Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Витолд Гомбрович, „Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“, превод от френски Тодорка Минева, художник на корицата Веселин Праматаров, издателство СОНМ, 2020 г.

Как един голям писател се занимава с философия в сетните дни на живота си? Измъчван от астма и преследван от мисли за самоубийство, Витолд Гомбрович изнася своите „Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт“ в последните два месеца от живота си – от 27 април до 25 май 1969 г. – пред своята съпруга Мари Рита Лаброс и Доминик дьо Ру, съавтор с Гомбрович на „Завещанието“ (1968) ‒ книга разговор за неговото творчество и идеите му. По думите на Рита: „Доминик добре разбираше, че единствено философията в този момент на физическо изтощение бе способна да мобилизира духа [на Витолд]“. От Кант до Хегел, от Шопенхауер до Киркегор, от Сартр до Хайдегер тези ексцентрични лекции впечатляват с критичния прочит на възгледите за човека и света, залегнали в основата на модерното западно мислене. В рамките на шест часа и четвърт Гомбрович свежда историята на мисленето до най-простия ѝ израз, отреждайки на марксизма едва последните петнадесет минути. Текст, нелишен от хумор, изпълнен с блестящи прозрения и гняв срещу съвременната философия, която страни от живота и реалните проблеми на човека. Своеобразен антиучебник във фрагменти, представляващ обяснение в любов към философията, който излиза за първи път на български език.

Неделя, 27 април 1969 г.

Референдум

Кант (1724‒1804).

Начало на модерното мислене.

Би могло да се твърди също така, че това e Декарт (началото на XVII век).

Декарт: една-единствена важна идея ‒ абсолютното съмнение.

Тук започва рационализмът: подлагането на всичко на абсолютно съмнение, чак до момента, когато разумът налага да се приеме силом определена идея.

(Основа на Хусерловата феноменология)

– субект: мислещият аз;

– обект: лорнет – маса;

– идеята за обекта, която се оформя в моето съзнание.

Декарт редуцира тези три елемента на знанието.

Сигурен съм, че това съществува в моето съзнание, но не съответства на реалността. Например кентавърът.

Систематичното съмнение. Поставя света под съмнение, в скоби:

1. обекта;

2. всичко, което засяга обекта.

Единствената увереност е, че те съществуват в моето съзнание.

В скоби: идеята за Бог;

Науките, свързани с реалността (т.нар. обективни науки): социология, психология, освен абстрактните науки; математика и логика, защото те не засягат външния свят, а са закони за моето собствено съзнание.

Коя е голямата грешка, „заблудата“ на Декарт (по думите на Хусерл)? Декарт се страхува от ужасните последици от своите идеи. Той се опитва да покаже обективната реалност на Бога – и следователно на света (като творение на Бога).

Страхът на Декарт е сходен с този на Сартр. По тази причина цялата му по-сетнешна философия е била изкривена. При Декарт най-важното е Разсъждението за метода: елиминирането на обекта – велика идея на Декарт.

Философията започва да се занимава със съзнанието като нещо фундаментално. Представете си абсолютна нощ с един-единствен обект. Ако този обект не открие съзнание, способно да долови неговото съществуване, то той не съществува.

Не съществува индивидуално съзнание, а съзнание изобщо.

(Съзнаващо мозъка и т.н.)

Кучето.

Декарт, предвестник на модерното мислене.

Кант

Бъркли (селска младеж)

Хюм.

Кант

Нютон най-вече.

Декарт.

Кант се основава на рационалното, научно организирано знание. Повлиян от Нютон.

Произведения: Критика на чистия разум; Критика на практическия разум.

Великото дело на Кант: Критика на чистия разум.

Не става дума за критика на чистия разум; цели се преценката на собственото съзнание. Съзнанието, преценено от съзнанието. Например: можем ли да се уверим в съществуването на Бога чрез философска дедукция?

Въпроси: доколко човек може да бъде уверен в своето съзнание? Доколко неговото съзнание може да бъде автентично?

Умозаключението на Кант в Критика на чистия разум, макар и изразено неясно, е:

Всичко, което знаем за света, го изразяваме в съждения.

Например: „Аз съществувам“, и условното съждение: „Ако аз ритна Доминик[1], той ще ме ритне два пъти“.

Това е каузалното отношение.

Съжденията са аналитични или синтетични.

Аналитичните съждения са съждения, дължащи се на анализата: разлагането на едно цяло на неговите основни части. Кант твърди, че аналитичните съждения не добавят нищо към нашето знание, защото те изтъкват един елемент от тяхната дефиниция.

Например дефиницията за човека: живо същество, млекопитаещо и т.н. Да изберем понятието „живо“: човекът е живо същество. Защо? Защото има разлагане. Има понятие, изведено от понятие, т.е. елемент, изведен от определението.

Синтетичните съждения. Различен способ: добавяне на нещо. Следователно те обогатяват нашето знание за света.

Синтетичните съждения не са валидни a priori (a priori: независимо от всякакъв опит).

Синтетичните съждения са a posteriori, тоест основават се на опита.

Например: водата кипва, когато достигне определен градус топлина.

Обогатяване на нашето знание. Нов феномен в нашето познание за света.

Съжденията a posteriori невинаги са валидни. Например: няма никаква гаранция, че на 10 000-ия път водата пак ще кипне.

Кант търси точността. Придържа се към реалността. Солиден ум.

Същевременно съществуват синтетични съждения, които са a priori, които добавят нещо към реалността, но същевременно сме убедени в тяхната непогрешимост. Влияние на Нютон.

Например: действието e равно на противодействието.

От момента, в който сме открили това, имаме увереността, че така е завинаги.

Например: правата линия е най-краткият път от една точка до друга.

Впрочем според Айнщайн кривата линия е най-краткият път от една точка до друга. Но това не променя нищо, защото става дума за друга реалност, различна от тази на Нютон. Ако приемете всичките предпоставки на Нютон, Нютоновите закони са абсолютни, когато става дума за неговата реалност.

Има синтетични съждения, които са:

a priori – увеличават нашето знание – и са абсолютни и валидни за цялото човечество.

Целият проблем на кантианската философия се заключава следователно в един-единствен въпрос: как са възможни априорните синтетични съждения?

Кант поставя този въпрос, защото тези съждения, без да бъдат случайни или основани на опита, при все това обогатяват нашето знание. Синтетично – което внася вечна новост.

Кант пристъпва към

три анализа;

три части на Критиката на чистия разум.

Но тъй като става дума за разума, тоест за организираното знание, всичко трябва да се основава върху синтетичното знание.

Именно науката формулира априорните (т.е. вечните) синтетични съждения.

Първа част: Трансцендентална естетика (трансцендентно означава нещо извън мене).

Естетика, използвана в математическия смисъл.

Математиката: наука за формите и релациите.

В тази първа част: как са възможни синтетичните a priori съждения в математиката?

Втора част: Трансцендентална аналитика.

Разглеждат се съжденията във физиката. Всичко, което знаем за нещата (поведение, противодействия). Всичко това е предмет на физиката.

Тя е науката за нещата.

Трета част: Трансцендентална диалектика, в която той се занимава с метафизични проблеми като този за „съществуването на Бога“.

С Кант започва голямата редукция на мисленето, процес, който продължава до наши дни.

За пръв път съзнанието поставя въпроса: какви са границите на съзнанието (на разума)?

Голямото попадение на Кант. Той е имал поразителни идеи, които са разтърсвали из основи всичко.

Въпрос: Как са възможни априорните синтетични съждения?

Отговор: Априорните синтетични съждения изобщо – и следователно в трансценденталната естетика – са възможни, защото времето и пространството не са свойство на нещата, а свойство на субекта.

За да съществува нещо за нас, ние трябва да му влеем време и пространство.

И тук Кантовото разсъждение е просто.

Той казва: „Има три причини, поради които пространството не съществува в предметния свят извън нас, то е неразделна съставна част на нашето съзнание“.

Първи аргумент. Пространството не се дължи на опита, но е неизбежното условие за всеки опит. Пространството не е действителен предмет, а условието за съществуването на предмета. Пространството не произтича от опита.

Втори аргумент. Пространството не е понятие, получено чрез дедукция. Ние не можем да го разбираме като конкретно, тъй като то не е предмет; пространството е чистият наглед, което ще рече, че пространството не е нещо, а условието за нещо, тъй като го притежаваме в самите себе си.

Трети аргумент (или по-точно следствие). Пространственият наглед е неизбежното условие за нашите априорни синтетични съждения, именно той придава обективна реалност на нещата.

Без него имаме само впечатления (сравнение с Декарт).

Пример: геометрията, облягаща се на конструкции в пространството, на фигури, не се основава на опита, но е валидна, защото [незавършена фраза в оригиналния текст].

Заключение

Показахме, че априорните синтетични съждения на Кант са всъщност аналитични съждения.

Това прекрасно построение рухва.

И идеята на Кант за категориите на чистия разум също претърпява крах.

Такава е участта на всяка философия. Никоя система не трае вечно. Чрез философията развиващото се човешко съзнание се разкрива пред самото себе си, както ще се изрази прекрасно Хегел.

Не става въпрос да се питаме дали трябва да философстваме, или не. Ние философстваме, защото това е задължително. Фатално. Нашето съзнание си задава въпроси и трябва да се опитваме да ги разрешаваме. Философията е нещо задължително.

Каква е била най-дълбокомислената визия за света през XVIII век? Откриваме я у Кант, без когото би било невъзможно да разберем развитието на съзнанието през вековете. Философията е потребна, за да имаме цялостна визия за културата. Това е важно за писателите.

Философията позволява да организираш своята култура, да въведеш ред, да се преоткриеш, да придобиеш интелектуална увереност.

Превод от френски Тодорка Минева