Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

„Баща ми и досега не може да чете писанията ми. Майка ми (втората) не ги и похваща, за да ги не оцапа. Брат ми ги чете, без да ги разбира докрай, а двамата ми малки братя от новата ни майка нямат време да ги разрежат. В тази културна среда съм расъл, съм се изграждал, не само неразбиран от нея, но в смъртна борба с нея и досега…“

У нас често избухват разпри във връзка с хвалби на някого, че балтонът му бил по-нов от нашия, с други думи – във връзка с това кой е по-напред и кой е по-назад в незнанието и неумението ни в наука и изкуство. Това самоизмерване на нашата изостаналост, неправилно наричана посредственост, често води до самоподценяване, като че ли изостаналостта е вечно проклятие над състава на нашата кръв, а не нещо обществено преходно. Във връзка с това нека кажем няколко думи.

Английските лордове се гордеят със своите родители, но не по-малко се гордеят и със себе си, и то главно с това, че умеят да си избират родители – богати и умни, които знаят как и с какво създават бъдеще на децата си.

Но и баба знае да избира между Невил Чембърлейна[1] и Болдуина[2]. Я да избира между моя баща и твоя, между моя дядо и твоя? Нека тогава се съберем и почнем да мерим успехи и способности и да търсим данни за сравнителна културна история.

За твоя баща, читателю, не искам да говоря. Може би ти се срамуваш от това, че той или баща му са носили потури и са яли на дървена паралия чукан боб. Може би и ти да си като онзи професор, който замести катъра в следната приказка:

Попитали катъра кой му е баща.

– Конят ми е вуйчо – отговорил катърът.

И поради това този професор започна да се пише на презимето на майчиния си род, а бащиното си име сложи след чертичка след майчиното като омъжена жена.[3]. Поради това аз ще разкажа за моите родители, за културното наследство, което са ми оставили, за стъпалото, което са сложили, за да мина по-напред. Нямам основание нито да се гордея с тях, нито да се срамувам от тях, затова ще си кажа самата истина.

* * *

Дядо ми бил неграмотен бъчвар сред букака на Чифлика, дето мечките слизат по задник – с четиринадесет деца, две от които умрели, а други две трампил (разменил) в полето за царевица. Баща ми свършил IV отделение. По-право ученето му свършило, когато свършил науката и самият даскал, който, след като показал как се смята до 100, рекъл:

– Да има сега кой пък на мен да каже по-нататък.

На другия ден след това тъжно признание баща ми осъмнал малко овчарче сред Балкана. Там треперил той цели месеци между високите бурени, бъзака, копривата и гъстата папрат, плашен от мисълта за вълци и мечки. Един ден овчарят го оставил сам с овцете и да засили неговата бдителност, на шега му казал:

– Минко, гледай да не дойде черната лисица.

Още не завил зад горския хребет, детето ревнало като заклано и покрай поточето – което с напредващия бяг ставало поток, баричка, рекичка, река – минало край бащината къща, без да се отбие, и замръкнало в Троян при по-големия си брат Найден – занаятчия, шивач на антерии и елеци и продавач на бакалски и манифактурни стоки.

Започвайки оттук с две голи ръце, по известните еснафски правила: труд и пестене, баща ми станал среден занаятчия с дом, жена и челяд. В тази еснафска традиция съм пораснал аз. По приемственост аз трябваше да стана бакалин, чието образование трябваше да приключи със свършване на Свищовската търговска гимназия. За какво друго са могли да мислят моят баща и моите домашни. Баща ми и досега не може да чете писанията ми. Майка ми (втората) не ги и похваща, за да ги не оцапа. Брат ми ги чете, без да ги разбира докрай, а двамата ми малки братя от новата ни майка – от игра на карти, билярд, гуляи и любов – нямат време да ги разрежат. В тази културна среда съм расъл, съм се изграждал, не само неразбиран от нея, не само неподкрепян от нея, но в смъртна борба с нея и досега… Вие виждате какво значи сполучлив избор на родители.

* * *

Ето сега културното наследство от баща ми.

Езикова култура: даймата[4], напкон[5], кръйв, връйв, цидилнек, нужнек, галибардево, ремизяно и галазно [боя], беки тъй, ейса майке, а въри аж’ доа.

Геополитика: баща ми, който като пехотинец през двете войни е пребродил Македония, Сърбия и Беломорието, от всичко видяно и преживяно можа да ни съобщи само това, че когато били с мама в София за стока, завалял дъжд и те от прозореца на хотела гледали как хората бягали с чадъри, но много… много чадъри.

Наука: единственото научно обяснение, което досега съм чул от баща си, бе досежно причините за световната стопанска криза през 1929–1932 г.:

– Нещо станало във въздуха, объркало се – хей така, – и оттам се омотала цялата работа – обясняваше той и си помагаше с ръцете, които кръстосваше нагоре-надолу, наляво-надясно, за да покаже нагледно как са се объркали въздухът и световното стопанство.

Военна история: когато започваше бой, аз преценявах долу-горе дали ще отстъпаме, или настъпаме, и се скривах в някоя близка долчина до мястото, дето щяхме да се съберем вечерта. Само веднъж се излъгах, та като засвири тръбата, едва се домъкнах в тъмното до ротата – без малко щяха да ме разстрелят.

 Музикална култура: баща ми рядко се засмиваше и когато в двете години веднъж се „шенлисваше“[6]– и досега не съм наясно върху причината на това „шенлисване“ – той, наведен над антерията, пееше през носа си с тънък, гъгнив глас:

Как ще премина, майко, таз река Вардар, мътна и кървава?

Хумор: аз, който дължа по-голямата част от моите неуспехи в живота и успехите си в литературата на хумора и сатирата, от баща си съм чувал само това „остроумие“:

Един войник се оплакал на ротния си фелдфебел, че страда от диария.

– Как – извикал възмутен фелдфебелът, – за каква диария смееш да говориш. От диария са болни офицерите, подофицерите – от сюрмек, а войниците – от дрисък.

В образованието той ми помагаше по следния начин:

Когато не успявах да напиша добре някоя буква и му се оплаквах, той ми залепваше една плесница и ме пращаше при мама, която върху бялото опако на басмите ми показваше кротко как трябва да се напише буквата. На баща си най-сетне дължа и родовото си име, чиято история е твърде показателна за разглеждания въпрос. Някой наш прадядо [от Бели Осъм] тръгнал на хаджилък с една торба просеник и няколко буци сирене. Понеже хлябът се свършил още във Велчевското, пет километра под Троян, „хаджията“ се върнал от „хаджилък“ и станал, макар и за подбив, „хаджия“ – единственият хаджия в света, който не е видял Божия гроб.

* * *

Защо и как станахме книжовници; и защо от нас не става нито бакали, нито книжовници на място, и защо и как нашите деца ще станат хора на своето място, ще видим друг път.

Публикация Тони Николов