Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

„За всички тези герои старите соцавтомобили не са просто купчина ламарини, а начин да се върнат в миналото, да създадат свое времеубежище, да изразят индивидуалността си.“ С Георги Богданов и Борис Мисирков разговаря Оля Стоянова

„По следите на славното минало“ е наречена най-новата изложба на Борис Мисирков и Георги Богданов. Инсталацията можеше да се види до края на ноември 2021 г. в двореца „Пистори“ в Братислава в рамките на международния Месец на фотографията. „По следите на славното минало“ е визуално продължение на най-новия документален филм на Борис Мисирков и Георги Богданов „Колите, с които нахлухме в капитализма“, продуциран от Мартичка Божилова. Световната премиера на филма беше в края на 2021 г. на фестивала DOK Leipzig в Германия. Изложбата доразвива темата от филма – колите на социализма и техните собственици в наши дни: колекционери, фенове, реставратори, млади и стари, мъже и жени.

Соцколите са само повод да се разкаже тази история, защото всъщност това не е филм за автомобили, а за миналото?

Мисирков: Да, през последните години за нас продължава да е все така важна темата за наследството на соца. Самите ние живяхме 18 години в онова време, после започнахме да се учим на капитализъм, познаваме и двете страни. Първият ни голям филм на тази тема беше „Дворците на народа“. А сега в този филм дори се метнахме с още по-голяма радост на темата за миналото, понеже се занимаваме много повече не с предметите, а с хората, които използват соца като някаква форма на себеизява. Защото миналото винаги се пречупва и се използва по някакъв начин за идентичност. За всички тези герои старите соцавтомобили не са просто купчина ламарини, а начин да се върнат в миналото, да създадат свое времеубежище, да изразят индивидуалността си. Въпреки че не съм сигурен дали на младите хора това минало им говори по същия начин, или вече е нещо друго.

Богданов: Ситуацията е много различна в различните държави. В Русия например, където много млади хора се занимават със съветски коли, за тях това е начин да се свържат с величествената съветска история, да бъдат част от руското и съветското. Но пък, от друга страна, начинът, по който го правят, е много свързан със Запада и с американския начин на живот. Защото те хем си мечтаят за съветското минало, хем за американския лайфстайл. И дори успяват по някакъв начин да ги комбинират.

Бяхте ли изненадани, че толкова много млади хора имат интерес към старите коли? Очакваше се, че преди всичко от тях се интересуват хората от средното поколение и дори по-възрастните.

Мисирков: Може би при младите хора има значение и това, че старият съветски автомобил е евтин, можеш да си позволиш да го купиш и с него да надградиш своята идентичност, да го превърнеш в нещо съвсем друго, с което да бъдеш уникален. Това също работи. Соцвозилата не са непременно свързани с натрупванията на идеологическо минало. В изложбата ни има герой, който сам си признава, че желаел да бъде интересен. Чрез автомобила си е искал да се прояви, да намери кола, която хем да е евтина, хем да бъде различна от всичко друго, но и все пак да върви, да става за нещо. И така се сдобил с жигулата, за която после се грижеше с огромно внимание.

Богданов: Иначе си мисля, че по отношение на колите хората, които са маниакално прицелени към ретро автомобилите, може би ще се разочароват и дори могат да ни презрат, когато гледат филма.

Защо?

Мисирков: Защото това не е филм, в който да се занимаваме с историята на всяка една марка. Не правим каталог на колите, произведени през социализма, а ги използваме като повод да се срещнем със съвременни човешки съдби, които по един или друг начин са свързани с тези автомобили.

Колко време ви отне работата по този проект?

Мисирков: Около пет години. Много от големите филми, които сме направили в „Агитпроп“, обикновено също отнемат поне пет-шест години.

Богданов: Като се замисля, това е може би осмата година на филма. Нашият първи питчинг беше през 2013 г., когато се роди идеята. Но активният ни период е наистина около пет години. Като добавим, че имаше и година затишие около пандемията.

Вие интересувате ли се от ретро автомобили? Ако видите стар автомобил на улицата, ще се обърнете ли след него? И кога си дадохте сметка, че тези автомобили носят много истории за разказване?

Богданов: На младини минахме и през това, притежавали сме и сме ремонтирали всякакви трошки. Историята тръгва от някакви наши забави като момченца. Освен това винаги сме се радвали на старите неща повече, отколкото на новите. Но сега, когато вече сме ударили петдесетака, много повече ни занимават нещата, които стоят зад фасадата и зад тенекията. И всъщност е много смешно как случките, които текат в този филм, са абсолютно успоредни с романа на Георги Господинов „Времеубежище“. Защото тези хора буквално си строят времеубежище, в което да се спасят от настоящето.

Някои от историите във филма се разказват на фона на сценография, която прилича на специално построен декор. Тези хора в тяхната среда ли ги снимахте?

Богданов: Точно този епизод е доста интересен и за нас, защото е сниман в истинската къща на героите в Пилзен, Чехия.

Там като че ли времето е спряло – и не става въпрос само за автомобилите, но и за света.

Богданов: Семейство Кровак са затворили пълния цикъл – този дом им е бил отнет от социализма, в крайна сметка те са го реституирали и са създали вътре музей на социализма. Мъничък техен музей на трабанта.

Мисирков: В една стара ферма.

Богданов: Целият триумф на трабанта е вътре. Можеш да влезеш и да си живееш в палатката, качена на покрива на трабанта. Това някога е било върховното постижение за къмпингуване. Има впечатляващи архиви и фотографии как стотици трабанти се нареждат покрай езерото Балатон или някъде другаде на излет и всички семейства разпъват отгоре триъгълни палатки. Това е било тяхното парче свобода.

Как се гледа днес на тези истории? Има ли място за ирония?

Мисирков: За героите това е нещо абсолютно сериозно. И за нас беше много интересно, защото това е типичен стокхолмски синдром – как социализмът ти е взел всичко, но в крайна сметка ти искаш отново да си построиш социализъм. Вътре в собствената си къща.

Това не е ли по-характерно за Източна Европа? Този тип носталгия по миналото може да се открие не само тук, но и в Полша, Чехия, Словакия. Какво се случва в останалата част от Европа? И там ли има тъга по миналото?

Богданов: Бих казал, че зависи как е протекъл животът на всеки и с какво и как той го е свързал. Герой от Норвегия например и до ден днешен притежава шкодата, с която се е състезавал на ралита в 60-те, 70-те години. Просто е бил пилот, поканен да се състезава за Чехословакия и да трупа купи за „Шкода“. И няма как в живота на този човек шкодата да не остане – освен това и в Норвегия е било много сложно да си купиш западен автомобил. Но пък тогава там е било абсолютно достижимо да си купиш източен автомобил, по редица причини.

Мисирков: Имало е икономически сделки между Източния блок и скандинавските държави, които са били буквално за размяна на риба или нефт срещу коли. И затова магазините в Норвегия са били пълни с автомобили „Шкода“, „Вартбург“ и вероятно „Москвич“.

Какви герои и истории намерихте? Очевидно сте ги открили не само в бившия Източен блок.

Мисирков: Най-показателна е историята на немското семейство зъболекари. Тя най-точно отговаря на заглавието на филма. Те са живели в едно малко градче на границата със Западна Германия и толкова им е прекипяло, че през 1989 г. се метнали в любимия си оранжев вартбург в посока Прага, твърдейки, че отиват на екскурзия. И от Прага бягат в Западна Германия, като прескачат оградата на западногерманското посолство. Всъщност през лятото и есента на 1989 г. посолството в Прага е било един огромен палатков лагер. Там са живели няколко хиляди души в очакване да получат западногермански паспорти и да заминат към ФРГ.

Тогава това е било огромна жертва – колата, за която ти си се блъскал, редил си се на опашка, правил си един куп сложни схеми, за да се сдобиеш с нея, най-накрая я оставяш някъде на улицата в Прага, даваш ключовете на непознат човек, защото тя повече няма да ти трябва, и прехвърляш оградата на западногерманското посолство в очакване на новия живот.

Какви са българските герои?

Богданов: Българските истории са три – което е логично, защото и авторите на филма са българи. Имаме възрастен герой, който е прекарал целия си живот със своя москвич, той е бил единственото му семейство. Нерядко колите са били кръщавани, а неговият москвич се казва Марийка. Този герой дълго го следяхме. За съжаление накрая ни напусна, изостави Марийка на земята, а той се пренесе на небето. Но ние продължихме да се занимаваме със съдбата на Марийка и сме проследили как тя стига до следващия си собственик. И той обещава на племенницата на бай Манол, че ще се грижи добре за нея. Имаме и богат бизнесмен, колекционер на автомобили, собственик на може би на най-големия музей на социалистически возила в Европа, или поне на Балканите. Имаме и смешна история на български политик, чиято съдба е свързана с един запорожец, който някак си е орисал живота му. Поне в началото, защото, когато тръгнал да се ражда, баща му застанал на кръстовището на „Патриарха“ и се опитал да спре някоя кола. Първият автомобил, който спрял, бил запорожец. Качили го и майка му го родила. Та започвайки от тази история, след завръщането си от емиграция в Канада нашият герой решава като форма на някакъв трибют да направи такъв запорожец, но според собствените си естетически разбирания. Даже издава книга за това. И един от любимите му политически слогани е: „След като мога да направя това с един руски автомобил, недодялан, правен с теслата, представете си какво мога да направя от българската държава“.

Колко са героите във филма, чрез чиито истории създавате този филм?

Богданов: Зависи как се смятат, но са към петнайсетина. От всякакъв ранг, калибър и възраст. Филмът завършва с по едно кратко изречение за всеки герой и по-нататъшната му съдба.

Мисирков: Героите във филма ги улавяме в момент от техния живот, не ги обясняваме подробно, няма диктор, който да нарежда, просто ги наблюдаваме. Където е необходимо да поставим историческите жалони, си помагаме с архив. Освен разказа за 1989 г. преди това минаваме и през чешките събития от 1968 г.

Богданов: Според мен този филм може да се гледа и слуша като музикално произведение.

Как реагира публиката в Лайпциг на премиерата? И след това и в Талин?

Мисирков: В Талин беше само Мартичка Божилова – много добре се е приел, имало е много въпроси след прожекцията. В Източна Германия също мина много добре, понеже за много хора това е част от историята им. Сложно е да се навърже такава дантела от толкова различни герои в ограничено филмово време – 90 минути. Затова ние си избрахме да не се разпростираме в индивидуалните истории. Нито да обясняваме в исторически план, нито да даваме подробна информация за героите. От всекиго взехме това, което е най-важно. От техните истории – за нашата история. Почти всеки герой вече си беше измислил сценарий, по който да протекат нашите снимки. И обикновено си беше измислил образ, в който той иска да ни се покаже. Тогава нямаме друг избор, освен да приемем този сценарий и да започнем да снимаме по него, като постепенно измъкваме нещата, които знаем, че ще ни трябват за филма.

Първо снимате онова, което ви показват, а след това продължавате и със снимките на онова, което искате?

Мисирков: Не, снимаме целия процес, това, което героят ни дава. Но въпросът е къде ще сложиш камерата, колко близо или колко далече, откъде ще погледнеш това, което ти предлагат.

Богданов: Зависи и колко време ще бъдете заедно, за да могат тези хора да излязат от образа, който са си наумили, и да станат нормални. Но да се справяме с това, мисля, че на нас ни е тънък специалитет. Изискват се търпение и упоритост, нищо друго. Трябва просто да присъстваш и ако имаш да задаваш въпрос, да си го зададеш. Или ако имаш картинка, която искаш да заснемеш, си я чакаш. Но е важно да се изгради моментът на доверие и да не го пропуснеш. Ние много дълго снимаме, много дълго се занимаваме. В музея на Кровакови първо ни трябваха два дена да заснемем как идват посетители, детски групи – как ги разхождат из музея, как им разказват цялата история на трабанта и всички технически подробности. От една страна, това ни интересува, от друга – е голяма инвестиция като време и средства. Но след това и ние вече получаваме своето и тези хора стават герои в нашия филм.

Мисирков: На третия ден идва осветителят с камиончето, слагаме осветлението като в телевизионно студио и започваме да снимаме това, което ние искаме и сме си наумили.

Хората вече са претръпнали и са се уморили...

Богданов: И най-вече са се убедили, че не им мислим злото.

Без този филм щяхте ли да стигнете до изложбата?

Мисирков: Още с предишния филм за дворците много ни се искаше да има изложба към филма. Ние непрекъснато прескачаме от едното поле в другото, от визуалните изкуства към киното и обратно. И този път просто съвпаднаха нещата. Получихме покана за фестивала в Братислава и успяхме да произведем нещо абсолютно ново, което по естествен начин продължи нишката на филма. Специално за изложбата направихме серия портрети на ръба между фотографията и киното. Направихме отново, както се прави в киното – кастинг, за български собственици на соцавтомобили. Взехме от тях кратки интервюта, за да разберем на кого какво му е най на сърце, кой къде си се представя със своята кола, къде си мечтае да иде с нея. И после един по един всички ги закарахме в едно студио, което има огромен 30-метров екран за задна прожекция, за виртуална реалност. Всъщност направихме портрет на всекиго с колата в средата, за която той си мечтае.

Тези фотографии хем успяват да ни подлъжат, хем виждаме, че са нереални.

Мисирков: Да, точно с това си играхме – искахме нещата да са на ръба. На места нарочно сме оставили в кадър парченце от пода на студиото, за да е на ръба, човек да се зачуди дали е истинско, или не.

Какви са мечтите на тези хора?

Мисирков: Някои от тях си мечтаят да отидат на истинско голямо рали със старата шкода например. Ето този човек го пренесохме на едно такова голямо рали за стари шкоди в Чехия. Този човек пък поддържа москвич от 1947 г. и си се представяше в някакво руско село. Така че му намерихме подобно село и го „заведохме“ там. Друг от героите си мечтаеше да обикаля с трабанта столиците на соцдържавите и това зад него е Дворецът на републиката в Берлин, който вече не съществува. Забавлявахме се с тези хора – беше много странно на всеки час и половина-два да прелитаме в друго пространство и време заедно с тях.

Това не е ли носталгия?

Мисирков: Това е да намериш мястото си в света. И по някакъв начин да се отделиш. Това е съпротива срещу уеднаквяването. Както някога колата е била начин да избягаш от формиращата структура, така и сега соцколата е начин да кажеш: „По дяволите на моловете и на модерните коли“.

Богданов: Иначе носталгия е дума, от която гледаме напълно да избягаме. Тя поне за нас не съществува. Като се гледа филмът, става ясно, че той не е глупав и носталгичен, а ние просто изследваме явлението.

Какво се крие в крайна сметка зад старите соцавтомобили?

Мисирков: Цялата изложба е завъртяна като един вид филмов разказ. Понеже и пространството беше такова – четири поредни зали. В първата подредихме едни неща, които са наша заигравка – започваме с цветовете и с миналото. „Отсечки минало“ е посветена на цветната палитра на социалистическите автомобили – цветове и оттенъци, каквито днес вече не се срещат. Работите представляват обемен сандвич от метален лист, боядисан с автомобилна боя в цветовете от епохата, и прозрачен филм с отсечки от черно-бели негативи от стари учебници по кормуване. Втората глава се нарича „Фантазми“ и представлява подборка от фотографии в инстаграм профилите на няколко собственички на лади, москвичи и волги в днешна Русия. Комбинацията от съветска стилистика и типично американски pin-up пози е напълно абсурдна – и показателна за състоянието на духа на тези девойки, раздвоени между съветското минало и мечтата за западен лайфстайл. Третата глава е наречена „Капсули на времето“ – големоформатни портрети на собственици и колекционери на соцавтомобили от България. Всеки портрет е базиран върху мечтите и сънищата на героя и е съпроводен с кратък текст – откъс от разговора ни с него. Последната зала е най-пряко свързана с документалния филм. Пет видео портрета на герои от филма – фронтален кадър на героя, докато шофира колата си.

Обикновено забавлявате ли се, когато работите?

Богданов: Да, процесът на самото правене, процесът на игра е най-приятният. Това е моментът на снимането, на подготвянето на филма. И не бих скрил, че снимането ни носи удоволствие и забава.

Мисирков: Горе-долу това са моментите, когато сме най-щастливи.

В сравнение с киното фотографията носи ли ви повече усещане за свобода? Защото сте по-малък екип и работата ви зависи от по-малко хора?

Мисирков: В документалното кино също сме много малък екип – ние двамата, един звукар, един асистент и може би един организатор, толкоз. Защото така сме много по-адаптивни към всичко, което ни се стоварва на главата.

Богданов: Но това не е безхаберна свобода. Носим отговорност за всичко.