Цивилизацията – можем ли я?
Нови фрагменти
Водата за може би най-красивия римски фонтан – Ди Треви, и досега идва до него по акведукт, строен от древните римляни. Ние смятаме римската цивилизация за музейна и все пак приемаме нейните закони като образец за правната система на всяка съвременна държава. Обявили сме езика ѝ за мъртъв, но без неговата лапидарна яснота и категоричност не можем да си представим нито една сфера на днешния обществен живот. И ето най-накрая, това удивително инженерно съоръжение, което тази епоха ни е оставила, продължава вече двайсет века да пренася жива вода до сърцето на Рим. С право го наричаме Вечния град.
Мъча се да си представя какво би могло да остане живо от сегашната наша цивилизация след две хиляди години. Освен, то се знае, неугасимото ядрено огнище, което и тогава ще продължава да тлее заплашително под бетонния си похлупак в Чернобил.
* * *
Възхитителни са изображенията на човека във всички древни цивилизации. Но и в египетското, и в индийското, и в южноамериканското изкуство човешкото тяло е по-скоро маркирано, за да се използва като отпратка към други, по-значителни неща и идеи. То е сведено до символ, емблема, знак, лишен от собствено съдържание. Единствено в Древна Гърция това тяло е обгърнато от любовно внимание, изучено е в най-малки детайли и е пресъздадено заради собствените си, несравними с нищо друго достойнства. В тази си самодостатъчност то се извисява до основна ценност на вселената.
* * *
Древните гърци са вярвали, че една простъпка може да остане ненаказана в живота на провинилия се, но дори и поколения да минат, рано или късно наказанието ще бъде наложено с цялата си тежест на някого от неговото потомство. Християнството, напротив, учи, че наказанието винаги се изтърпява от съгрешилия, макар и не в земния, а в задгробния му живот. Така потомството се освобождава от греха на родителя или прародителя и всеки новороден започва живота си начисто, за да бъде отговорен единствено за собствените си деяния. На практика християнството създава автономния индивид, изваден от родовата верига и превърнат в самостоятелна личност. До фатализма на древните гърци християните се доближават само във вярата, че всеки човек още при раждането си е осъден на смърт заради мистичния грях на първопредците си Адам и Ева в Едемската райска градина. Този първороден грях и цялото несъвършенство на човешката природа, произтичащо от него, се изкупват от една друга, божествена жертвена смърт, която поради безсмъртната същност на божеството е неокончателна и прави всяка човешка смърт също така неокончателна.
* * *
Англичаните казват: Beauty is in the eye of the beholder – поговорка, която на български би се превела като „Красотата е в очите на гледащия“. Тоест, колкото и да търсим матрицата на красотата в обкръжаващия ни свят, няма да я намерим там, защото тя е само вътре в нас. Френският писател Марсел Пруст е убеден, че влюбването на един юноша не се дължи на неочакваната му среща с изключително същество, което го очарова с прекрасната си външност, а на негова вътрешна нужда от такава среща и на налагане на възникналия в съзнанието му идеален образ върху първото попаднало пред погледа му девойче, колкото и да не съответства то на този образ.
Не по-малко необяснима е красотата в онтологичен план и от по-обща, цивилизационна гледна точка. Влечението на бароковия период в историята на изкуството към пищните форми на сетивната реалност неудържимо води към предпочитанието на художници като Рембранд и Рубенс към силно закръглени, да не кажем месести женски фигури. Нищо от перфектните пропорции на ренесансовите мадони от платната на Филипо Липи, Рафаело или Ботичели не ни подготвя за тях. А непосредствено след барока пък, през времето на неокласицизма, идеалният женски образ коренно се променя с префинените до болезненост салонни дами на Гейнсбъро. Едва ли някаква генетична трансформация на нежния пол е причина за тези епохални поврати във виждането за красотата. Нещо по-скоро се пречупва от век на век в колективния поглед на гледащите.
* * *
На едно място в своята удивителна „История“ Херодот споменава със скептицизъм идеята, че земната суша е обкръжена отвсякъде от митичната река Океан, и смята, че тя не отговаря на действителността, а произхожда от поетичен образ, създаден от Омир. В този момент имам чувството, че Херодот е един напълно модерен човек, чието съзнание по нищо не се различава от това на днешните просветени хора. Веднага след това обаче той ме стъписва с предположението си, че наесен слънцето се измества над по-южните земи, защото от север го отвяват студените ветрове, които донасят зимата. И осъзнавам какъв необозримо дълъг период ни дели от епохата на този енциклопедичен за времето си и изумително прозорлив ум, колко много знание за света е натрупало човечеството с мравешка упоритост и усърдие през изтеклите оттогава двадесет и пет столетия. Мисля си и за това как ли ще изглеждат нашите днешни науки и убеждения на потомците ни след още две хиляди и петстотин години – при условие, разбира се, че светът продължи да съществува.
* * *
Нашата цивилизация се връща най-много до Гръцката античност. Каквото е останало оттогава, колкото и да е недостижимо, все пак е понятно за сетивата и ума и е измеримо с днешните ни мерки. Но ако направим още една стъпка назад, нещата стават вече необясними. Кой и как е повдигал многотонните каменни блокове до върха на пирамидите в Гиза и колонадата на храма в Карнак? Това вече е друг свят, който няма нищо общо с нашия и нищо не ни е оставил освен белезите на своята удивителна другост.
* * *
Този каменен мост, по който преминавам сега над реката, ми е завещан от предишни поколения и аз съм им благодарен за него, защото продължава да ми е нужен. Нужен ми е, за да прекося водното препятствие от единия бряг до другия и да не прекратя пътуването си. Същото важи и за железопътния тунел встрани от него, който ми дава възможност да се провра под планинския склон и да изляза отвъд. Тези съоръжения, останали от миналото, и днес ни вършат добра работа и трябва да се пазят и поддържат. Но ето, изправям се пред старинния рицарски замък на хълма и се питам: за какво ни е той? За какво ни е онази древна гробница, заради която спряха строежа на цяла магистрала? Или пък осакатената безглава и безръка статуя, изправена сред руините на античния град? За какво ни е римският акведукт, който година след година старателно се изкърпва и укрепва, след като сме си изградили модерен подземен водопровод? А после си казвам: това съхраняване на старините не е излишна приумица. Както мостът и тунелът помагат на тялото ми да преодолее ограниченията в пространството, така и замъците край Лоара, Колизеумът и пирамидите в Гиза помагат на ума ми да преодолее ограниченията във времето, за да почувствам, че не съм мимолетен гост на тази земя, а че съм се заселил тук отдавна и че мой дълг е да не оставя този си родов дом да рухне, че трябва да го запазя за децата и внуците си.
* * *
На стари години бесовете се развилняха в този човек: изгони жена си, скара се с децата си, отчужди се от внуците, за няма нищо посегна да убие с камък съседа си, взе да не припарва до къщата, която някога сам построи за себе си и за челядта си, защото трябваше да се крие от полиция и съдии. Но чешмата, която го склоних да изгради преди години в моя двор, продължава да върши работа и да радва окото ми. Нищо по нея не е мръднало, всичко свети като ново. И усещам как, като се спра сегиз-тогиз около нея, вътре в себе си го споменавам с добро. Човек, макар и да стъпи накриво в живота, остава сред другите с онова, което е успял да сътвори за тях с ръцете, ума и сърцето си.
* * *
Един въпрос не спира да ме тревожи при всичката ми вяра в цивилизацията: ако можехме да върнем времето назад, бихме ли се лишили от построяването на египетските пирамиди, Тадж Махал, дворците на Луи XIV и Елисавета Петровна, за да разпределим по-справедливо спестените огромни средства сред безимотните и бездомните? Нали в края на краищата те все пак днес щяха да са мъртви, а нашето културно наследство щеше да е безкрайно по-оскъдно? Как безмилостното течение на времето ни отдалечава от смъртната болка, която е родила безсмъртната красота! И как съзерцанието на тази красота едновременно извисява душите ни и оставя сърцата ни безчувствени!
* * *
Както и да се мъча да крия това от околните и от себе си, вече съм старец. Започвам да свиквам с тази мисъл, колкото и да е неприятна.
Тази вечер, като се качвах на трамвая, видях, че пред мен има свободна седалка и се насочих към нея. От предната врата обаче се беше качил друг човек, който също се втурна към седалката насреща ми. Двамата стигнахме до заветната цел едновременно и се изправихме един срещу друг. Онзи, непознатият съперник, беше готов светкавично да заеме мястото, но в последния момент се спря да ме погледне и се отдръпна. Защо го направи? Той беше два пъти по-едър от мен, два пъти по-млад и вероятно поне два пъти по-силен. Можеше да ме прегази и да се настани там, накъдето се беше понесъл, без да полага особено усилие. Но вместо това ми отстъпи заветното място. Защо, какво го принуди да постъпи така? Може би си помисли, че и той някой ден ще бъде стар и немощен като мен и ще се нуждае от седалка в трамвая. Но не, всичко стана мигновено и нямаше време за подобни разсъждения. Това, което накара непознатия да овладее естествения си порив към удобство, не е моментна реакция на ума. То е нещо, натрупвано в продължение на столетия в цялата общност, към която принадлежим и двамата и което се нарича цивилизация. То не съществува в джунглата, където се дебнат диви зверове и също тъй диви човекоподобни племена.
Както вече казах, аз съм натрупал немалко години и това, че още съм жив и че ми е дадена възможност да продължа да съществувам, вместо да бъда премазан, стъпкан и изхвърлен извън пътя на новите поколения, дължа на дълго създаваното от човешкия род чудо, на цивилизацията. Нека не го приемаме за даденост. И да го пазим – то е крехко.
* * *
Какво е впрочем цивилизацията? Тя е нещо съвършено просто: когато влезеш през някоя врата, да не я пуснеш да се тресне в лицето на идващия след теб, а да я задържиш широко отворена, за да може да влезе и той. А още една степен по-високо: да отвориш вратата и докато я държиш отворена, да го пуснеш да влезе преди теб. Знам, че в нашите условия такова поведение е почти самоубийствено, но дори и така да е, то си остава неотменимият всекидневен белег на цивилизоваността.
* * *
Където и да мръднете по света – от Индия и Непал през Египет и Франция до Перу и Мексико – навсякъде ще ви посрещнат импозантни религиозни храмове – дворци на боговете, по-разкошни и по-внушителни дори от палатите на най-могъщите владетели. Какво кара хората на всички цивилизации да си създават тези мистични повелители и водачи, които никой не може нито да види, нито да чуе, нито да докосне, и да се прекланят пред тях, да им вдигат приказни чертози, да им принасят най-скъпоценни жертви? Защо, единствен сред всички живи твари, човекът не е самодостатъчен и се протяга с цялото си същество към отвъдното, към недостижимото за сетивата му, за да търси там сигурност за своето съществуване? Нима самата му изключителна надареност с разум го предизвиква да се обърне към извънразумното с надежда и упование?
* * *
Преодоляването на религията в съвременния свят е преодоляване на страха от боговете, който тя е втълпявала, но не и на страха от неназовимото, което боговете са създадени да олицетворяват, за да ни помогнат да го преодолеем. Дали не сме се върнали в началната точка, в предцивилизацията?
* * *
Чух един селски свещеник, застанал пред лющещите се стенописи на своята църква, да казва, че злото в света е повече от доброто и че се е уморил да се бори с него. И от това признание на мен, нецърковния човек, ми стана тъжно и тежко на душата.
* * *
Ние, човеците, не сме нищо повече от моментни съсиреци на всемирното жизнено пространство, които циркулират из него в произволно брауново движение. Всеки един от тези вече осем милиарда съсиреци, особено ако е от по-едрите, заплашва ненадейно да запуши някоя централна артерия и да предизвика фаталния инфаркт на цялото мироздание.
* * *
Ако послушаш, когато си легнат стопаните, как се надлайват в мрака селските кучета, как се надпреварват кое от тях ще е с по-басов и по-гръмък глас, може да речеш, че те са неоспоримите господари на този свят. Но истината е – и тя лъсва, щом на хоризонта се върне слънцето и народът се разшава по дворовете и улиците – че те са чисто и просто слуги на слугите, дресирани да свеждат глави и да въртят опашки пред ония, които им подхвърлят по някой залък и ги подритват.
* * *
Робството предлага на роба сигурност, както собствеността предлага на вещите грижа за тяхното опазване. А какво предлага свободата? Само това, което е самата тя – свобода. И колко роби биха предпочели свободата пред робството, щом като никога не са усетили вкуса на свободата на небцето си, щом тя не се е загнездила в сърцата им и щом не им е нужна, за да дишат?
* * *
Едни хора идват на този свят, за да налагат волята си над другите – от тях произтича тиранията. Други идват, за да се подчинят на чуждата воля – от тях произтича робството. Трети не се стремят да властват, но и не търпят ничия власт над себе си – от тях произтича анархията. Първите и вторите не могат едни без други; третите не зависят от никого. Те са ми най-симпатични до момента, когато посегнат към оръжието, за да воюват за независимостта си.
* * *
Колко по-добър щеше да бъде човешкият свят, ако беше устроен по модела на пчелния: да се знае, че всеки има жило, но и всеки да знае, че ужили ли веднъж, умира.
* * *
Политиката е взаимовръзката ни с другите. Обратното на политиката е отшелничеството. Човек се ражда сам, но веднага усеща, че за да оживее, има нужда от другите. Така с всяко раждане отново и отново възниква политиката, но тя твърде скоро започва да ни задушава и поражда жажда за отшелничество. То е спасението на най-малодушните и най-безстрашните.
* * *
Най-впечатляващият образ на костенурка за мен е този, който се явява в поученията на бог Кришна към принц Арджуна във Втора глава на Бхагавад Гита. Ето и думите на бога:
Онзи който издърпва своите пет нежни сетива обратно под щита на духа, както мъдрата костенурка издърпва четирите си крака под черупката, за да ги запази от света, който иначе няма да спре да ги напада, такъв човек, мой принце, е белязан с мъдрост.
Не знам дали тази източна мъдрост е достъпна и за нас, заразените със западност хора, но в моя спомен, когато децата ми бяха малки и не минаваше ден да не донесат вкъщи на отглеждане някаква живинка, веднъж пред писмената ми маса пропълзя и костенурка – не алегорична, а съвсем истинска. Известно време успяхме да я поддържаме в добро състояние, като я хранехме с купешки салати, но скоро забелязахме, че тя става все по-тъжна, по-отпусната и по-безразлична към угощенията. Какво да правим? Изнесохме я на балкона „на въздух“ и тя наистина живна и взе да рови изпръхналата мазилка на стената, сякаш се опитваше да прокопае тунел в затворническия си зид, за да се върне в своя прекрасен изгубен свят. Накрая семейният съвет след известно разногласие взе решение гостенката ни да се върне в своята природна среда. Метнах се на колата и я закарах до най-близките хълмове, където внимателно я положих сред тревите и храстите. В началото костенурката се криеше в корубата си като оная нейна посестрима в древноиндийската поема, но скоро подаде навън главичката и четирите си набръчкани крачета и с все по-бодър ход се запъти навътре в шубрака. Аз ѝ пожелах в себе си късмет и дълъг костенурски живот, върнах се в колата и с чувство на изпълнен дълг потеглих обратно към къщи. Но докато пътувах натам, в мен узря следната неочаквана и ненаписана в безсмъртна поема мъдрост:
Обичта и грижата в нашия свят понякога носят униние и смърт. Но свободата, макар и пълна с опасности и несигурност, винаги носи живот.
* * *
Емфатичното продължително навеждане на главата при срещи и раздели в японската традиция в старо време е било доброволно подлагане на заколение заради някаква вина – действителна или въобразена – спрямо висшестоящ в социалната йерархия. Днес този продължителен дълбок поклон е само знак на учтивост. Изчезнал е някогашния му драматизъм, защото е изчезнала свързаната с него смъртна опасност. Така обаче е изчезнало и достойнството на жеста. Един морален акт се е смалил до част от етикета. Дали това не е характерно и за цялостното развитие на цивилизацията от епохата на рицарите и самураите към модерните времена, от аристократичния героизъм към буржоазния практицизъм, от същностното към показното съществуване?
* * *
На берегу пустынных волн
стоял он, дум великих полн...
(А. С. Пушкин, „Медният конник“)
Кой е този мистичен герой, този титаничен мечтател, изправен като Твореца пред безвидната още земя и решен да ѝ придаде образ и живот? Царят реформатор, на когото е посветена Пушкиновата поема, или самият поет?
Внукът на Арапа на Петър Велики се заема да направи за руската литература онова, което самият цар се е опитал да направи за руската държава – да я европеизира, да я отвори към света. И за разлика от своя предшественик, той блестящо се справя със задачата си. При това – без да реже бради и глави.
* * *
Големите ценности на Русия са нейните минерални залежи, но това, което по парадоксален начин оправдава нейното историческо битие, е всъщност преди всичко художествената ѝ култура в изумително високите си образци, макар и тя никога да не се е отъждествявала с държавата, а напротив, най-често доблестно се е изправяла срещу нея.
* * *
Докато Стефан Цвайг живеел на висок хълм в Залцбург и посрещал там в стария си замък гости като Ромен Ролан, Томас Ман, Хърбърт Уелс, Джеймс Джойс, Пол Валери, Хуго фон Хофманстал, Якоб Васерман, Георг Брандес, Артур Шницлер, Рихард Щраус, Равел, Барток, Тосканини и пр., докато пишел книгите си и градил търпеливо безценната си колекция от ръкописи на най-великите европейски писатели и музиканти – всичко това през относително мирното трето десетилетие на ХХ в., на отсрещния склон отвъд той можел да види германския град Берхтесгаден, седалището на човека, който щял да сложи край на благоденствието на целия свят, а него, Цвайг, както и мнозина нему подобни, да прогони отвъд океана като издънка на племе, подлежащо на изтребление: Адолф Хитлер. Двама австрийци, чиито прозорци били обърнати един към друг. Единият – съзидател, другият – разрушител. Виждам ги изправени един срещу друг като на епичен боксов ринг в центъра на нашето съвремие. Единият – защитник на общочовешката взаимност, другият – глашатай на омразата и унищожението. Кой ще победи в този титаничен двубой? Първият рунд беше разгрòмен за културата и завърши с личната гибел на Цвайг далеч от изгубената родина. Вторият рунд обаче донесе пълното поражение на Хитлер и погребването му под руините на Европа, които сам предизвика. Как ще продължи този мач между доброто и злото и ще има ли край? Безсмислена ли е тази титанична борба, безизходна ли е? Аз съм намерил своя отговор на въпроса, чета Цвайг.
* * *
Известна е максимата на Волтер: „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш“. Това е основополагащият принцип на парламентаризма. На българина тази максима му е дълбоко чужда. Срещу нея той е казал друго: „Ако искаш една работа да не стане, създаваш комисия“. Българинът е склонен да говори, но не и да слуша другия, особено когато този друг е на друго мнение. Затова той и не вярва на парламентаризма, нарича парламента говорилня, а понеже убеждението му е такова, и парламентът му наистина е такъв. Рано или късно българинът стига до разпускане на несъстоялия се негов парламент и го замества с еднолична, авторитарна власт. В следващия момент, разбира се, той започва да мърмори срещу нея, но мърморенето вече може да става само под нос.
* * *
Немалко хора у нас изповядват определени убеждения, понеже членуват в определена политическа партия, вместо да членуват в определена партия, понеже имат определени убеждения. От това преобръщане произтичат повечето проблеми на нашето общество.
* * *
Инженери на човешката душа – спомняте ли си тази гениално демонична, зловеща, престъпна фраза на вожда и учителя на цялото прогресивно човечество, с която великият и непогрешим Сталин определяше функцията на писателите в социалистическото общество? Какъвто и епитет да изберете за нея, ще бъде слаб. За инженери на човешката душа в сталинската епоха бяха рекрутирани не само писателите, но и учителите, журналистите, агитпропите – цяла армия от набързо изпечени рабфаковци, които захванаха да се ровят в бедната тази душа с оскъдните си познания за нейното устройство и с огромното си чувство за мисия, започнаха да човъркат, да разглобяват и да сглобяват, да изчукват и заваряват, да връзват с телчета и да лепят с дъвка, докато осакатиха и обездушиха завинаги човешката душа.
„Душата на българина е много променена“ – каза по своя деликатен начин инженерно немодифицираният писател и журналист Стефан Груев, когато се завърна в родината си след дълго изгнание и не можа да познае собствения си народ. Психо-инженерният проект на онзи осетински мъдрец с мустаците и лулата нанесе по-големи и по-дълготрайни поражения върху човешкия геном, отколкото всичките му екзекуции и заточения.
* * *
Българинът е всичко друго, но не и идеалист. Неговото мислене не е абстрактно, а конкретно. Близкият план винаги затъмнява далечния. Ако потрябва да избира между висок морален принцип и семейно-приятелска лоялност, той без колебание ще предпочете второто. Героизмът му е с локални, домашни измерения. На това го е научил наложеният му през вековете императив на оцеляването. Той го е лишил от способността да гради цивилизация. Големият въпрос, който продължава да стои отворен, е: може ли да я приеме и да се включи в нея?
* * *
Забелязвам, че напоследък в София пешеходците, които се осмеляват да пресичат булевардите на червен светофар, значително намаляха и са предимно възрастни хора, докато младите изчакват търпеливо зелената светлина. В първия момент си помислям, че би трябвало да е обратното, но не след дълго намирам обяснение за този парадокс. Ние, по-старите поколения, сме расли в град, в който почти не е имало автомобилен трафик, и родителите ни не са ни учили особено настойчиво да внимаваме на пресечките, докато на тези след нас от малки им е втълпявано, че пресичането на червено застрашава живота им, и затова за тях светофарната дисциплина се е превърнала в условен рефлекс, който не изисква мислене и съобразяване. Ако това наблюдение е вярно, има надежда полека-лека с развитието на урбанизацията и ние да се превърнем в страна с цивилизован начин на живот.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук