Усещане за 90-те. Разговор с Евгени Димитров
Оля Стоянова разговаря с Евгени Димитров за еуфорията на първите години след промените и за ролята на фотографията в медиите
Евгени Димитров е завършил журналистика, работи в няколко от първите частни вестници у нас през 90-те години на XX в. Създател на агенция „Булфото“, член на управителния съвет на Асоциацията на професионалните фотографи, гост-лектор в Школата за фоторепортери на „Булфото“, водена от Любомир Бенковски-Бенджи.
Завършили сте журналистика и затова се питам кое беше водещото при вас – писането или снимането?
Винаги съм се занимавал с фотография, още от детството. Фотографията беше хоби, за което знаех, че ще се превърне в професия. Никога не съм спирал да снимам, намерих себе си в снимането, но и разказването на истории ми харесва. Имам участие с четири текста в сборника „Истории от 90-те“ на издателство ICU. Във времето, когато трябваше да правя своя избор, възможностите бяха само две. Едната беше във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет през словото, а другата – в тогавашния ВИТИЗ, но с операторско майсторство, защото все още нямаха специалност „Фотография“. Човек, който е бил там, ми каза, че ще трябва пет години да нося стативи, преди да ми дадат да пипна камера. Казах си, че това не е за мен. Аз исках да снимам веднага, тук и сега. И Факултетът по журналистика, където попаднах, ми предложи идеална възможност да вляза в занаята още в първи курс.
Днес сме свидетели как умират печатните издания, а тогава всеки ден излизаше ново заглавие.
Тогава те се раждаха. Влизаше някой преподавател в залата и казваше, че нов вестник търси трима репортери и един фоторепортер. Започваше се веднага, което за нас, 20-годишни хлапета, беше огромен шанс.
Кое беше първото издание, за което сте работили?
През 90-те години като първокурсник разнасях текстове и снимки в различни медии. Във вестник „Хиляда дни“ бях публикувал един подробен фоторепортаж от подземията на Мавзолея, към който имаше огромен интерес. Бях много горд, че материалът ми беше на съседна страница до голямо интервю с Михаил Горбачов. Имаше едно седмично вестниче „7 дни подкрепа“, в което носех материали за пътешествия. Но в голямата месомелачка се завъртях, когато отидох в „Континент“, там имах огромното щастие да работя с Шаварш Артин, който беше мой ментор, както и на други колеги през годините. Той даде всичко от себе си, за да може всеки от нас да порасне и да се развие точно в своето амплоа. Стараеше се, освен да ни учи, да ни даде възможност да изпъкнем като фоторепортери, той ни буташе напред. Дали ще е някакво атрактивно събитие, или портрет на интересен човек – той беше винаги до мен и аз му дължа много. Беше изключително щедър човек. По-късно участвах в създаването на вестник „Новинар“, където потънах жизнерадостно в жълтото.
Защо в жълтото? Вестник „Новинар“ имаше своите добри години.
Впоследствие стана по-аналитичен вестник, но в самото начало беше доста жълт. Малко хора си спомнят онази знаменита графика с бели букви на черен фон. Сега си давам сметка, че там съм участвал дори в създаването на първите фейк новини. Работеше се много в онези години и това беше причината да завърша семестриално през 1995 г., а да се дипломирам чак през 2000 г.
Колко време ви трябваше да създадете своята фотоагенция?
След „Континент“, през 1994 г. участвах в създаването на в. „Кеш“. Там първоначално изглеждаше ужасно скучно, правеха се едни портретчета. Научих какво може да се изцеди от един обикновен портрет, как да се получи повече динамика. И как може да се говори разбираемо и достъпно за икономика. Агенция „Булфото“ създадох през 2000 г.
Не погледнахте ли към снимането на видео?
Чисто технически е сложно едновременно да се записва видео и да се снима, тъй като движението в пространството е различно. Към фотографиите трябва да се подходи по един начин, за видеото по друг. Затова не бих казал, че ще се получи добър резултат. Всеки добър фоторепортер трябва да може да се огледа, да знае къде се намира, да знае каква е основата на това, което се случва пред очите му. Само по този начин ще може да хване връзките между събитията. Така снимката разказва много повече неща.
Кой е вашият жанр? Уличната фотография, репортажната, портретната?
Лично аз не ги деля по жанрове. Имам различни периоди, в които се усъвършенствам по-активно в определена посока, след което животът ме засилва в друга. Десет години движихме един проект, който се казва „Експедиция „Преоткрий България“, снимахме и разказвахме истории за неизвестни крепости, светилища, исторически обекти, извън общия туристически поток. В момента завършвам друг проект, който е чисто рекламен – правим снимки от малки градчета, които нито са красиви, нито са туристически, но трябва да изглеждат красиво. Това дава възможност да се види красивото и на такива места. Друго мое много голямо увлечение е да снимам концерти. Любител съм на джаза, снимам с голямо удоволствие изпълнителите. София в момента е прекрасен град с множество малки клубове, в които свирят невероятни музиканти, и то почти всеки ден. Изборът е огромен.
Мислех, че ще те кажете нещо за уличните музиканти. Имате много снимки на улични музиканти от 90-те години и началото на ХХ в.
Някои от големите музиканти отново започнаха да излизат на улицата. Но бумът на улични музиканти беше през 90-те години, а днес онези улични музиканти са професори в Музикалната академия. Има много музиканти, които съм снимал за първи път „на шапка“, а те вече са звезди от международен ранг. В портфолиото си имам сниман и Джеймс Браун по време на негов концерт в България. Тук никой не вярва, като кажа, че съм го снимал, налага се да убеждавам хората, че той е идвал тук, в НДК, на „Златния Орфей“. Което означава, че изминалите години са били много интересни.
Смело решение ли беше да създадете „Булфото“ преди 25 години? Може би е било в духа на 90-те години, когато хората с лекота се хвърляха да правят нещо ново.
Този дух на 90-те беше много смел и креативен, въпреки че има хора, които твърде много оплакват онези години. Не съм ги усетил по този начин. Имаше ентусиазъм и много неща се получаваха бързо. Раждането на „Булфото“ стана в една пицария наблизо. С моя съученик и приятел Явор Янков пиехме бира и рисувахме на салфетки някакви велики планове, когато той каза, че е накупил един куп домейни. За мен беше купил „Булфото“ и ми каза: „Дай да направим един сайт и да качваме снимки и новини“. И нещата започнаха. По-късно се присъедини един от най-добрите уебдизайнери – Александър Савов, който създаде много иновативен за времето си дизайн на сайта. Бяхме първите, които в България качваха и предлагаха агенционна фотография през интернет. По онова време все още се налагаше да обясняваме какво е интернет. Заради тази прекалена иновативност на дизайна не сме променяли сайта от 25 години и той продължава да работи без проблем. Сега може би е време да го осъвременим малко.
Приемаха ли ви за конкуренция на БТА?
В някакъв момент, въпреки че сме съвсем различни структури. БТА е институция, организация на държавна издръжка, натоварена е с дейности, които няма как да са пазарни, но са важни. Трудно можем да бъдем конкуренция, но е имало периоди, когато са ни гледали накриво. Мисля, че ние всички сме част от една гилдия, която трябва да работи за благото на хората в България.
Днес давате ли си сметка, че снимайки, сте присъствали на исторически моменти?
Да, събития, които тогава не са ми изглеждали особено важни или са били част от политическото всекидневие, днес си давам сметка, че са исторически моменти. Имам една снимка, на която Желю Желев, под благия поглед на Ахмед Доган, плъзва листчето с мандата към Любен Беров. Това е толкова ключов момент в българската история, който можем да сравним с 10 ноември. Има и други снимки, които тогава за нас представяха битовизми, но днес вече са белег на времето. Показах ги в изложбата в Софийските хали през лятото.
Как успяхте да съберете 90-те години само в 15 снимки?
Бяхме ограничени от концепцията на изложбата, тъй като тя беше в културен център, където всяка вечер се случват събития на живо. Но това пък доведе до много изчистена селекция, която да ни върне не точно в политическия момент, а в онзи слой от живота, носещ най-силното усещане за 90-те. Той не е в официалната хроника, не е в новините от Народното събрание или Министерския съвет. Това е животът, който самите ние сме живели навън, на улицата.
Излиза, че 90-те години са били всъщност голям купон.
Те си бяха голям купон, да си го кажем. На мен ми беше много интересна вълната от асоциации, които снимките породиха. Имаше една от днешния булевард „Тодор Александров“, разкопан заради строежа на метрото. И много хора, които видяха снимката, се сетиха, че там имало едно клубче, „Калното“ – каква музика пускали там, как хората минавали по една дъска над изкопа, колко хубаво било. А това го няма на снимката, извън кадъра е. Но всеки, като види този пейзаж, си спомня как е ходил да слуша някакви брас избухвания.
Има ли място днес за носталгия по 90-те?
Честно казвано, думата носталгия не я харесвам много. По-скоро виждам 90-те като хубав, весел спомен. И като добра основа за бъдещи лудории.
Какви бяха следващите десетилетия по отношение на фотографията? Този купонджийски дух изчезна ли?
Купонджийския дух го има и днес, ако човек го търси. По отношение на фотографията – като работа и като бизнес – нещата се промениха доста. Преди фотографията беше доста по-сложен, труден занаят, предполагаше много важни технически познания. Първо, знание за физическите процеси, свързани със светлината, а днес частично те са заместени от автоматиката, отскоро и от изкуствения интелект на снимачната техника. Но имаше и друг един процес, свързан с познания по химия. В това отношение фотографията беше занаят за малцина въпреки масовото фотолюбителство. В нашия клас в училище бяхме десет момчета и всички бяхме във фотокръжока. Всяка седмица се редувахме да затваряме кухнята или банята в дома на някого от нас, за да проявяваме снимки. Доста съм се веселил, когато днес дойде някое момиче или момче и гордо ми каже, че снима на филм и това е малко ретро. „А къде проявяваш снимките?“, питам. „Давам да ми ги сканират и да ми проявят филма.“ „Е, в такъв случай не можеш да бъдеш ретро“, отговарям аз.
Това, че повече хора снимат и техниката е все по-достъпна, развива ли фотографията?
Като собственик на агенция го чувствам като възможност повече хора да ми дадат снимки и да работят за мен като кореспонденти, което е хубаво. От друга страна, техниката все пак не отменя необходимостта човек да гледа и да вижда това, което снима. По отношение на печеленето на пари нещата са доста по-сложни днес. И това не се дължи на навлизането на дигиталната фотография и масовото снимане, а на сриването на пазара на реклама в медиите. Социалните мрежи плюс търсачките ударно канибализираха пазара на реклама, като предложиха изключително ниски цени. Това лиши медиите от възможността да се финансират от продажбата на своя продукт. Първо, те вече не могат да продават хартиено тяло, което автоматично ги лишава от 50% от приходите им. Второ, не могат да продават реклама директно, тъй като конкуренцията на големите платформи ги е убила отдавна. Така се стига до изключително куриозния момент, че една медия, за да се чете, трябва да си плаща за реклама в търсачки и социални мрежи, вместо да получава пари от тях за това, че всъщност с новините от нея тези платформи съществуват и печелят. Ние, фотографите, като една брънка от тази медийна верига, сме лишени от възможността за нормални приходи.
Това как се отрази на разказването на фотоистории? Фотографиите са необходими в медиите, за да онагледят един разказ, но те имат силата да създадат отделен разказ.
Фотографията е важна и сама по себе си. Дори в тази епоха, в която хората скролват много бързо. Тя често създава новината, продава стоката и привлича вниманието. Всички медии се борят не да предложат нещо важно и полезно на хората, а да задържат тяхното внимание. Дори и в това отношение фотографията е важна, тъй като тя се приема на мига. Така че мегдан за фотография има, въпросът е на каква цена.
Продължавате да работите като фоторепортер, но позволявате ли си да пускате фотографии извън дневния ред на обществото? Галерия с улична фотография например?
Това винаги е интересно и хората го търсят. За съжаление, малко медии, дори онези, които гонят кликбейт, отчитат, че предлагането на фотографии е нещо нормално, красиво и интересно. Аз си правя експерименти в социалните мрежи и пускам различни неща – като физическо лице, не от страницата на агенцията, и забелязвам, че има теми, които предизвикват любопитство и коментари, но по-трудно пробиват в медийното пространство.
Казахте, че имате собствена фотошкола. Защо се налага?
Тази школа в голяма степен ни помага да намираме нови колеги, с които да работим, но помага и на хора, които искат да имат по-добра медийна грамотност. От нея излязоха някои големи фоторепортери през годините. Периодично, веднъж на сезон, събираме група. Идеята дойде от Любомир Бенковски-Бенджи, който е основният лектор и моторът на всичко това.
Вие сте в управителния съвет на Асоциацията на професионалните фотографи. За какви каузи се борите днес?
Инициативата ни за промяна на Закона за защита на личните данни завърши с успех. Сега отчаяно се борим за някои промени в Закона за авторското право и сродните му права. Това е безкрайна битка от 90-те години. В момента този закон има сериозни проблеми, и то не само на национално, но и на европейско ниво. С навлизането на изкуствения интелект изникват много въпроси. Намираме първия вариант на европейската директива за „пробит“ от платформите, защото им се разрешава да се възползват неограничено и безконтролно от плода на нашия труд, а след обработка на изображенията и да ги продават.
Как мислите – ще ви чуят ли?
Мисля, че за някои от нещата са ни чули, за други ни игнорират. Но се надявам, че с убеждение и упоритост ще стигнем до някакъв по-приемлив вариант. Не се борим само ние. В момента има инициативи от различни европейски професионални организации, свързани с прекрояване на въпросната директива. Наскоро ме търсиха от Европейския парламент за мнение по тези теми.
Какво снимате в момента?
Вчера бях на футболен мач в големия дъжд, където станаха доста добри снимки. Снимам всичко, което е в дневния ред. Вечер снимам джазови концерти, предимно за удоволствие, но успях да натрупам добро портфолио от корици за компактдискове на български джазови музиканти, с което изключително много се гордея. А между другото върша и работата на мениджър в агенцията.
А има ли моменти, когато не снимате и не носите фотоапарат?
Откакто започнаха да правят тези хубави телефони, не съм имал. Сега бях цяла седмица в Рим без фотоапарат, с един телефон само. Но накрая пак изсипах около 15 гигабайта снимки.
Как съхранявате този огромен архив, натрупал се за 25 години?
На много хард дискове. Тепърва всички ще се сблъскаме с проблема за дигитализацията. Имаме много, много стари архиви, които трябва да се сканират, а освен това и да се категоризират. Нашият любим колега и приятел Георги Георгиев-Джони сканира целия си личен архив, който е от 80-те години до днес. Той направи това за десет години и създадохме сайта prehoda.bg, в който има десетки хиляди фотографии, групирани по събития, години и месеци, но все още неописани в детайли, за да се търси сред тях. Там могат да се видят страхотни неща. Заблуждаваме се, че във времето на интернет всичко се помни и се намира. Не, не е така. Нещата се забравят изключително бързо, паметта за тях изчезва. Сега се чудим откъде да намерим двама-трима журналисти, които да са на около пенсионна възраст – само те си спомнят онова време – за да започнат да описват снимките в този архив.
При това говорим само за архива на един фотограф, нали така?
Да, но в момента при нас стои и чака своя ред архивът на целия вестник „Репортер 7“. Ани Благова, дъщерята на Крум Благов, е наследник на правата върху този архив. Има и много други такива архиви, чиято съдба ще се решава. Иван Бакалов спаси няколко, като ги предаде на Факултета по журналистика в СУ. Но остава въпросът с авторските права. Преди време Митко Викторов ми предлагаше архива на „Работническо дело“, който стоеше в чували в Полиграфическия комбинат, да го вземем и да го спасим, за да не го изядат мишките. Но нямахме правата, това не е наш архив.
И какво се случи с него?
Предполагам, че са го изяли мишките.
Мислите ли за други изложби, за фотокниги?
Иска ми си и това да направя, но трябва да мина през момента със сканирането. Имам огромно количество материал, който е още на лента, защото в добрите времена снимах по четири филма на ден. Като количество архивни единици е нещо огромно, но е в пъти по-малко от това, което днес бълваме всеки ден.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук