Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Разговор с актрисата Сандрин Бонер

Тазгодишната „Пролет на поетите“ във Франция за кратко се промуши през иглените уши на карантината. Началото бе дадено на 4 март в парижкия театър „Батаклан“, познат от атентатите през 2015 г., за да премине нататък онлайн. Фестивалът, който се проведе и в България през 2019 г., съществува от 1999 г. Темата за 2020 г. е „Кураж“, проявите са посветени на стогодишнината на Борис Виан, а кръстница на „Пролетта на поетите“ е актрисата Сандрин Бонер, известна с ролите си в екранизации по Бернанос, Камю и Сименон. Интервюто, което публикуваме със съкращения, е от в. „Фигаро“.

Какво ви подтикна да станете „кръстница“ на 22-рото издание на „Пролетта на поетите“ в толкова тревожно време?

Това, че обичам поезията. И освен това ми бе даден картбланш от „Батаклан“ – да смесвам текстове, глас и музика, което наистина ми хареса. Развълнува ме идеята да режисирам пространството, както и че сама мога да избера авторите, които да извадя на светло. Всичко това е вълнуващо: чета поезия, откакто станах на 20 години, след което спрях за известен период, но преди няколко години пак се върнах към стиховете. Смятам, че поезията постига дълбок отзвук в битието, може би дори по-дълбок, отколкото романът. В една поема аз винаги се разпознавам донякъде, тя пробужда убягнали ни неща. Една поема е сякаш реактив на емоцията и съзнанието. В романа можеш да напредваш чрез повествованието и нишката на разказа е тази, която те държи. В поезията думите са предварително избрани, те са тези, които ни удържат и притежават толкова силен резонанс, който е от порядъка на сакралното. Винаги свързвам поезията с музиката. Не можеш да прочетеш зле една поема! Трябва да отделяш особено внимание на всяка дума, защото всяка дума е била мислена, подбирана, напасвана. Често имаш желанието да направиш от тези думи някаква скоропоговорка. Или песен. В поезията има краткост и звучност.

Какво все пак ви дава поезията?

Още като млада прочетох класиците, обикнах Рьоне Шар и Луи Арагон, чийто „Незавършен роман“ е моя настолна книга. Особено обичам поемата му „Старецът“, стиховете, в които един човек споделя: „Никога не успях да си изградя лице“… Много дължа и на Рилке, Бодлер, Верлен и Рембо. Имам чувството, че пътувам с поетите, че напускам този свят. Четенето на поезия за мен е като медитация – начин да се погрижа за себе си и да поема време. Мога да чета романи навсякъде, но поезия чета само вкъщи, трябва да съм максимално съсредоточена.

Имате ли ваша дефиниция на поезията?

Това е дефиниция, която донякъде бих дала и за изкуството. Поезията ни е дадена, за да ни помага, за да можем да продължим напред. Затова всеки има свои поети. За мен Жак Ижлен е невероятен поет. Винаги някои от неговите песни отговарят на момент от моя живот. Очарована съм не само от изяществото на перото му, но и от невероятния смисъл, който крият неговите стихове. Чели ли сте „Любовните писма на един двайсетгодишен войник“? Изключителни са, би трябвало да ги преиздадат. Невероятно е, че ги е написал на 19 години. На 10 март прочетох някои от тези стихове под съпровода на китарата на Алис Боте. Срещата между поезията и музиката е проект, над който размишлявам много. Ерик Трюфа (тромпетист, джаз музикант) ме подтикна да прочета Маргьорит Дюрас („Атлантическият човек“, „Мъжът, седнал в коридора“) и съм убедена, че трябва да го направя. Четенето на глас пред публиката е дейност, по-скоро близка до киното, отколкото до театъра.

Желанието да пишете не напира ли все по-дълбоко във вас?

Да, така е. Написах текста за документален филм, посветен на сестра ми („Тя се наричаше Сабин“), после и за игрален филм заедно с Жером Тонер („Побеснявам от отсъствието си“, с участието на Уилям Хърт и Александра Лами, 2013 г.). Ала все по-голямото ми желание е да пиша думи за музика. Имам два текста. Но ми е нужно още време (смее се).

Превод от френски Тони Николов