Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

„Природата не поощрява изключителното, а ординерното, посредственото, защото знае, че на него може да разчита за своето оцеляване и възпроизвеждане. Природата е консервативна и предпазлива. Бог, напротив, е креативен.“

***

Те и двамата са родени в една и съща година в самата среда на деветнайсети век, века на българското възкресение от пепелта на историята, и са направили немалко за това възкресение. А са толкова различни. Единият произхожда от селската беднота, другият – от заможната чорбаджийско-търговска прослойка. Единият прекарва детството и юношеството си сред овците, другият – сред книгите. Когато борбите за национално освобождение достигат точката на кипенето, единият се хвърля презглава в техния огън, преминава през всички етапи на подема и погрома и се спасява от гибелта с бягство през планините, като скубе киселец по поляните, за да утоли глада си. Другият е изпратен от родителите си зад граница, за да бъде опазен от развихрилата се отмъстителна стихия на предизвиканата на смъртен бой империя. Единият е влязъл в средата на революционната интелигенция, самообразова се и се посвещава изцяло на движението. Другият също е свързан с тайните революционни комитети, но в живота му вече изпъква една-единствена доминанта и всичките му усилия са подчинени на нея – да се съхрани и изгради със завидна методичност като първия голям народен поет и писател на българската бъдещност.

Този процес продължава и след Освобождението. Единият се озовава в центъра на политическите борби на новата държава и разпалва нейната войнстваща журналистика. Другият заема ключови държавнически и обществени постове, но не престава да работи преди всичко за литературната си изключителност. И така през първото свободно десетилетие единият създава удивителна по размаха си словесна панорама на националните въоръжени борби срещу османската тирания – истинска епопея на надигането на един народ за ново историческо битие. Книгата му няма нито модел, нито прецедент. Тя е самородна като избликнал направо от планинската гръд мощен и животворен поток – цялата българска съдба е минала през очите и сърцето на нейния автор, който е и свидетел, и участник във всички описани от него изумителни събития. Другият също не закъснява. И той – като своя връстник – е решен да изобрази непосредственото борческо минало на нацията и да създаде безсмъртната българска Книга, но за него тя трябва да има разпознаваеми европейски координати. И затова ще използва образците на съвременния френски роман, ще вмести своето повествование в международно утвърдена матрица. И ще преодолее суровата историческа фактология, за да я извиси до белетристиката, да сублимира реалността в символ. А когато книгата му е завършена, ще направи всичко възможно да я направи достъпна и за външния свят, за да покаже на всички, че България вече е съизмерима с всяка друга цивилизована страна. По това време нито един от двамата не е достигнал и до четиридесетата си година. Единият впрочем ще умре през 1889 г. и никога няма да достигне тази възраст. Адмириран, отричан и хулен, той ще бъде повлечен към вечността от въртопа на политическата стихия, за да не намери мир и отвъд. Другият ще доживее до два славни юбилея – като увенчаването на големите римски поети: 45-годишния през 1895 г. и 70-годишния през 1920 г., за да си отиде едва година след това като всепризнат патриарх на националната литература с наименувани в негова чест улици, училища и читалища, с всенародни поклонения пред дома му в сърцето на София.

Ще мине още четвърт век на национални и световни кризи, сблъсъци, преврати и братоубийства и всичко ще свърши за България със завладяването ѝ от победоносната съветска армия в самия край на Втората световна война. Двамата писатели титани няма да останат незасегнати от това ново и сякаш окончателно историческо развитие. Единият, въпреки селско-пролетарския си произход, ще бъде инкриминиран заради непростимата си неприязън към руския империализъм, уж отречен от болшевишките му приемници, а неподлежащ на критика. Другият, когото нашите социалисти са ненавиждали за буржоазното му съзнание и най-вече за острите му критики срещу техния обществен радикализъм, ще бъде за известно време също под въпрос, но нали той беше казал „Кат’ Русия няма втора“ – това ще изкупи всичките му идейни грешки и недостатъци. Благодарение на пламенното си русофилство и след категоричната защита от страна на съветската славистика, той ще бъде възстановен на патриаршеския си трон. И тъй, единият ще потъне в сянката на забвението, а другият ще грейне в още по-неземен от предишния си блясък. Единият ще изчезне от учебниците и книжарниците и от националната памет, а другият ще се издава и преиздава в тежки многотомници, ще се чете, интерпретира и преинтерпретира, ще се рецитира и филмира с неизтощим апломб. И това ще продължи кажи-речи три десетилетия.

Поетическата справедливост може да е поетическа фантасмагория, но все пак в литературата и изкуството непреходните стойности имат силата да устоят на всички превратности на времето и рано или късно да се откроят в действителния си внушителен ръст през валмата на политическите мъгли. И така с постепенното разколебаване на комунистическия фанатизъм и с надигането на негово място на един нов национализъм от 70-те години на ХХ в. нататък отреченият връстник на Патриарха беше измъкнат от царството на сенките и представен на вниманието на изумените нови читателски поколения – тези с частично промитите мозъци.

Към днешна дата, особено след рухването на наложения от съветското господство режим, у нас нещата, изглежда, взеха малко по малко да си идват на мястото. Двамата литературни колоси с толкова сродна мисия и с толкова различна съдба вече се възправят гордо един до друг, без да си пречат и да се състезават. Ех, защо да си кривим душата, фигурата на единия все още е несправедливо смалена в сравнение с тази на другия. За него никой още не е издигал тронни монументи, нито паметници в цял ръст насред централните градски площади – те сигурно не биха му и отивали. Пораженията на времето вероятно никога няма да се преодолеят. Трябва да сме доволни, че вече имаме свободата да си дадем спокойна сметка за тези сложности на литературно-културния процес, на националната духовна история в нейните политически определености и да говорим за тях без притеснения и предразсъдъци. Така и утрешният ни ден може би ще бъде много по-пълноценен и по-истински. И няма да има нищо необикновено в това вместо един колос в коя да е област да имаме два, а защо не и повече?

***

И по темперамент, и по начин на живот, и по обществено положение поетите са били всякакви: от вагабонтина Франсоа Вийон до висшия държавен сановник Йохан фон Гьоте, от пройдохите Верлен и Рембо до достолепните банкови чиновници Уолас Стивънс и Томас Стърн Елиът. Няма матрица за поета и няма един-единствен ключ към тайната на неговата природа освен онова, което още древните са наричали „поетична лудост“ и което може да се вихри на повърхността на характера или пък да се спотайва дълбоко в него.

***

Препрочитам – за кой ли път! – размислите на Атанас Далчев, които той скромно нарича „бележки“, а други са канонизирали със странното название „фрагменти“ (Фрагменти от какво? По-скоро градиво за нещо далеч по-голямо). Чета ги с упоение, не ми се откъсва от тях и си мисля, че Далчев е комай единственият значителен български поет, който умее да мисли задълбочено и последователно и да излага мислите си с логична убедителност. А и който е попил цялата световна култура, за да я превърне в органична част от своята същност.

Може би тази ясно подредена мъдрост, която той очевидно е постигнал с духовно съсредоточаване и упорит умствен труд, е и една от причините – наред с нежеланието му да се включи във фалцетния хор на социалистическия реализъм – да замлъкне като поет в зрялата си възраст. Да погледне на поезията като на детинска игра – в каквато впрочем тя бе превърната.

Но защо той, който с такъв пиетет говори за есеистиката на Монтен, Паскал, Ларошфуко, Сен-Симон, Мишле и мечтае за българска библиотека на „идеите“, не се решава да създаде голямо творчество от този род? Творчество, за което без съмнение е по-способен от всеки друг. Защо, дори да се е боял, че в онази епоха няма да му позволят да разгърне мислите си свободно, не е творил в уединение, за да остави безценно наследство за бъдещето на страната си? Толкова ли е бил обезсърчен от условията, в които е бил принуден да живее? Или грижите за изхранването на семейството са го накарали да посвети времето си на други, по-ефимерни занимания с по-сигурно заплащане? Каква загуба за всички ни! И колко непоправима! За тази загуба социалистическото опекунство е може би дори по-виновно, отколкото за заглушаването на поета у Далчев.

***

Един базисен тип роман, възникнал още в зората на този протеевски литературен свръхжанр и пронизал с поредица от шедьоври цялата му по-нататъшна история, е типът, създаден от неподражаемия Франсоа Рабле с „Животът на Гаргантюа и Пантагрюел“ и продължен по блестящ начин със Суифтовите „Пътешествия на Гъливер“, с „Храбрият войник Швейк“ на Хашек, с Джойсовия „Одисей/Улис“, с „Дванайсетте стола“ и „Златният телец“ на Илф и Петров... Това е романна форма с епизодичен, потенциално безкраен сюжет, чийто единствен организиращ център е магнетичният със своята неизчерпаема жизненост и вътрешна свобода протагонист (понякога в тандем) и чието обединително умонастроение е заразителната универсална подривност.

Впрочем в една така очертана група с известни уговорки биха могли да се включат и испано-английските ренесансови пикарески, та и Сервантесовият „Дон Кихот“ заедно с Филдинговия „Джозеф Андрюс“. Ако има българска книга, която да наредим в тази серия, тя е бездруго Алековият „Бай Ганьо“.

Мисля си, че цялата тази невероятна словесна растителност избуява от един-единствен древен, но вечно жив корен – Омировата „Одисея“.

***

В сюжета на добрия романист – за разлика от този на драматурга – не всяка възникнала заплаха се осъществява, за да се превърне в перипетия. Така романистът създава усещане за правдоподобност и непреднамереност, за свобода от всякакви предначертания, а и за разполагане с времето. Драматургът обаче е принуден да бърза, да се изкачва към кулминацията по стройните стъпала на перипетиите. При него разколебаването на сюжета е пагубно.

***

Големият писател винаги е и голям мислител. Но той обикновено не мисли сам, а кара други да мислят вместо него: повествователя, определени персонажи и пр. Истински големите писатели карат самия сюжет да мисли, тоест да внушава мисли на читателите. И колкото по-дълбоки и неочаквано важни са тези мисли, толкова по-голям е писателят. Писателят, който мисли в книгите си сам, без да се е проектирал в някой друг и най-вече в нещо друго, не е голям писател.

***

Деветнайсети век извън всяко съмнение е епохата на разцвета, на пълното разгръщане и тържеството на европейския роман, тъй както двайсети век е времето на неговата деконструкция. Но нищо, създадено в този жанр от Урал до Атлантика, не може да се доближи по своя размах, по самочувствието и силата си, по широтата, дълбочината и пластичността на художественото съзидание и по енергията на внушението си до една наистина ненадмината и удивителна книга – „Война и мир“ на Лев Николаевич Толстой. С тази върховна творба романът се изравнява с древногръцкия епос, превръща се в негов модерен аналог, който не му отстъпва по нищо и без каквото и да е стеснение застава редом с него в съкровищницата на световната словесност. Навярно единствената друга книга, която може да се сравни по своя замисъл и изпълнение с Толстоевата, е „Панаирът на суетата“ на Уилям Мейкпийс Такъри, но когато поставим двата романа един до друг, усещаме колко по-хладен и резервиран е английският и колко по-приглушен е колоритът на неговата картина.

Интересно е, че и двете нови епопеи се обръщат с лице към Наполеоновите войни, както Омировите поеми се обръщат към Троянската война. Литературата в своите върхови проявления безспорно е проявление на изключителната значимост на тези две исторически събития, отстоящи едно от друго на близо три хилядолетия и оставили неизличима следа в паметта на човечеството със своя неудържим устрем, с бляскавия героизъм на отделни личности и с разрушителната си стихийна мощ, но най-вече с безмилостното нахлуване на историята в домашния свят.

***

Толстой и Шекспир очевидно няма как да се разберат по много въпроси както на живота, така и на изкуството. И разминаването се дължи не на Шекспир, а на Толстой, тъй като при всичките им различия първият би разбрал и приел втория, докато обратното би било невъзможно. Но все пак поне по една важна екзистенциална тема двамата сякаш са на едно и също мнение. Към края на своето мъчително люшкане в търсене на вярната посока за действие Шекспировият Хамлет най-сетне решава да се остави в ръцете на съдбата и да се подчини на нейния избор, като заключава, че „готовността е всичко“. Толстоевият Кутузов пък се отказва от налагането на своята стратегическа мисъл на главнокомандващ върху войниците си и оставя руската армия сама да намери пътя към победата. И Хамлет, и Кутузов достигат до една и съща окончателна мъдрост, като подчиняват личната си воля на някакво трудно определимо развитие на обстоятелствата, много по-голямо от индивида и в крайна сметка зависимо от разнопосочността и взаимодействието на безброя от човешки устремления.

***

Доколкото ни е известно, Шекспир никога не е бил във Верона, но днес той дава значителен принос към благосъстоянието на града. Туристи от различни раси от всички краища на света се тълпят във вътрешното дворче на една късносредновековна сграда, обявена от местните власти за „къщата на Жулиета“. Срещу скромна такса всеки може да се изкачи на балкончето, от което младата наследница на Капулети трябва да се е обрекла на своя Ромео. В прохода към дворчето тухлените стени са гъсто изписани и облепени с разноезични имена и клетви на влюбени. Двойки на всички възрасти се провират през този проход, за да завършат поклонничеството си. В шареното сувенирно магазинче при изхода им се предлагат всевъзможни спомени от светото място – почти като църковни реликви. Най-правоверните могат да посетят и гроба на Жулиета, та дори и родовата къща на Монтеки, в която би трябвало да е израсъл Ромео. Присъстваме на създаването на една своеобразна религия с нейните светини и култови атрибути. Мотивът на създателите, както обикновено става в такива случаи, не е безкористен, но посетителите не се притесняват от това.

Край една от възстановените наскоро крепостни врати на града има бронзов барелеф на Шекспир (малко труден за разпознаване) и цитат от неговата веронска трагедия, който започва със знаменития стих There is no world without Verona wall“ (Няма свят извън стените на Верона), на английски и италиански. Интересно е, че градът разчита за своето добруване не на италианеца Бондело, който пръв записва покъртителната история на Ромео и Жулиета, а на един друг писател, който я е заимствал от него и я е пренаписал на чужд език далеч извън стените на Верона – там, където не би трябвало да има нищо.

***

В един свой ранен поетичен шедьовър Джон Милтън се опитва да проумее парадоксалното поведение на Бог, който дарява своите избраници изсред човешкия род с изключителни творчески способности, а след това оставя смъртта да покоси някои от тях, преди да са успели да осъществят докрай заложбите си. Пише това по повод преждевременната кончина на свой състудент, талантлив млад поет, но неизбежно с тревога и за собствената си съдба на амбициозен литератор. Милтъновият Бог, разбира се, е протестант като самия него и е убеден, че съществуванието има предопределена цел, чието постигане го осмисля и оправдава. Той не би разбрал наставленията на Кришна към Арджуна, че свят е онзи, който върши каквото трябва да върши, без да се интересува от резултата на действието си, намирайки удовлетворение в самото него. Но какво да кажем, ако този телеологичен Бог се окаже измамна проекция на едно исторически обусловено съзнание и ако Богът, Когото повечето от нас познаваме, наистина изсипва щедро своите дарове върху човеците, но не се вълнува твърде от това дали тези дарове ще се култивират, както при Милтън, за да дадат забележителни плодове, или пък ще останат неосъществени? Какво ако за Бога, когото познаваме, е достатъчно, че е надарил богато немалко от своите синове и дъщери и им е дал възможност да се наслаждават на неговите дарове? Какво ако той не очаква нищо повече от тях, а и не им дължи нищо повече? Нима е дал някакъв знак, че ще закриля надарените и ще бди над тях, докато осъществят отпуснатите им заложби? Такова споразумение, струва ми се, никога не е подписвано и Милтън напразно се съмнява в правомерността на Божиите постъпки.

***

Природата не поощрява изключителното, а ординерното, посредственото, защото знае, че на него може да разчита за своето оцеляване и възпроизвеждане. Природата е консервативна и предпазлива. Бог, напротив, е креативен. Той ѝ изпраща изключителното, за да я провокира към обновление. Но природата се съпротивлява. Тя е решена да докаже, че този свят е предаден в нейна власт. Затова и животът на гениите е толкова труден, а и толкова малко от тях успяват да се самоосъществят.

***

Все повече се съмнявам, че имаме основание да смятаме превода на художествена литература за самостоятелен род изкуство. В действителност става въпрос за един дял от писателската дейност. Когато писателят се захване със своето занятие, той може да избира дали и колко да заимства от своите предходници или съвременници. А най-често го прави и без да съзнава. Понякога заимстването е минимално и почти незабележимо, докато в други случаи се набива на очи. За изследването на това явление в литературознанието напоследък се създаде цяла методология, наречена „интертекстуалност“. В творбите на почти всички писатели се откриват цитати, парафрази, алюзии и други подобни връзки с предходни произведения. Нерядко цели такива творби могат да се разглеждат като пастиши, пародии, адаптации, реплики и прочее на вече познати образци. В този ред на хипертекстове спокойно би могъл да се включи и преводът, който сам по себе си обхваща широк спектър от разновидности от свободното подражание до буквалистичното възпроизвеждане на оригинала – една може би най-крайна форма на заимстване. Не виждам никаква причина този аспект от писателската дейност да се обособява в нещо различно от нея.

Отделянето на преводачите от писателите сякаш предполага някакъв различен вид дарба или способност. Но такава всъщност няма. Вярно е, че за преводача е добре да знае чужд език – нещо, което не е нужно за писателя, но това и за него съвсем не е задължително условие. Преводи са извършвани и се извършват от едноезични писатели, ползващи експертната лингвистична помощ на други хора, за да вникнат в оригинала. Вярно е също, че има писатели, които никога не са се опитали да превеждат, както има и преводачи, които никога не създават текстове, различни от преводните. Но има и немалко пишещи, които съчетават в различни пропорции едното с другото. В това разнообразие на творчески ориентации няма нищо странно. И то не се разполага в категориите на някаква строга класификация, а плавно прелива в една обща скала. Различията между индивидуалните избори в това отношение не са по-необясними от различията в избора на жанрове в творчеството на отделни литератори.

И все пак нали има хора, които цял живот се занимават с превод, които се прехранват от превода? Така е, преводът може да бъде превърнат в професия, но това не го прави самостоятелен род изкуство.

***

Човешкото общество е приело за нормално една незначителна част от неговото множество да остане – като митичния Питър Пан – завинаги в детството си, за да продължи да играе, да открива на всяка крачка неща, пред които да ахва в изумление и възхита, да не спира да пита защо. Най-вече това! Но щом е приело, че такава алтернатива на неговата възрастна сериозност, изглежда, е нужна, обществото би трябвало да се грижи за тези непорасли деца и да ги закриля, както постъпва с всички останали деца. Вместо това то най-често се държи към тях жестоко, като им отказва поддръжката си, оставя ги да мръзнат без покрив през зимата, принуждава ги да се унижават пред него и да просят милостинята му – те, които не спят, за да отворят очите му, насъсква ги едни срещу други, за да го забавляват като състезателни кучета, опитва се по всички начини да се убеди за тяхна сметка, че не те, а то е носителят на нормалното човешко състояние. И така живее ден за ден в полусънна забрава, докато нещо неочаквано и извънредно не го стресне и не го накара да се обърне към тях, непораслите и непълноценните, за да ги потърси за водачи и спасители.