Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Екранизацията на „Тенекиеният барабан“ от Гюнтер Грас е първият германски филм, получил Оскар. Режисьорът разказва за своя живот като читател

Архивна снимка

През високите прозорци на кухнята в жилището се виждат терасата, голямата градина и в далечината езерото Грибниц в Бабелсберг. В работния кабинет първо се набива в очи морето от световна литература в библиотеката на Фолкер Шльондорф, подредена по страни. Много съкровища в нея са обезсмъртени от майстора на киноадаптацията. Той създава „Младият Тьорлес“ по романа на Роберт Музил „Лутанията на възпитаника Тьорлес“, „Изгубената чест на Катарина Блум“ по Хайнрих Бьол, „Една любов на Суан“ по Марсел Пруст, „Смъртта на търговския пътник“ по Артър Милър, „Историята на прислужницата“ по Маргарет Атууд, „Хомо Фабер“ по Макс Фриш. И разбира се, като режисьор и сценарист филмира „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас, за което преди 40 години получава Оскар. „Това произведение е най-хубавият подарък, който съм получавал в живота си. Ако не го бях филмирал, нямаше да съм този, който съм“, казва 81-годишният режисьор без всякакъв патос, по-скоро със заразителна усмивка, и слага купчината книги, които е избрал, върху огромната кухненска маса. „Сега се чувствам почти като пред матура.“ Следват неговите думи.

Марсел Пруст: „Една любов на Суан“

Тази част от „По следите на изгубеното време“, която по-късно екранизирах, прочетох по време на ваканцията. През лятото често оставах съвсем сам в интерната в Бретан, в залива Морбиан, защото пътят до Германия бе много дълъг. Прекрасно време. Бях 16–17-годишен, интересът ми беше насочен към любовта, обещаваше ми я още заглавието. Въпреки че езикът на Пруст беше труден, изпитвах желание да разгадая тази книга. Тя притежаваше нещо много чувствено, мелодично и напълно негерманско. Изреченията са дълги, но много ясни. Иде реч само за чувства, чувства, чувства. Един свят, който аз не разбирах. Ала Пруст ми помогна да се ориентирам в него.

Както Суан търси своя път сред аристокрацията, с което няма да се справи напълно, така се чувствах и аз във френското общество: всичко само фасада – елегантност и маниери. Зад тях властват дребнав манталитет и скрита злоба. И тогава идва любовта. При любовта на Суан всъщност става дума за ревност, за възхищението от една жена, на която той няма доверие и заради която страда. Има съвсем кратки моменти между двамата, за които би могло да се каже: „Това бе миг на щастие“. Одет му се изплъзва и му дава измамни обещания. За това си спомнях по-късно, когато кръстосвах Париж и винаги носех книгата с мен. Тогава и аз търсех една много специална жена, която обичах, ала тя беше недостижима. Знаех, ако не е в La Couple, то може би е в Closerie des Lilas или в Cafe de Flore. Вероятно в очите на другите съм изглеждал объркан. Почти невменяем. Книгата описва по-скоро състоянието на влюбеност, отколкото на любов. И накрая – чудесната поанта, когато Суан забелязва, че тя съвсем не е неговият тип. Край!

Луи-Фердинан Селин: „Пътешествие до края на нощта“

Тази книга е равностойна и същевременно противоположна на Пруст. Преди всичко езиково: анархистична, нахална, изпъстрена с жаргон, с невероятни канонади от ругатни, почти като при Томас Бернхард. Селин разказва историята на един мъж, който се противопоставя на всичко, той бяга от своя дребнобуржоазен свят в колониална Африка. Там се сблъсква с най-отвратителното в хората, които живеят на гърба на този континент. После го влече към Ню Йорк, за този град той намира безумни описания – и една жена.

Прочетох тази книга като голям приключенски роман. Селин казва, че се е чувствал чудесно в ролята на отвратителния и отблъскващ подлец. Това отговаряше напълно на пубертетската ми представа за живота. Тогава не знаех нищо за антисемитските му гневни тиради, написани по същото време. Те биха направили невъзможен прочита му, защото бях силно обременен от германското чувство на вина. Ала това все още го няма в този роман. Сложно.

Дашиъл Хамет: „Алена жътва“

Обичам някои кримки, макар че не съм зрител на сериала „Местопрестъпление“ и изобщо не харесвам романите на Агата Кристи. Сред криминалните филми винаги ме е интересувал само така нареченият Film Noir, гмурването в съвсем друг свят, където гангстерите имат свои собствени правила на играта. И където се изповядва религията на злото. Хамет открих истински в Америка. „Алена жътва“ се разиграва в столицата на щата Монтана с големите медни мини, където една стачка е потушена с помощта на криминални елементи. Книгата показва бруталността, с която е създадено американското икономическо чудо, и същевременно описва какви гангстери са били Рокфелер и Фрик, заграбили с криминална енергия земните богатства и железопътните линии. Разказано е великолепно със средствата на криминалния жанр. Още по-великолепен е езикът на Хамет. Той е майстор на американския диалог, който толкова се различава от нашия – със своята острота.

Хайнрих Хайне: „Книга на песните“

Всъщност както не съм читател на криминална литература, така не чета и поезия. Ала още от пубертета обичам Хайнрих Хайне. Какво е това? Чувство, любов, много любовни разочарования. Френските книги чета на френски, английските – на английски, а при немските понякога си блъскам главата над езика. Например не мога да чета Томас Ман, трябва да призная. Стиховете на Хайне обаче притежават най-красивия немски език, който мога да си представя. Толкова мелодичен, буквално пее… Отново ще сложа книгата на нощното си шкафче.

Роберт Музил: „Човекът без качества“

Открих книгата като студент във Франция, все още бях напълно в плен на Пруст и Селин. И внезапно установих: „Всичко това го има и при нас!“. Описанието на Виена при Музил ме очарова. Тук открих съответствия на Пруст. Разбира се, по-преднамерено интелектуални, но открих, че и при нас някога e съществувала атмосферата на големия град. Говоря за 50-те и 60-те години, когато Германия все още не се беше възстановила. Аз се идентифицирах с главния герой Улрих. Той няма характерни качества, така че да стане адвокат, художник или лекар, но носи в себе си наченки да бъде всичко. Точното заглавие всъщност би трябвало да е „Човекът с всички качества“ или „…с всички възможности“. И аз не желаех да се определя – германец ли съм, французин или американец? Интелектуалец или практик, единак или социално ангажиран – или просто влюбен до смърт? През живота си открих: човек съвсем не се нуждае от една-единствена идентичност, твърде добре може да живее с многостранна идентичност. Това е истински пълноценната форма на живот.

Макс Фриш: „Дневник 1966–71“

Този писател не дава отговори. Той поставя въпроси пред читателя и пред себе си. И те кара да тръгнеш след тези въпроси. По тази причина е извънредно предизвикателна книга. Фриш държи огледало пред човека дори когато описва своя колега Гюнтер Грас – с уважение, може би не с почит. А когато споменава политическите събития на деня, макар от тях да ни делят вече петдесет години, трябва да се каже – конфликтът е същият, например между Израел и палестинците. Можем да четем между редовете каква е позицията на Фриш, той не я изразява директно.

Йозеф Рот: „Радецки марш“

За мен и тази книга е част от главата „Откриване на един друг свят“. Откриване на Австро-Унгария на Франц-Йосиф I: истински мултикултурен свят на всички балкански народи, на благородници и висша аристокрация, търговци, евреи и германски националисти. Когато я четеш, се натъжаваш, защото днес всичко е толкова еднообразно. Книгата свидетелства, че някога е съществувало мултинационално, богато общество, каквото днес Европа иска да бъде. И всичко това комбинирано с една история на успеха, която приключва зле.

Лев Толстой: „Война и мир“

Толстой открих късно за себе си, мислех го за скучен, харесвах само Достоевски. „Война и мир“ е анализ на това как действа историята, дали има прогрес, или ние повтаряме едни и същи грешки. И защо едните успяват, а другите губят. Всичко това е изяснено в мегаломанския военен поход на Наполеон в Русия. Вероятно е най-богатата като съдържание книга, която познавам, Толстой описва жените, мъжете, младите и старите в обществото. Нещо изключително.

Текстът е публикуван във вестник „Велт“.

Превод от немски Людмила Димова