Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

Кинофестивалът във Венеция (28 август–7 септември) бе открит в присъствието на един министър на културата, а го закри друг. Политиката или по-точно политическата дипломация си проправи път и при определянето на наградите на 81-вото издание. В тях като че ли отекнаха промените.

За Златен лъв се състезаваха 21 филма, всички със световна премиера на Мострата, 12 от техните автори участват за пръв път в конкурса.

Италианците отново се представиха с голямо количество филми – пет на брой, но качеството не изобилстваше. За да направи жест към домакините, журито, оглавявано от френската актриса Изабел Юпер, предпочете възможно най-добрия филм – „Вермилио“, и му присъди второто по значение отличие – Голямата награда Сребърен лъв. Това е втора творба на Маура Делперо, действието се развива в реално съществуващото планинско селце Вермилио между 1944 и 1945 г. Войната обаче е далечен фон за обитателите му. Семейството на многоуважаван учител приютява ранен сицилиански войник и от този ден животът на членовете му се преобръща. Една от трите сестри се влюбва и омъжва за него. Всички чакат завръщането на младоженеца от Сицилия. Действието се разделя на четири части, както четирите годишни времена. В малката общност жените са все още жертви на предразсъдъци. Операторската работа е чудесна, потапя в пейзажите. Диалектът, на който говорят изпълнителите, половината от които са непрофесионалисти и жители на Вермилио, допринася за достоверността на историята, придава ѝ красота.

Отново политически съображения надделяха при купата „Волпи“ за най-добра женска роля, която отиде при Никол Кидман за ролята ѝ в Babygirl (САЩ). Това беше единственият отличѐн американски филм, а добре известно е, че Холивуд не може да остане без награда. Много добра и доказана актриса в други творби, тук Кидман е жертва на режисурата на холандката Халина Рейн. Сексът между влиятелна бизнесменка във важна фирма и новодошлия млад стажант властва през цялото време. Недоволна от интимния си живот със своя съпруг (Антонио Бандерас), героинята е напориста с любовника си, оставя се да бъде дресирана като кучето (то има важна роля в действието), което стажантът усмирява на улицата. Унижена до крайност, тя се оставя на камерата, която обиграва голотата на извяното ѝ тяло. Любовниците играят лоша и позната игра, грубият натурализъм и еротиката надделяват, отсъстват тръпката от истинската любов и силата на голямото изкуство.

Купата „Волпи“ за женска роля трябваше да бъде присъдена на Фернанда Торес за изключителното ѝ изпълнение в „Аз съм все още тук“ (Бразилия) на Уолтър Салес. Правилникът на Мострата не позволява един филм да получи повече от една от основните награди. Журито нямаше как да пропусне качествата на творбата, която получи наградата за най-добър сценарий. Двамата автори, Мурило Хаузер и Хейтор Лорега, потапят действието в няколко десетилетия от историята на Бразилия – от военния режим през 1971 г. до първите години на ХХI в. Използват реални събития и герои, умело вплитат документи, факти и кадри от миналото – на страната и на едно щастливо семейство, над което дебне наближаваща трагедия. Бащата, бивш депутат, е отвлечен през нощта от дома си и изчезва завинаги. Той обаче е все още тук – в живота на близките си. Съпругата му иска да съхрани паметта за него в сърцата на четирите деца. Успоредно с тяхното израстване се събужда и ранената Бразилия. Майката възпитава поколението с усмивка и устойчивост, не с хлеч и слабост. Наследниците на депутата стават достойни хора, които продължават неговото дело.

Един друг баща, железничарят вдовец Венсан Линдон от френския филм „Да играеш с огъня“ на сестрите режисьорки Делфин и Мюриел Кулен, също се бори да възпита достойни синове. В това мъжко трио има много любов, привързаност и доверие до момента, в който големият син се сближава с крайнодесни и причинява болка на баща си. Героят на Линдон е разпънат между родителската обич и омразата на гражданин към екстремистите. Актьорът, който заслужено взе купата „Волпи“ за най-добра мъжка роля, е особено силен и достоверен в монолога, чрез който признава провала си като баща.

Неосъществени родители, но споено семейство, отгледало племенница, са унгарският евреин Ласло Тот и неговата съпруга в „Бруталистът“ (Великобритания). Брейди Корбет заслужено получи Сребърния лъв за режисура за своя трети филм. Заснет на 70 мм, той обхваща дълъг период от живота на архитекта, оцелял от Аушвиц, емигрирал в САЩ през 1947 г. с надеждата за спасение и професионално осъществяване. Подложен на унижения, упорит и талантлив, той не прави компромиси за проектите си в стил брутализъм. И не би постигнал успех без моралната подкрепа на парализираната си, но образована и непреклонна съпруга (Фелисити Джоунс). Двамата надмогват неизбежния расизъм, творческите и битови пречки по пътя си. Ейдриън Броуди е безупречен и убедителен в ролята на архитекта, доживял на преклонна възраст да представи свои творби на Венецианското биенале (1980). Действието във филма обхваща десетилетия и това предопределя неговата дължина от три часа и половина, но не натежава. За да даде все пак възможност за отмора на зрителя, „Бруталистът“ има официална 15-минутна пауза.

На изпитание обаче ще бъдат подложени смелчаците, които издържат до края на двучасовия филм „Април“ (Грузия). Той също справедливо взе Специалната награда на журито. Във втората си творба Деа Кулумбегашвили остава вярна на стила от дебюта си „Начало“ (2020), който обра четири важни награди в Сан Себстиан, между които Златната раковина. Още началните кадри с едно движещо се в полусянка мистериозно същество гъделичкат любопитството. Камерата се задържа прекалено дълго върху него, за да се прехвърли веднага в родилното отделение на затънтена провинциална грузинска болница. И там неподвижно следи истинско раждане. Влизаме в живота на опитна гинеколожка и акушерка, която прави нелегални аборти в съседните села, защото в Грузия те са забранени. Нина, в запомнящото се изпълнение на Ия Сухиташвили, актрисата от „Начало“, помага на другите жени да станат майки, но самата тя е самотна, отдава се на случайни интимни връзки с непознати мъже. Нейните колеги не я защитават пред началниците, усъмнили се, че тя е виновна за смъртта на няколко новородени. Напрегнатата обстановка е подчертана и от звуци и шумове (тиктакане на часовници, двигатели на камиони, животински звуци), но режисьорката особено набляга на природата – полета с макове или продължителна буря. Дълги статични кадри, план-епизоди, глас зад кадър. Типичен фестивален филм, красив, но трудносмилаем за широката публика.

Тя ще остане със сигурност доволна от Златния лъв на „Съседната стая“ (Испания). След два неуспешни опита да получи най-мечтаната от всеки режисьор награда от Венеция („Жени на ръба на нервна криза“ му донесе наградата за най-добър сценарий, а „Паралелни майки“ си отиде с празни ръце) и един Златен лъв за цялостна кариера (2019), Педро Алмодовар най-сетне отнесе в родината си Златен лъв. Филмът беше безспорно най-добрият от състезаващите се, спечели журналистите и публиката, оглави фестивалния бюлетин. Евтаназията, „сладката смърт“, е приета с убеждение от военната репортерка Марта (Тилда Суинтън), безнадеждно болна от рак, отдалечила се от дъщеря си. Тя мечтае за свобода на избора и иска да прекара последните си дни сред красотата на природата и в компанията на приятелката си Ингрид (Джулиан Мур) – писателка, с която се среща случайно след дълги години и я кани в съседната стая на разкошния си апартамент. И двете работят със словото, затова и диалозите им за смъртта, живота, старите грешки, равносметката са основополагащи. Ингрид след първоначално колебание се съгласява да придружи Марта в последния ѝ път. Няма тъга и скръб, радост излъчва целият филм. Тя е подчертана чрез ярките интериори, в които се развива действието, искрящо цветните дрехи на героините и омайващите пейзажи. Възхвала на живота вдъхва и абсолютната симбиоза в актьорското изпълнение на Тилда Суинтън и Джулиан Мур.

Наред с двете актриси, многобройни техни колеги, предимно отвъдокеански, минаха по червения килим през дните на Мострата. В този смисъл директорът на фестивала Алберто Барбера удържа на обещанието си да затъмни Кан, вечния съперник на Венеция. Това също е част от политическата дипломация.