Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

По разностранността на своето дарование Иван Хаджийски има малцина събратя в нашата книжнина

Наложило се е схващането, че у нас не вирее тясната специализация, особено в областта на литературата и обществознанието, всеки се залавя с всичко – и което му иде отръки, и което не му приляга. Следосвобожденската действителност задължи интелигента към участие в много области: трябваше да бъде едновременно и журналист, и просветител, и политически деец, и писател, и събирач на фолклор, и дипломат, и офицер… Но наред с тази професионална дезориентация, се наложи може би като противоотрова, а по-скоро като израз на интелигентския индивидуализъм, странен социален феномен – самоназоваването, да не река самоизтъкването. Защото какво, ако не самоизтъкване е, когато човек сам нарича себе си „писател“. Или „философ“. Тези престижни определения не са обозначение на професия, а по-скоро титли. Раздаването им е в компетентността на другите и най-вече на потомството. Но по някаква все още непреодолима инерция социализацията на културния деец се осъществява най-често по пътя на самообявяването. И веднъж наложеното остава за десетилетия, дори след смъртта му, като различителен и ценностен белег на името.

Иван Хаджийски никога не назова себе си никакъв. Той не се включва в никаква професионална организация. И което е още по-решително – не постави на никое свое произведение жанрово название. Димитър Михалчев го назова социолог и това професионално определение се втвърди като най-често свързвано с Иван Хаджийски. През последните десетилетия започнаха спорове и постепенно се наложи названието народопсихолог. Наложи се в тесните научни среди. Но дифузията в други нива на обществено осъзнаване, признание и популяризация върви твърде бавно.

Главната причина за това са всъщност неговите произведения – невключени в никакъв стандарт, несравними с никакви вече познати текстове.

Още първата му книга[1] шокира – и с резкостта на изказаните мнения и оценки, но и с жанра си. При анализа на нейната структура се забелязва ораторска нагласа. И в следващите произведения полемизмът се проявява най-вече в реторическа форма. Тя отразява повели на времето, атмосферата на напрегнати идейни и политически борби. Но Хаджийски не е някакво изключение в историята на българската словесност. Напротив, той е един от продължителите на стара традиция. И това досега не е привлякло вниманието на изследователите. Защото ораторството се пренебрегва и от историците, от литераторите. А то е специфичен признак на културата на дадено време. Струва ми се, признак с доста силно и пряко въздействие върху литературата.

Ако се посочат само жалонни имена, това става ясно. Най-старият период от развитието на българската литература е свързан преди всичко с ораторската проза – Черноризец Храбър и презвитер Козма, похвалните слова на Климент Охридски, Константин Преславски, Йосиф Брадати, Теофан Рилски, Йосиф Хилендарски и др. Ораторската проза стои в основата на българската литература и култура, слива се с нейното начало. Още от самото си зараждане нашата култура е трябвало да се отбранява и да доказва правото си на съществуване.

През възрожденския период тази традиция дава силно отражение върху личното творчество. Това въздействие не е изследвано. Достатъчно е да си спомним възгласа на Паисий, за да свържем въведението на неговата история с реторичната традиция. Но и по-късно, във върховния момент и проява на възрожденската ни литература – Ботев. Почти няма стихотворение у него, което да не е подчинено на пряка речевост, да не започва с обръщение:

Ти ли си, мале, тъй жално пела…
Тежко, брате, се живее...
О, майко моя, родино мила…
Кажи ми, кажи, бедни народе…

Обръщения, императиви – все прояви на реторичност (в класическия смисъл). А какво е „Смешен плач“? Наричат това произведение фейлетон….

Струва ми се, че не е нужно да се продължава с проследяването на тази жизнена и плодотворна традиция в нашата култура, която дава отражение и върху литературното творчество. Хаджийски е повод, за да се напомни, че това е пренебрегнат дял от нашето минало, който може да разкрие неподозирани връзки в приемствеността на културата (Лансон включва ораторството в историята на френската литература).

От жанрово гледище творчеството на Иван Хаджийски е интересно кръстовище на различни подвидове. В произведенията му преди „Бит и душевност на нашия народ“ участват афоризмът, фрагментът, характерът, полемичната апология, политическата проповед и пр. Но никой жанр при него не се явява в чист вид. Той винаги е кръстоска с други, включен е в по-сложна система, по този начин функционира, често пъти с несвойствено натоварване. У нас подобен текстов конгломерат се среща рядко, защото е неприложим в художественото творчество. Но тази философско-литературно-моралистична смес е позната още от древността.

„Обогатен с философски знания, представляващи част от реторическото му образование, практически ориентиран към моралните въпроси на времето си, активен участник в юридическото им обсъждане“ – това като че ли е характеристика на Хаджийски. А тя се отнася до Лукиан.[2]

Всъщност материята диктува жанровостта. Хаджийски е едновременно моралист, психолог, историк, политик, публицист. В своята личност и в творчеството си той съчетава и изпълнява всички тези социални роли… Моралистичната основа на неговите творби бе посочена от Тончо Жечев, но тази тяхна страна все още е непроучена и недостатъчно осъзната, за да бъде включена дееспособно в битието на българската култура. Хаджийски като никой друг разкри социалнопсихологическата страна на политическия живот у нас.

Признанието не е достатъчно, за да се види мястото на Хаджийски в историята на нашата литература. След подробен анализ на неговите текстове става ясно, че те не могат да бъдат определяни като художествени. Елементите на образност при тях не функционират като художествени компоненти в цялото. Но художествеността не е ценностно понятие, а видово. Струва ми се, че един посредствен роман от 30-те не може да се сравнява с върховите постижения на Хаджийски.

Един обстоен анализ на литературното развитие през 30-те години ще покаже как през този период започват да се налагат именно жанрове от тази област. На първо място – появата на есето с амбицията му да погълне всички жанрове. Започва все по-настойчиво врастване на публицистични елементи в литературната творба. Проницателно е обобщението на Никола Георгиев, че се изостря нуждата „от сближаване между художествено и нехудожествено“. Тук се включват и усилията на Хаджийски. Той е един от най-значителните представители на словесната ни култура от онзи период. У него се осъществява естествено съчетание между актуална насоченост и трайни наблюдения. През 60-те години Цветан Стоянов създаде своите социалнопсихологически есета и продължи традицията на Хаджийски.

Произведенията на Хаджийски представляват интердисциплинарни текстове, които функционират в различни области на културата. Историята на литературата не бива да отстранява явление като Хаджийски. Без неговата фигура представата ни за литературата от 30-те години обеднява.

Произведенията на този своеобразен творец не са само историческа възстановка на бита и душевността на нашия народ, които откриваме у себе си десетилетия след неговата смърт. У еснафа и у другите свои герои той открива преди всичко човека, както със смешните му амбиции и обществена маскировка, така и с постоянното му възвисяване, област, увереност. Между всички негови социални герои се откроява личността на автора – волева, енергична, бойка, но и разбираща, с постоянна усмивка към миналото, настоящето и бъдещето.

[1] „Авторитет, достойнство, маска“ (1933). Б.р.
[2] Александър Ничев, „Лукиан и неговата сатира“, в: „Диалози“, София, 1971.