Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

„Смехът. Есе за значението на комичното“, Анри Бергсон, превод от френски Тодорка Минева, издателство „Сонм“, 2020 г.

На смеха и смешното във философията са посветени не един и два реда. Ако според Платон смешното подхранва слабата и ниска страна на душата, поради което е неуместно в благопристойна среда, за Аристотел то не е нещо болезнено и пагубно, макар да е всъщност грешка и грозота. Нещо повече, понеже и шегата, и смехът са от приятните неща, необходимо е и смешното – хора, думи и дела – да бъде нещо приятно. Според Кант пък смехът се ражда от внезапното превръщане на едно напрегнато очакване в нищо, сиреч най-дълбоката причина за смеха е едно нищо или нищожно, дошло на мястото на нещо или на нещо голямо. Разбира се, всички тези определения не биха могли да обуздаят, нито да изчерпят едно тъй сложно и многолико явление като смешното. И както правилно отбелязва Жан Пол Рихтер: „Открай време смешното не иска да попадне в дефинициите на философите – освен насилствено – просто затова, защото чувството за смешно приема толкова много лица, колкото и безобразности дава; измежду всички чувства то единствено има един неизчерпаем предмет, равен на безброя криви линии“[1].

В едно от по-ранните си произведения известният френски философ Анри Бергсон също се обръща към темата за смешното. Впрочем твърди се, че неговата книга „Смехът“ (1900 г.) е единственият му собствено естетически труд. Тръгвайки по следите на смеха и смешното, философът сякаш отстъпва от магистралния път на специфичната бергсоновска мисъл, от присъщия ѝ еволюционистки спиритуализъм, от интуитивизма и философията на живота. Всъщност комедията според Бергсон е наистина игра, но такава игра, която имитира живота. Произлязла от реалния живот, тя се родее с изкуството и същественото е, че би могла да ни каже своята дума както за изкуството, така и за живота. По отношение на комичното и мястото, където го търсим, Бергсон изказва три съображения, които смята за основополагащи. Първо, извън човешкото не съществува нищо комично. Разбира се, човек може да се присмее на някое животно, но само защото долавя у него човешка поза или израз. И въобще някое животно или някой неодушевен предмет могат да предизвикат нашия смях единствено благодарение на своята прилика с човека, на човешката дамга върху тях или на употребата им от човека. Второ, „смехът няма по-голям неприятел от емоцията“, сиреч обичайният симптом, който го съпровожда, е нечувствителността. Изглежда комичното – твърди френският философ – може да въздейства само при условие че е попаднало на някоя спокойна и безпристрастна душа. Равнодушието е неговата естествена среда, а всяко съчувствие би го накарало по-скоро да замлъкне. И напротив, ако погледнем на живота като безучастни зрители, множество драми ще се превърнат в комедии. „Достатъчно е да запушим ушите си за звуците на музиката в някоя танцувална зала и танцуващите тозчас ще ни се сторят смешни.“ И трето, изглежда, че смехът се нуждае от ехо. Нашият смях е винаги смях на една или друга човешка група. В тази връзка е интересен за отбелязване фактът, че смехът на зрителя в театъра е толкова по-продължителен, колкото по-пълна е залата. За да разберем смеха, подчертава Бергсон, трябва да го поместим в неговата естествена среда, каквато е обществото.

Важно е да отдадем дължимото на френския философ, когато става дума за книгата му „Смехът“, имайки предвид, че в своите размишления той включва практически цялата съществуваща до този момент литература за комичното. Някои негови изследователи подчертават факта, че от всичките му лекции (първоначално трите статии за смеха, поместени в тази книга, са четени като лекция) тази за смеха и смешното е най-богата на асоциации и източници. Движейки се от по-елементарните житейски прояви на смешното към комичните ситуации и характери в литературата, авторът идентифицира някои аспекти, незабелязани до този момент от теоретиците на смеха. Това, което прави особено впечатление на „философа на живота“, е обстоятелството, че комичното е нещо механично, наложено сякаш върху живото. Ето защо едно лице е толкова по-комично, колкото по-ясно ни внушава мисълта за някое просто механично действие, от което личността е погълната сякаш за вечни времена. Бергсон смята, че смехът се ражда от неочаквано открития автоматизъм, от една закостенялост в живота и в човешката личност, като същевременно спомага за тяхното преодоляване. „Комичното е тази страна от личността, с която тя прилича на вещ, тези човешки постъпки, които имитират чрез своята липса на гъвкавост ... механизма, автоматизма и в крайна сметка безжизненото движение. То изразява следователно индивидуално или колективно несъвършенство, което изисква непосредствена корекция. Смехът е самата тази корекция.“ Впрочем внимателният поглед към теорията на френския философ открива в „Смехът“ не една, а две форми на комичното: едната визира смеха на по-разсъдъчните хора, развличащи се с насмешки, с други думи, смеха на едно „затворено общество“ според по-късната терминология на самия Бергсон; а другата – смеха на откритите души над глупостта, порока, педантизма, сиреч над всичко, което обвързва човешката душа с механичното и автоматичното, възпрепятствайки нейното извисяване.

Но коя е оная съставка или по-скоро смес от съставки, която е в състояние да създаде идеалната комична нагласа на характера, комична сама по себе си, в основата си и във всичките си прояви? Тук Бергсон е категоричен – това определено е суетата. Невидима за онзи, който я притежава, понеже комичното е винаги несъзнателно, тя е същевременно видима за всички останали, поради което и предизвиква всеобщ смях. Изпълнена със снизходителност към себе си, тя се проявява без стеснение, като постоянно се възражда под нови и нови аспекти, за да може и смехът да действа постоянно. Неотделима от обществения живот, макар да е непоносима за обществото, тя е в състояние в крайна сметка – като приема възможно най-разнообразни форми – да се свързва с всякакви пороци и дори с някои добродетели. Определено не сме се родили скромни, ще подчертае Бергсон, взирайки се в илюзиите, породени от суетността и хвърлящи своеобразна светлина върху теорията на смеха. По думите му не би могъл да съществува по-повърхностен и едновременно с това по-дълбок недостатък от суетата. „Раните, които ѝ нанасят, никога не са много сериозни и при все това не заздравяват. Услугите, които ѝ правят, са по-фиктивни от всички други услуги; при все това именно те оставят след себе си трайна признателност. Тя самата е твърде нищожен порок и все пак всичките пороци гравитират около нея и се стремят, рафинирайки се, да останат само средства за нейното утоляване. Произлязла от обществения живот – тъй като става въпрос за възхита от себе си, основаваща се на възхитата, която си мислим, че предизвикваме у другите – тя е още по-естествена, в по-голяма степен присъща на всекиго по рождение от егоизма, защото природата често тържествува над егоизма, докато суетността преодоляваме единствено чрез рефлексията.“

Вече стана ясно, че за Бергсон смехът е израз на противоречие между мъртвото и живото. Ала както няма езеро, по чиято повърхност да не плават мъртви листа, тъй няма и човешка душа, върху която да не се наслагват навиците, които я възправят срещу самата нея и срещу другите. Трудно е да се каже в кой точно момент стремежът да бъдеш скромен се отделя от страха да не станеш смешен. Ала този страх и този стремеж несъмнено се смесват в основата си. Бергсон е убеден, че тъкмо в този пункт би могло да се види как смехът изпълнява изключително точно една от своите принципни функции, а именно – да призовава към пълно осъзнаване разсеяните самолюбия, създавайки възможно най-голяма пригодност за обществен живот на характерите. Тъкмо тук се вижда също как суетността, която е естествен продукт на обществения живот, затруднява при все това обществото, както някои леки отрови, отделяни непрестанно от нашия организъм, са в състояние да го интоксикират с течение на времето, ако други секреции не неутрализират тяхното действие. Е, подобно на тези неутрализиращи секреции, смехът върши безспир своята работа.