Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

Наблюдения от 20-ото му издание, Варна, 11–15 септември 2024 г.

Показателна е историята на този фестивал за отношението ни към културата извън мейнстрийма. В далечната 1979 г. българската анимационна школа е в апогея си, а държавата има амбицията и средствата да посрещне ударно 1300-годишнината с нови хоризонти пред изкуствата – така се ражда Световният фестивал на анимационния филм. Следват пет издания на всеки две години, които го класират сред най-важните в света заедно с тези в Анеси, Загреб, Отава и Хирошима. Обаче след падането на Берлинската стена годините на прехода не предоставят нито политическа загриженост, нито икономическа възможност, нито зрителски интерес за такава екстравагантна проява – каква ни е на нас анимацията, още повече авторската? Може да фигурира в родните бизнесмодели само ако е пълнометражна и за деца, желателно стил „Дисни“ или „Пиксар“, най-много елитарно да стигне до Хаяо Миядзаки.

И въпреки, а не благодарение на ситуацията през 2011 г. фестивалът е възстановен – с усилията на творци и екип, водени от директора му Анри Кулев, които влагат много нерви и време за убеждаване и просия пред институции и спонсори, лични връзки, безвъзмезден студентски труд – за да стигнат днес до юбилейното 20-о издание.

Тази година във Варна реверансът към историята беше емоционален, достоен и красив: изложба от плакати на предишни филми победители; видеообръщения на откриването от наградени автори; жури от носители на призове през годините (Прийт Пярн, Борис Лабе, Пол Ма, Леа Видакович и Йоана Павлова), които направиха и майсторски класове.

На закриването бяха прожектирани двете анимации, подготвени от деца и младежи в работилниците към фестивала. По-малките обиграваха плакатите на минали издания в експеримент със заглавие „Те са живи“ под менторството на Карин Миралес, Антон Жеков и Лилия Александрова. Продукцията на по-големите бе озаглавена „Любовни писма“ и техни ръководители бяха Фернандо Галрито и Радостина Нейкова.

Голямата награда и приза за късометражен филм получи „Нощ в чакалнята“ на Саки Мурамото, Япония. Филмът е изящно наблюдение на миговете безвремие и простите действия, заредено с тънък хумор и нежност към героите – смешни и тромави животинки, привлекателни почти колкото Мечо Пух. Те убиват времето в похъркване в автобуса, пиене на чай, дремане на пейката, отиване до тоалетната, купуване на нещо за похапване. Като рисунък напомнят руския аниматор Иван Максимов, а в игралното кино – света на Аки Каурисмаки. Особено заразителен е ритъмът – забавяне на други обороти, за да се взрем и осъзнаем нелепостта, но също самотата на непознатите. Ето, един от героите отива чак в последната кабинка с отворена врата, въпреки че всички останали са празни, после изпуска на пода капачката на фотоапарата си и отдолу по съседство някой внимателно и срамежливо избутва падналия предмет. Две фигурки седят в двата края на пейката, разместват се да направят място на трета, отдалечават се една от друга, а след това неловко се опитват да се приближат. Те са показани само в гръб и нищо друго не помръдва в студената нощ. Паралелно някой непохватно подтичва между празни коли и пусти улици, забързан да напусне, а после да не изпусне автобуса. Дребни ритуали от всекидневието в рамките на пауза в пътуването – статични, забавни, често нелепи, всъщност застинали картини вечност.

Специалните награди в късометражната категория отидоха при „Красиви мъже“ на Никола Кепес от Белгия и „В сянката на кипариса“ на Хосеин Молайеми и Ширин Сохани, Иран. В първия трима братя посещават Истанбул за процедура по присаждане на коса – типажите са несигурни и трогателни в своя напън за привлекателност. Те просто искат близост и да бъдат обичани. Във втория баща и дъщеря се опитват да спасят заседнал на брега до къщата им кит – изобретателни са старанията на момичето да помогне чрез обливане с вода и нахвърляне на мокри чаршафи по гърба му. А зад повърхността стоят натрупани травми и изместени взаимоотношения, копнеж по освобождаване и ново начало.

Награда за студентски филм беше присъдена на „Петънцето“ на Бианка Скали, Германия. Едно момиче трябва да направи рутинно премахване на бенка като превенция срещу рак, но това ѝ създава дискомфорта да се раздели с част от себе си. Оригинално решение на графиката е смесването с едрозърнестата бяла хартия, която се „наранява“ ту с изпъкналости, ту със скалпел, ту с разкъсване. Филмът се вписва във вече доминиращата тенденция на засилено вторачване в телесността като изразител на всякакви страхове, копнежи и идентичност. Има я в „Петънцето“ и „Красиви мъже“, а също и в „Патица“ от Ели Шапюи, Швейцария – най-добър хорър филм. В него стремежът на двойката да има деца добива патологични измерения, а грубата фактура на куклите и слузестата течност са толкова антиеротични, че наистина изпитваш ужас. Дори победителят в детската селекция – „Невъзможни болести“ на Стефано Тамбелини, Италия – иронизира лечението с чудновати лекарства на всевъзможни измишльотини. И отново куклите са на ръба на кошмара и грозното, но потопени в находчивия абсурд на невежеството.

В селекцията с пълнометражни филми журито предпочете „Мечтата на Султана“ на Исабел Ергера, Испания. Тази приказка следва търсенията на испанката Инес по дирите на една книга, която пътува из Индия, Рим, Лондон и началото на миналия век, за да постигне вътрешната си свобода. Изобразително филмът променя стила си спрямо времето и мястото, но неизменно се вписва в актуалната феминистка тема за освобождението на жените… не винаги очевидно от какво по-точно. Другото отбелязано със специална награда заглавие е „Слайд“ на Бил Плимптън, САЩ, който за пореден път ни впечатли с мощен рисунък и каубойска история, един музикален комикс с неизтощима енергия.

Бих обърнала специално внимание на полския филм „Селяни“, ДК Уелчман и Хю Уелчман, по романа на нобеловия лауреат Владислав Реймонт. Добре разбирам защо е пренебрегнат от журито – той повтаря постиженията на авторите си от „Да обичаш Винсент“, но без визуално грабващата провокация да оживиш Ван Гог, а ротоскопската му техника (рисуване върху заснети реални движения и актьори) кара много зрители да се питат защо филмът просто не е игрален. Струва ми се обаче важно да го защитя по няколко причини. Първата е разказът – класическата история в стил критически реализъм предлага многослойна, но ясна фабула с пантеистична връзка между човек, фолклор и природа. Разбира се, това си идва с литературата, но поставя сериозно проблема с драматургията в анимацията. Втората са сложните, но психологически верни характери. Гледайки Ягна, не може да не си спомниш Йовковата характеристика на Албена: „Грешна беше тази жена, но беше хубава“. А постепенната промяна в отношението към нея на съселяните е истинска трагедия на отхвърлянето. Третата причина е разкриването на митичната красота в едно натуралистично действие – независимо дали е страстният танц на влюбените, сеитбата на стария земеделец, или пречистващият дъжд на финала. Мечтая си да видя подобен филм по „Гераците“ например, който своеобразно би модернизирал българската класика.

Стигаме и до българските произведения на фестивала. Признанието за най-добър филм получи „Дъщерята на художника“ на Димитър Димитров, свободна импровизация по руския писател Даниил Хармс. В не съвсем ясната игра на покойници между баща и дъщеря са вмъкнати всякакви образи на съветския терор, ужаса и най-вече абсурда от сталинските репресии през 30-те години на ХХ в., които са предадени със средствата и в естетиката на монументалното и авангардното съветско изкуство от същия период. Съюзът на българските филмови дейци отличи „Свързани“ на Симеон Сокеров, създаден в съавторство с дъщеря му София Сокерова – антиутопия за покорени от технологиите хора, в която малко момиче се бори да запази индивидуалността си. Привлекателното в тази притча е визуалното разминаване между главния персонаж и облика на града, едновременно логично и в дисонанс. Съюзът на българските художници награди „Чеснова супа“ на Кристиян Захариев от НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, в който вампир е победен от находчива старица. Тя го изтормозва с прекомерна грижовност и бабешки рецепти, съвсем в стила на карикатурните ни миниатюри.

Извън конкурса бяха показани произведения на членове на фестивалния екип. Това бяха любопитните студентски вариации по „Характери“ на Теофраст, плод на две години работа в НБУ. Премиери имаха „Бяло рамо за един тъмнокож мъж“ на Анри Кулев и „Градинарят на бурените“ на Ася Кованова.

Рекапитулацията на СФАФ след 20 издания е достойна за уважение, на практика програмата на фестивала обхваща цялата палитра на световната анимация. Но бъдещето е все така несигурно, притиснато от финансов недоимък, слаба посещаемост и медийно безразличие. Дали една късометражна Златна палма в Кан или номинация за Оскар биха променили ситуацията?