Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Тия скокове ние наблюдаваме не само при отделни личности. Те се наблюдават при цели партии, даже при цели народи, какъвто е случаят с нашия народ, чиято култура почти изцяло стои под знака на парвенющината“

Психологията на парвенюто се отнася до един човешки тип, който предварително трябва да определим. Понеже от практична гледна точка ние не намираме никога в действителността тип, който да носи у себе си всички прояви и качества, които можем да отбележим като „психология на парвенюто“, то по-скоро ще говорим за психология на парвенющината…

Парвенющината обективно е преминаването на един или много субекти от едно по-низшо обществено положение или среда в едно по-висшо, и то чрез скок. Психологически парвенющината се материализира в опита и усилията за нагаждане към новата среда. Неестествеността и комичността на това нагаждане и приспособление с всичките му особености може да бъде вече предмет и на морална оценка.

Преминаването чрез скок от една обществена среда към по-висша, преминаването от един жизнен комплекс в други, от едно самочувствие в друго в живота наблюдаваме: при новите богаташи, бюрократи, успели по пътя на лазенето и примерна служба, от низши слоеве, издигането до големи държавнически постове от големи социални движения на хора, които никога не са вярвали и не са се готвили за това, преминаването на амбициозни таланти от ужаса и мрака на неизвестността, непризнаването към светлината, ослепителната светлина на славата, периода на „доказващия се гений“; политическите ренегати, потурнаците, преминаването от робското състояние на един покоряващ се войнишки автомат към командващ пост и даже като фелдфебел, новите инженери, доктори, видни обществени личности, хора с власт над другите и прочее, и прочее, без да са имали семейната традиция, семейното възпитание и спонтанното органическо самочувствие за новата жизнена среда, която ги изненадва със своите искания и към която те трябва да се нагодят.

Тия скокове ние наблюдаваме не само при отделни личности. Те се наблюдават при цели партии, даже при цели народи, какъвто е случаят с нашия народ, чиято култура почти изцяло стои под знака на парвенющината.

Едно такова жизнено скачане се явява случайното изпадане в нова среда с непознати изисквания, например екскурзия или отиване на студенти от една малокултурна страна в по-напреднала, отиване на гости в града или във висшето общество и сблъскването с трагичните въпроси за държането на масата, в разговор, справянето с вилицата и ножа, сладкото, кафето и коняка, с нови гозби, намиране място на ръцете, краката и прочее.

Новата среда си има свой език, своя етикеция, свой морал и свой бит. Следователно при преминаването в новата среда парвенюто трябва да се почувства нов човек, с нова кръв, скъсал с миналото. Иначе той е невъзможен. Но понеже за едно ново държание той няма вътрешна психологическа основа и база, той трябва да се нагажда по разсъдъчен път чрез доказателства и външни ефекти. И тъкмо тия условия на приспособлението създават трагикомедията на парвенющината.

С каква психология парвенюто преминава в новата среда?

1. Със страха да не бъде открит произходът му.

2. Със старанието да докаже привичността си с новата среда.

3. Със страха да не бъде открит и да не стане смешен.

4. Със страха мълчанието и пасивността му в определени случаи да не се вземат като страх и простащина. Той трябва да се покаже.

5. С ненаситен апетит към живота и удоволствията му до самозабрава по простата причина, че животът му е отказвал всичко досега.

6. С една вяра в чудесата на успеха. Неговият скок неочаквано се явява като едно невероятно чудо. Но защото именно са възможни чудесата, той губи усет в действителността и е жертва на една недооценка на собствените си сили, което често става фатално за крайните успехи на живота му. Стамболийски, Наполеон, Мусолини.

7. Само за свежия вкус на парвенюто животът дава няколко празника, на които той не може да се нарадва, и то толкова нескривано, че избива на едно несдържано и отвратително самохвалство. Оттам и слабостта и жаждата към похвали, търсенето на поздрави, склонността към меценатство на новите богаташи, в което те търсят участие в празника на живота и външна вяра, че наистина са щастливи.

Така че всички доказателства на парвенюто като богатото облекло, униформата, позьорството, самохвалството или платеното хвалене, употребата на чужди думи, важничене, гримаси, червените студентски шапки, ордени, мании за промяна на имената Гео, Лео и прочее, мания за употреба на буквата х, дето трябва и дето не трябва, като признак на интелигентност, брачните мании на жените по доктори и инженери, употреба на чужди думи, цитати на чужди езици, носене на очила на здрави очи, мустаци за важност и прочее, и прочее, имат за задача не само да докажат на другите какво съм, а да убедят и вдъхнат у парвенюто собствено достойнство.

Как изглеждам, за какво ме смятат? Понеже това е болен въпрос за него – да се наложи на останалите, това става като един непрекъснат деен механизъм на съзнанието му. Това е една непрекъсната ипохондрия с болезнени форми.

Парвенюто мъчно понася един безразличен поглед, един случаен жест на незачитане и винаги е готов да се бие за достойнството си и да го доказва със спор, той не може да се търпи лошо облечен, защото всеки случаен пробив в самочувствието му го връща към плебейското самочувствие.

Той не познава жеста на превеликодушното пренебрежение, защото няма своя собствена органическа опора за това, защото всяко достойнство за него иде отвън. Той постоянно воюва за него.

В това дирене особена роля играе не само физическото огледало. Всеки поглед, всеки поздрав, всяко обръщане на другите играе ролята на огледало за достойнството на парвенюто, което е в пълна зависимост от тази преценка.

Ако достойнството си той дължи на един обществен пост, за който не е дорасъл, когато куражът и умът му го напуснат, негов последен аргумент си остава позоваването на поста…

Текстът от архива на Иван Хаджийски не е довършен. Това е неговият първи опит от 1930 г. в областта на социалната психология, залегнал впоследствие в основата на книгата му „Авторитет, достойнство, маска“ (1933). Публикуван в сборника „Иван Хаджийски. Неизвестно от него, неизвестно за него“, София, 1989 г.