Защо мълчанието е гражданска смърт. Разговор с проф. Атанас Стаматов
Наистина „Оптимистична теория за нашия народ“ е най-популярното, най-често цитираното, най-преиздаваното негово произведение. В случая може би е подходящо да си помогнем с едно сравнение. За да въздейства върху „народната свяст“, Иван Вазов поема ролята на любящ, поощряващ утешител, който се стреми да акумулира моралния капитал на Възраждането и да го положи като градивна за сънародниците си сила. Различна за себе си роля избира еленчанинът Стоян Михайловски – това е ролята на строгия морален наставник, който по-често сочи бъдещето, а не миналото и както казва Иван Богданов, „гони към него тълпите с бича на словото“. Хаджийски споява тези два подхода в структурата-сандвич на творбата си. Неговата критика към недъзите на съвременността е безпощадна. Разбира се, такава действителност не дава кой знае какви поводи за оптимизъм. Ала този не особено „вкусен“ пълнеж може да бъде преглътнат, щом го поставим между нравствения образ на патриархалното българско общество, на Българското възраждане и очаквания облик на човека в „светло бъдеще“, което трябва да настъпи по силата на обективните исторически закономерности. В едно от изследванията си той буквално твърди, че „историческото изследване иска въпросът да бъде разглеждан с оглед на нравствеността, която ще установи обществената група на бъдещето“. [...]