Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

В сборника, посветен на 100-годишнината от рождението на Ал. Геров, поетесата Лора Динкова отбелязва: „Лирическият Аз в поезията на Александър Геров е почти постоянно привлечен от космичното, като представя различни, често и противоречиви концепции за съдържанието на Космоса. В стихотворението „Голямата тишина“ Космосът е представен като пространство на тишината, което ще покрие човека след неговия житейски финал и ще го утеши. Има нещо успокоително в приближаването ѝ, което синонимизира с настъпването на смъртта“. Отделям този пасаж, защото той, струва ми се, изявява в синтезиран вид може би трите най-характерни черти на поезията на Ал. Геров: 1) минимализъм; 2) космизъм; 3) възкресителство. Точно тези черти разрешават противоречието, озадачавало мнозина и продължаващо да ги озадачава: как е възможно един и същ човек да е автор на гениалното: „Болка. / Болко-о! / Болчице…“ и подлизурското: „В теб има нещо от Левски, / в теб има нещо от Ботев / и моето сърце ръкоплеска / в името на живота“, посветено на Тодор Живков. Просто за един обзет от космически (с)мисли и (в)чувства(ния) поет подобни дребни, червейни извивания на мизерното земно не представляват нищо, без значение са. Неслучайно е написал: „Изобщо аз не съм роден“ („Материя“).

3. Възкресителство. Изобщо нероденият е непримирим със смъртта. Пред Светлозар Жеков изрича: „Смъртта трябва да бъде победена. Философската страна на въпроса е, че този живот трябва да се обезсмърти. Че науката един ден трябва да постигне безсмъртието на човека. Животът няма смисъл, ако човек не постигне своето безсмъртие“. В този свой патос Ал. Геров е изключително близко до руския религиозен философ от ХІХ век Николай Фьодоров, издигнал фантастичната идея за синовете, които имат пред бащите си един-единствен дълг – да ги възкресят. Не зная дали българският поет се е докосвал до трудовете на руския философ (по-скоро едва ли, той съвсем скоро беше преведен на български, както и Константин Циолковски – негов ученик: „Николай Фьодоров замести за мен университетските професори“), но в отношението му към смъртта намираме отгласи от този т.нар. „руски космизъм“. Идеята си поетът споделя пред мнозина свои анкетьори, Божидар Кунчев свидетелства: „Той казва, че е интересно да се очаква смъртта, да се готви човек за нея, да се пребори за нея, защото в тази борба е гаранцията, че един ден тя ще бъде победена“. Сходен е и споменът на Йордан Палежев: „За стихотворението „Еделвайс“: – Там аз разглеждам един чисто научен проблем – за неминуемата победа над смъртта. Смъртта е обективното. И намесата на човека ще отмени или ще забави нейното развитие. Животът има различни форми. И когато аз говоря за еделвайс, имам предвид не алегоричен образ, а една конкретна форма на живот. Ще дойде време, когато науката ще стигне до такова равнище, че ще може да определи каква форма на съзнание има в един еделвайс“. Както открива Лора Динкова: „Художественото слово е непрестанен жест в търсенето на доказателства, които надмогват смъртта, а на моменти дори я премахват; правят я невалидно житейско събитие“. Съвсем не на гола почва Пламен Дойнов посочва, че АГ е „може би най-проникновеният философ в българската поезия“: „Смъртта ме люлее на своите скути / и нещо красиво разказва ми тя…“ („Еделвайс“). Или, както го нарича Божидар Кунчев с думите на Ат. Далчев: „Материалист-мистик“.

2. Космизъм. „Трябва да пренаредим познанията си“, гласи първото изречение от текста на Мариана Тодорова „Малки и големи наративи в творчеството на Александър Геров“, и е напълно права: по отношение на Ал. Геров не бива да говорим тривиално; за него трябва да търсим съответствия не само във философията, но и другаде – в художеството например. Честно казано, през цялото време, докато четях сборника, в главата ми се въртеше, че със сигурност той в своите артистични настроения е имал близки срещи с друг артист с подобни въображения – художника Васил Иванов. Създателят на т.нар. „космическа графика“ (по признание на Нюйоркската енциклопедия за изобразително изкуство) тръгва да рисува своите странни картини с бяла креда върху черна фотографска хартия след 1957 г., въодушевен от изпращането на първия космически спътник в орбита около Земята. Извайваното от поета и художника ми се струваше сходно, дори тъждествено: „Поетите са скулптори на хората, / извайват тяхното сърце с длето, / поставят те на Космоса прозорците / и моделират земното кълбо“, („Мълчание“). Затова бях извънредно доволен, когато в поместените спомени на Йордан Палежев прочетох: „Случвало ми се е няколко пъти да отида у Александър Геров, след като съм бил у Васил Иванов. Те живеят в съседни квартали. Съзнателно повеждам разговорите с двамата в „космическа насока“, основавайки се на конкретни техни творби“. Космическото, космизмът са паралелни светове в поезията и картините и със сигурност би било изключително интересно да се сравнят визионерствата в стих и визионерствата в образ. Например, когато Ал. Геров казва: „Не можех да си служа с мащаба на вселената, / да преработвам електричеството в плът, / във всяка жива твар да се превръщам / и да използвам мозъка като антена. // Не знаех точните размери на безкрайността. И нямах още сили да се радвам на безсмъртието“ („Обръщение“), да се потърси съответствие в някоя от картините „Без заглавие“ на Васил Иванов, която да е, ако не еквивалент, то поне да е подобие на стихотворението. Оттук вероятно, от тази космичност, идва неразбирането от страна на консервативната и догматична критика на неговата поезия – и преди, и след 9.ІХ.1944 г. Много е любопитно: както Йордан Бадев, тъй и соцреалистите обвиняват Ал. Геров в мъглявост, в неяснота и неразбираемост. Как обаче нищожното човешко съзнание да обхване Вселената?! Вселената-стих, която/който се ражда в съзнанието му като космическа мъглявина: „Можеш да ми вярваш, нито едно нещо от това, което съм написал, не съм го имал предварително в главата си като идея – в този смисъл. Като някаква мъглявина, като предчувствие – може би да. Но изкристализирало – никога“, изяснява Ал. Геров творческия си процес пред Светлозар Жеков.

1. Минимализъм. В „Също така опит за кратко стихотворение“, посветено на Ал. Геров, Константин Павлов завършва: „Здравей, Сашо, / прости многословието!“. Божидар Кунчев утвърждава извинението на Константин Павлов: „В думите на Геров се долавя осъзнатата минималистична самотност на субекта, което осъзнаване снема всякакви интенции за величественост, стремежът към голям наратив, към извисяване е на пръв поглед отречен“. Този отказ от величественост проличава в полемиката с Йордан Бадев: „Ще дойде време, когато ще се пише лирика по случай вкусната супа, която съпругата е сготвила на своя съпруг поет […]“. Тук няма как да не се открие преплитане с „новата предметност“ – художественото течение в българското изкуство, представено от Кирил Цонев, Иван Ненов, Стоян Сотиров… Всъщност в българската поезия Александър Геров е родоначалникът на онова минималистично писане, изразено като че ли най-плътно от Янаки Петров: „Пиши кратко. / Може още по-кратко! / Извади думите от стихотворението!“ („Кредо“). В този смисъл той е в известна степен бащата на движението в съвременната поезия, което можем да наречем „апокалиптичен минимализъм“ и което в момента е може би един от най-разпространените почерци в нея. Само че то твърде често стига до маниерност, какъвто при Ал. Геров не откриваме. Той може да е наивен, но никога не е бил маниерен и сборникът, посветен на 100-годишнината от рождението му, показва това недвусмислено и категорично, рисувайки пред очите ни една от най-крупните фигури на поетичното ни писане през ХХ в.

Без съмнение, един много ценен сборник за един гениален български поет…