на паника, който провокира извънредно положение с тежки ограничения на придвижванията и суспендиране на нормалното функциониране на условията на живот и труд в цели региони?“. Основната причина според него е в диспропорционалния отговор на „нарастващата тенденция да се използва извънредното положение като нормална парадигма на управление“.

Вярно е, че нашите свободи в сегашните обстоятелства са сериозно ограничени и се управляват с декрети: „диспропорцията (на такива мерки) – продължава Агамбен – спрямо онова, което според италианския Научноизследователски център (CNR) е просто нормален грип, малко се отличава от случващото се в предходни години. Изглежда, че тероризмът е изчерпан като причина за извънредни мерки, ето защо измислянето на епидемията предлага идеален претекст, за да се премине отвъд всички граници“.

Агамбен описва един важен аспект на функционирането на държавния контрол в момента, но все пак някои въпроси ни държат в напрежение: защо държавната власт би имала интерес да предизвиква чак такава паника, която сериозно затруднява нейната дейност, както и възпроизводството на капитала, който обича флуидността? Капиталът и държавната власт имат ли реален интерес да провокират глобална икономическа криза, за да възобновят господството си? Не е ли това ясен знак, че не само „обикновените хора“, но и самата държава изпада в паника, без да може да контролира ситуацията, и това едва ли е някаква стратегия?

Реакцията на Агамбен е екстремна форма на левичарско поведение, склонно винаги да интерпретира „преувеличената паника“, причинена от разпространяването на вируса, като смесица от засилен социален контрол и разюздан расизъм (да бламираме природата или Китай); ала подобна интерпретация помръква пред реалността на заплахата. Тази реалност застрашава ли свободите ни? Поставянето ни под карантина и други сходни мерки очевидно ги ограничават и тук се нуждаем от нов Асандж, за да разобличи възможните им злоупотреби. Но пък заплахата от вирусната инфекция по зрелищен начин води до появата на нови форми на локална и глобална солидарност и също така ясно показва необходимостта от контрол над самата политическа власт. Хората са в правото си да държат властта отговорна за ситуацията: имате власт, сега покажете какво знаете да правите с нея! Предизвикателството пред Европа е да извърши онова, което Китай направи, но по прозрачен и демократичен начин. „Китай – пише социологът Бенджамин Братън – въведе мерки, които Западна Европа и САЩ със сигурност не толерират, може би дори в свой ущърб. Нека ясно кажем, че е грешка да се интерпретират всички форми на ограничение и налагане на модел като „надзор“, а всяко активно управление като „социален контрол“. Нуждаем се от различен и по-нюансиран речник за социалната интервенция.“

Alt-Right (Алтернативната десница) и Fake Left – левицата на „фейка“, отказват да приемат реалността на епидемията, като всяка от тях поотделно се отдава на упражнения по социално-конструктивистка редукция, тоест отрича я в името на собственото си социално значение. Тръмп и неговите привърженици упорито твърдяха, че епидемията е заговор, организиран от демократите и Китай, докато част от левицата заклеймяваше мерките, въведени от държавите и здравните инспекции, обвинявайки ги в ксенофобия (особено се настояваше върху важността на ръкуването...).

Кой обаче днес може да се ръкува или да се прегръща с другия? Привилегированите. „Декамерон“ на Бокачо се състои от истории, разказвани от седем девойки и трима младежи, уединили се във вила извън Флоренция, за да избягат от чумата. Представителите на финансовия елит ще се оттеглят в охраняеми зони и ще се развличат, разказвайки си истории в стила на „Декамерон“, докато обикновените хора ще трябва всекидневно да живеят заедно с вируса (свръхбогатите вече са се оттеглили с частните си самолети на малки острови в Карибите, запазени само за тях).

Онова, което ме дразни, е начинът, по който медиите съобщават за затварянето на обществените места и за анулирането на предварително обявени прояви, тъй като се въвежда конкретно времево ограничение. Всички се надяваме и горещо желаем, щом като пикът отмине, нещата да се върнат към нормалността. Ала дори да има връщане към нормалността, не става дума за същата нормалност: вече няма да разполагаме по този начин с нещата; трябва да се научим да водим по-крехко и застрашено съществуване. Ще трябва да променим своята нагласа за съществуването си като човешки същества, живеещи сред други форми на живот. С други думи, ако приемем, че думата „философия“ обозначава изначалната ни ориентация към съществуването, ще трябва да се подготвим за истинска философска революция.

Дори можем да си кажем, че „духът е вирус“. Нима човешкият дух не е един вид вирус, който паразитира върху живия вид, поставяйки го в услуга на собственото си възпроизводство и дори заплашва да го унищожи? И нека не забравяме, доколкото медиум на духа е езикът, че на най-елементарно равнище в него също има механика. Нима езикът не подлежи на правила, които съумяваме да усвоим и да следваме? Ричард Докинс настоява, че тъкмо те са „вирусът на духа“, че те са тези паразитни съвкупности, които „колонизират“ човешката сила – идея, изказана за първи път не от друг, а от Лев Толстой.

Основно понятие в антропологията на Толстой е инфекцията: човешкият субект е пасивен и празен медиум, инфектиран от културни елементи, надарени с емоции, които, подобно на заразните бацили, се разпространяват, минавайки от един индивид в друг. Самият Толстой не смята, че на това заразяване с емоционални инфекции би могла да противостои нито някаква автентична и духовна автономия, нито пък героична битка, изразяваща се в самовъзпитание и изграждане на автономен и зрял субект, способен да се справи с инфекциозните бацили. Единствената битка е тази, която противопоставя добрите на лошите инфекции: християнството – бидейки самото то инфекция и действащо по този начин – в очите на Толстой е тъкмо добрата инфекция.

Превод от английски Тони Николов