Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

С актьора Ириней Константинов разговаря Мария Панайотова

„Театърът ще продължи да съществува във вида, в който е съществувал досега. Минал е през всички кризи, епидемии, войни, мизерия, но е останал място за терапия и забавления между живи хора, събрани на едно място, желаещи да чуят от други живи хора думи, които ще минат през сърцето.“

Казват, че кризите са нови възможности. Да преборим старите порядки, да преживеем катарзис, да погледнем вътре в себе си, да направим равносметка... Дали ще е така с тази криза, времето ще покаже. Но едно е сигурно, че след като всичко това свърши, ще имаме неистова необходимост да се докоснем отново до истинския, живия театър. Да останем в залата след края на представлението, да помислим в тъмното, да зададем онези въпроси и да получим онези отговори, които само театърът може да ни даде. И да имаме отново шанса да намерим сърцето си като тенекиения човек в „Хората от Оз“!

Ириней Константинов отдавна е посветил сърцето си на театъра. С десетки театрални и кинороли, той е живата памет на българската култура и изкуство. И точно в този момент хора като него придават особен смисъл на изречените думи.

Ние сме вълни от едно и също море! Това послание обиколи света със скоростта на светлината. И сякаш ни накара по-сериозно да се замислим какво сме имали, какво губим и как да продължим. Какво е вашето усещане за случващото се?

Наистина, видя се, че в това човешко море всички сме еднакви – голи и беззащитни пред бурята, която ни връхлетя. Без значение какви сме – богати или бедни, умни или глупави, с власт или не. Всички еднакво спряхме да живеем. Еднакво тръгнахме към дъното. Всички еднакво заплакахме над нещастието.

И може би най-щастливи са онези, които нямат какво да губят, не приемат да променят всекидневието си и не им пука за общия страх. И знаете ли защо? Защото са свободни и не измислят наново живота си. Загубили са всичко, но са спечелили свободата си.

Всичко, за което ме питате, може да се случи, ако сега, когато сме затворени, помислим за себе си, за собствената си свобода, за отговорностите към собствения си живот, за хората около нас, с които живеем, за въздуха, който дишаме, и за средата, която всекидневно убиваме с капризния си досегашен начин на живот.

Лично аз не мога да осъзная още случващото се (сега е средата на април). Сякаш седя някъде отстрани, изпълнявам всичко, спазвам всичко. И не разбирам как нещо толкова малко преобърна нещо толкова голямо – света, в който живеем. Моят живот сякаш не иска да се подчини на това и търси спасение в други животи – тези от книгите. Не знам колко ще продължи, но мисля, че знам аз как ще продължа. Чувствам, че се събирам за следващото си битие. Това е моето усещане за случващото се.

Айнщайн твърди, че времето е най-упоритата илюзия. По-бързо или по-бавно минава то в условията на извънредно положение? Дали не ни се изплъзва повече от всякога?

Илюзия или не, то се изплъзва като една жестока реалност. И вътрешно си раздвоен, иска ти се болното време да излети по-бързо. От друга страна, знаеш, че това е твоето изгубено време. Особено когато хоризонтът на човек е стеснен, илюзията се превръща в жестока реалност – реалността на изтичащия пясъчен часовник.

Липсва ли ви публиката? По това време в предишни години си беше активен сезон, с нови премиери, театрални награди, фестивали...

Все едно ме питате липсва ли ви животът – защото срещите с публиката са нашият живот. Всяка вечер живеем или умираме красиво на сцената. Да, липсва, много ми липсва. И това е чувството на всички мои колеги. Но вярвам, че това ще ни направи по-отговорни към живота и към работата ни. По-организирани, по-разумни, с желание да бъдем по-добри професионалисти. Но и по-добри хора.

Каква ще е ролята на театралното изкуство и как то ще се адаптира към новия контекст, в който ще трябва да съществува?

Страхувам се животът отново да не се окаже по-силен. Представете си коня, който тъпче нетърпеливо преди състезание. Така ще бъде и с хората, спрени от активния си живот за толкова дълго време. Започва ново състезание. Те ще се втурнат още по-неистово да доказват себе си, да осъществяват проектите си, да изтриват болното си и обедняло всекидневие. И точно в този момент е нужна силата на театъра. С възможностите си да показва, да осмива, да дава надежда, да забавлява… но да забавлява с онзи истински неподправен смях и вкус, достоен за душите на хората, преминали през този катарзис. Само така ще ги привлечем отново. Сигурен съм, че ще чувстват потребност да влязат в театъра, да усетят мириса му и да се порадват на истинско театрално преживяване. Това на живия театър.

Във Великобритания излязоха данни, че 2/3 от зрителите даряват или кредитират стойността на закупените билети за отменените заради COVID-19 културни събития. Специалистите обясняват този факт с лоялността на публиката и с желанието да помогне в тези трудни времена. Културните компании, които са инвестирали време и средства в създаването на лоялна публика, усещат това желание за помощ по-осезаемо. Какво е положението в България и по-конкретно във вашия театър?

Винаги съм бил наясно, че трябва да се инвестира в публиката. Като директор за мен това е една от основните цели. Като актьор съм разбрал, че ако един път излъжеш зрителя с лошо представление, му причиняваш духовна травма, която той лекува дълго след това и не стъпва в този театър. Огромна е отговорността ни като творци да не объркваме публиката с лош вкус, с безлични и безинтересни представления, с глупави послания. Това е особено важно за младите, които влизат в театъра. В римското право има закон, по който те наказват, ако измамиш доверието на младия човек, още повече вкуса му. Конкретно в Театър „София“ много малко хора поискаха да им върнем парите за закупени билети. Всички пожелаха да ги презаверят с надеждата за по-добри дни, за което им благодаря. Дават ни кураж. В тази криза една жена ни попита какво може да подари на театъра. Казахме ѝ, че може да си купи билети. Прие го с удоволствие и купи билети за няколко представления, които вече беше гледала.

Специалистите по комуникация твърдят, че в момента сме свидетели на дигитална революция. Бизнес моделите се сменят бързо и се адаптират за съществуване в онлайн пространството. Свидетели сме на първите опити българският театър да се възползва по-сериозно от възможностите на дигиталните технологии. Започнахме да гледаме български продукции на живо или на запис в социалните мрежи. Какъв е опитът на Театър „София“?

Хората ще продължават да държат непрекъснато в ръцете си телефоните, ще ползват за всичко друго компютрите си, даже за да гледат и театър. Но това изживяване не е пълноценно. Бизнес моделите се сменят, но театърът в този си вид – актьори и публика, е непроменен от хилядолетия.

Имахте излъчване в Деня на театъра на едно от емблематичните ви представления от последните години – „Парижката Света Богородица“. Каква беше обратната връзка от зрителите и каква е статистиката от това излъчване?

В Деня на театъра на 27 март излъчването на „Парижката Света Богородица“ донесе много радост на хората. Много от тях, които ни писаха след това, го бяха гледали на сцената на Театър „София“. Бяха усетили вече дъха на живото представление и това излъчване предизвика у тях само красиви спомени.

Никога досега не е имало толкова много и разнообразни предложения за културни събития, които да „консумираме“ онлайн, и то безплатно. Това обаче достатъчно пълноценно общуване с изкуството ли е?

С познавателен характер – да. Много хора за първи път може би ще „отидат“ на театър през телефона си безплатно. Дано това условие не се поставя често и занапред. Защото театърът има висока цена, която не знам защо се пренебрегва. Но за пълноценно общуване не може да става дума. Мъртвата природа на екрана не може да замени диханието на залата. Невидимата нишка, която свързва горе и долу – актьори и публика, не може да се изплете в стъкленото око на телевизора. Бих посъветвал хората да отидат на кино.

Дали пък така не се отваря една нова ниша – своеобразен междинен жанр, за един друг тип потребители на културните продукции, които няма да влязат в залата?

Тези, които не влизат в залата, пак няма да влязат и в бъдеще. Още по-малко ще отворят компютрите си, за да гледат случили се отдавна представления. Моето желание и това на колегите ми е да накараме тези хора да дойдат в театъра и да го заобичат истински жив.

Колкото по-дълго продължи извънредното положение, толкова по-големи ще са щетите в културния сектор. Каква според вас трябва да е стратегията за излизане от кризата?

От двадесет години експерти с опит и без опит създават стратегия след стратегия. Дано най-после се намерят СТРАТЕЗИ, които да сложат край на тази мъка, защото театърът си върви и изпреварва всяка недомислена стратегия или я взривява отвътре.

Последният въпрос е за бъдещето на живия контакт между зрителите и изкуството? Какво е то?

Бъдещето ще измести настоящето. Театърът ще продължи да съществува във вида, в който е съществувал досега. Минал е през всички кризи, епидемии, войни, мизерия, но е останал място за терапия и забавления между живи хора, събрани на едно място, желаещи да чуят от други живи хора думи, които ще минат през сърцето.

Ириней Константинов завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ през 1972 г. при проф. Гриша Островски. Работи във Варненския театър, НДТ „Сълза и смях“, а от 1984 г. е в трупата на Театър „София“. Някои от ролите му са: Фердинанд в „Коварство и любов“ от Шилер, Княз Мишкин в „Идиот“ от Достоевски, Ибън в „Любов под брястовете“ от Ю. О’Нийл, Данаил в „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ от Яворов, Киряков в „Сън“ от Ив. Радоев, Барни в „Последният страстен любовник“ от Н. Саймън, Били Бибит в „Полет над кукувиче гнездо“ от К. Киси, Орест в „Орестия“ от Есхил, Марин в „Албена“ от Йордан Йовков и др. Има роли във филмите „Петимата от Моби Дик“, „Борис І“, „Последният бей на Балканите“, „Дубльорът“, „От другата страна на огледалото“, „Октопод“ и др. От 2008 г. е директор на Театър „София“. През 2019 г. получава званието „Почетен гражданин на София“ и Орден „Стара планина“ първа степен за изключително големи заслуги в областта на културата и изкуството.